НИКОЛАЙ ПЕТКОВ, "Портал Култура"
„Третото огледало“, Жан Соломонов, издателство „Фама 1“, 2026 г.
Запознах се с Жан Соломонов на Чудомировите празници в Казанлък. Необяснимо е защо оттогава все още си мисля, че ако „нашенецът“ беше евреин, или ако Жан се беше родил две-три поколения по-рано, то щяха да си приличат като родни братя. Хумористичният рисунък, обемът на разказите, издебнатите „от натура“ ситуации, журналистическият почерк, самоиронията… много са нещата, които ги свързват. С уговорката, че въпреки престоя си във Франция, Чудомир отказва – и то категорично – да излезе от кръга на родното. За разлика от Жан Соломонов, който подобно на чичо си Жул Паскин[1] (по повод на пазарлъка с Людмила Живкова за неговите картини и за собствеността върху тях в книгата има цял разказ, стр. 29 ) е космополит.
Български и френски, ладино, идиш и испански… поне пет са родните езици, на които може да преброи и опише безкрайната поредица от неловки ситуации по белия свят и по чудомировски да им се надсмее. Може, и то чудесно, да превръща дефектите на животеца в литературни ефекти. Прочетем ли разказа „Как станах полиглот“ (стр. 67), няма как да не повярваме, че е наистина така. А да спечелиш доверието на читателя съвсем не е лесно. После можеш да му обуеш кънките и да го поведеш из стария щетъл (стр. 133)[2]. Можеш да му разказваш лакардии за рави Яша и за последния минян[3]. Можеш да го пратиш в синагогата на лудия[4], барух ашем[5]. А после с изумление да откриеш, че онези шамес (клисари) са същински нашенци. Приличаме си като сиамски близнаци и неслучайно според църковния устав расото на свещеника трябва да е минимум три педи широко. Толкова е бил молитвеният свитък – шема, който юдеите пришивали към ръкавите си. Жан Соломонов до болка познава тези и други подобни мурафети[6]. Знае още, че чалмата на Настрадин Ходжа и талетът – молитвеният шал на дядо му Несим, си приличат по хиляди неща. Едно от тях е, че праведникът винаги трябва да ги държи при себе си, защото нерядко смехът внезапно секва и се налага чалмата или шалът да се използват като погребален саван. Трябва да са леки и ефирни. Като тихия полъх на вятъра, чрез който Бог се е открил на пророк Илия. Жан Соломонов помни, че Несим, името на дядо му, означава точно това[7] и затова шегата му също е подобна на средиземноморски бриз. Такива, привидно вятърничиви, трябва да са и неговите „мидраши“ (стр. 18)[8]. Те изследват онова, което дълго е отлежавало в килера на спомените. Понякога напомнят за одески анекдоти. Което – сети ли се човек, че Исак Бабел е одесит, звучи повече от естествено. Ала все едно дали за шашмите на Беня Крик от „Одески разкази“ или за хараби Хаим от „Третото огледало“ ще се говори, важното е, че движейки се към Олам аба (небесния път, вж. стр. 79)[9], ние не бива да забравяме как и защо нашият общ прародител – Авраам, дава на сина си името Исак. Трябва да не забравяме, че то все още означава „онзи, който се смее“; и че изгубим ли чувството си за хумор, все по-трудно ще намираме общ език с Бога.
––––
[1] Бабата на писателя – Жанета Пинкас, е сестра на Жул Паскин.
[2] Думата е на идиш и означава малко еврейско градче (често вътре в големия град), чийто живот е центриран около синагогата.
[3] Минималната религиозна общност от 10 човека за богослужение.
[4] В юдейския фолклор синагогата нерядко се нарича casa de loco (къщата на лудия).
[5] Букв.: да се свети името му.
[6] Същата дума (но произнесена като марафа) в персийската традиция се свързва с познаването на божествените тайни и дори на самия Бог.
[7] Само че прочетено с арабско произношение, като Насим. На идиш Несим означава чудеса.
[8] В религиозната традиция мидрашът е текст, който изследва фрагменти от Светото Писание.
[9] Така го е превел самият Жан Соломонов. Всъщност „олам“ е непреведима дума. Но с известни уговорки фразата би могла да значи „бъдещият век/свят“.
