Петко бърже погали соколите. Закрачи към къщи да срещне батя си. Беше му ясно като бял ден: на тоя свят, ако нямаш брат, трябва да си го найдеш!
Като влезе в бащиния си двор, завари Горан на прага — чака го!
— Прощавай, бате, за днешните думи, вземи цялото татюво имане, само не ми се сърди!
И той целуна ръката му за прошка. Горан го помилва по главата.
— Никога вече няма да се караме — рече той, — ще живеем заедно, ще си помагаме един на друг, а каквото спечелим — ще си го делим по братски.
И дядовите Еленови синове сърдечно се прегърнаха. - из "Братя"
---
— Младите са като хала, но те гонят конете много бързо. Аз съм като дървената кучка под колелото: подпирам и задържам натоварената кола. Хайде, сипвай да похапнем, че премалях. Като си идех, надникнах в кръчмата на Фачето. Там се е тронясал Колю Беленката и се насмукал до козирката. Брули ракията, додето му претръпнат гьоновете. От цялото село само той не си дава нивката. „Колете ме с трион — каже, — печете ме на шиш — пак не я давам. Ха де, какво ще ми направите?“ Някой му налива катран в рогата. Блъска се в тъмнината като слепец… - из "Соколова нива"
---
Докато гълъбчето литне до кедъра, страшните птици пристигнаха. Една от тях се отлъчи от ятото, слезе ниско до самия комин на къщурката и снесе едно огромно черно яйце, което падна над оризовия покрив. Гълъбчето закри едното си око. Яйцето се пропука. Избухна такъв гръмотевичен грохот, че земята се разтърси. Гълъбчето закри и другото си око. Тогава до него пропищя едно желязно парче, голямо колкото грахово зърно, и прониза лявото му крило. Гълъбчето примря от болка, отвори очите си и най-напред потърси къщурката, но що да види? Там, където по-рано се намираше спретнатата къщурка, сега зееше дълбока яма, а от къщурката нямаше помен. Узрялата оризова нива гореше.
— Пи Лен Це! — изпищя гълъбчето и раздвижи криле над пламъците. — Къде си, Пи Лен Це? - из "Бялото гълъбче"
---
Кокошката се намери в голямо затруднение, защото тя можеше да снася само бели яйца, но старият Мурджо изръмжа нещо и кокошката подскочи.
— Ей сега ще ти донеса червено яйце, защото ти ми спаси кокошата глава — изкудкудяка повторно кокошката и прескочи градинския плет.
Подир малко тя се върна и търкулна пред муцунката на зайчето една току-що отскубана червена репичка.
— Вземи туй яйчице — рече тя — и го носи на болното си братче. Носи му още много здраве от кокошката и Мурджа.
Зайчето се поклони, захапа репичката за опашката и изхвръкна от селото.
Запъхтян се върна Лъв без опашка у дома си и подаде червената репичка на уплашеното си братче. Сребърното мустаче захрупа репичката и щом я изяде, скочи на крака. В очите му светна голямо безстрашие.
— Мамо — викна то, — отсега нататък не искам да ме наричате Сребърно мустаче!
— Ами как? — погледна го учудена Зайка Зелкова.
— Лъвско сърце!
Зайка Зелкова се усмихна и с лапичката си го помилва нежно по главичката. - "Лъв без опашка"
---
Тошко се зарадва много, че може да хвърля подаръци на всички живи твари покрай пътя. В една кошница намери узрели круши. Всичките ги изсипа върху главите на рой деца в един училищен двор. Децата разграбиха плодовете и почнаха да викат ура. Тошко смъкна сламената шапка и ги поздрави тържествено. Автомобилът дигаше прахоляк. Изплашените кокошки хвърчаха с крясък зад плетищата. А Тошко щедро раздаваше дарове.
„Нека всички запомнят кога съм минал оттука!“ — си мислеше той и пръскаше чуждите неща.
На един кон, впрегнат в долап, Тошко хвърли чифт бели ръкавици, на една патка спусна копринени чорапи, на едно теле — книга с картинки, на една сляпа бабичка, седнала на припек пред вратнята, хвърли в полата червило за устни. Изкара го от една чанта. На една овца поднесе сватбения букет на младоженците, които седяха на последното седалище в автобуса и подскачаха от щастие. А едно магаре — вързано пред някаква пуста селска кръчма — получи сламената шапка, която беше на Тошковата глава. Магарето се усмихна, показа хубавите си зъби и изяде шапката. Додето автомобилът стигна Тодориното село — Тошко изпразни кошниците и торбичките, развърза вързопите. Не можа да отвори само куфарите. На селския мегдан в Каменно поле Тодора слезе от автобуса и повика Тошка. Тошко скочи пъргаво долу. Автобусът потегли олекнал. Пътниците вътре разговаряха весело. Те не знаеха какво се бе случило с багажа им. - из "Тошко Африкански“
---
Царят разбрал, че на този свят не може да се живее без сол. Щом няма сол, няма и живот, а целият народ си живее сиромашки, без злато, без сребро и без безценни камъни, някои хора през живота си не са слагали в устата си капка мед и пак са здрави и читави. Сетил се тогава царят, че големите му щерки не са го обичали истински, отказал се от тях и оставил царството си на най-малката си щерка. - из "Солта е най-скъпото"
---
АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ – български писател и преводач, роден на 21 август 1902 г. Автор е на разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Става известен със сборниците с разкази „Ръж“ (1924), „Жълтици“ (1925), „Имане“ (1927), „Сребърна ръкойка“ (1935), както и с книги за деца и юноши „Приказен свят“ (1929), „Ането“ (1938), „Тошко Африкански“ (1940), „Житената питка“ (1948) и др. Умира на 14 декември 1972 г. Една от най-обичаните му книги е „Приказен свят“. За нея през 1974 г. получава от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY) почетена грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга „Х. Кр. Андерсен“
