През октомври 1969 г. Самюъл Бекет е на почивка с жена си в Тунис, когато получава телеграма от издателя си, че печели Нобеловата награда за литература, разказва diepresse.com. „Каква катастрофа!“ – възкликва съпругата му, която вижда съобщението първа. 

Семейството бързо сменя хотела, международната преса тръгва след тях и Бекет се съгласява на 5-минутна фотосесия – в спортно сако, с цигара в устата и без да каже нито дума. 

Денят не е радостен за талантливия драматург. Според биографа му Джеймс Ноулсън, наградата му носи само неприятности. Тя задълбочава пропастта в семейството му, а безброй познати започват да му искат пари. 

Бекет се скрива за 4 месеца, а когато се прибира вкъщи, там го чака планина от писма, издатели настояват за негови ръкописи. Авторът на „В очакване на Годо“ изгубва предишното си спокойствие, тишината, анонимността си. До смъртта му текстовете му стават все по-минималистични. Никога не отива да получи наградата, а парите, които са му преведени, раздава на приятели и колеги в нужда. „Сам губи все повече време да помага на посредствени хора, които на негово място нямаше да си мръднат пръста за него“, отбелязва жена му. 

5 години по-рано, през октомври 1964 г., журналистите издирват друг пресен нобелов лауреат, този път в Париж. Никой не знае къде се крие Жан-Пол Сартр, няма го в жилището му, нито в издателството, нито при приятелката му Симон дьо Бовоар. Все пак го откриват в ресторант, където той желае да довърши обяда си, вместо да дава изявления. 

Сартр отказва Нобеловата награда с писмено обяснение, че писателят и наградите са несъвместими неща. „Не е едно и също дали съм Жан-Пол Сартр, или Жан-Пол Сартр, носителят на Нобелова награда“, пише той и твърди, че отличието само би оказало натиск на читателите му. „Никой човек не трябва да бъде награждаван само защото е жив“, заявява екзистенциалистът, който предварително е написал любезно писмо до Шведската академия да не взема предвид номинацията му за наградата. 

Колебания да получи най-престижната награда има и Джордж Бърнард Шоу преди 90 години. „Парите към нея са спасителен пояс, който помага да изплуваш“, признава той и с една година закъснение взема чека си от Стокхолм. 

Друг е случаят с Борис Пастернак, който през 1958 г. е принуден от комунистическата власт на Съветска Русия да откаже наградата. Романът му „Доктор Живаго“ е посял дълбоки съмнения за комунизма и е забранен в СССР до 1988 г. Едва през 1989 г. синът на починалия през 1960 г. Пастернак приема наградата. 

През 2005 г. тежко болният от рак Харолд Пинтър приема титлата си в инвалиден стол само за да получи трибуна и да произнесе експлозивна реч за британско-американската военна политика и масовата смърт, която тя сее. „Ню Йорк таймс“ премълчава това.

Елфриде Йелинек не пожелава да отиде на церемонията през 2004 г., а изпраща видео обръщение, че авторът трябва да пази дистанция от всякакви подобни неща и напомня на публиката за Сартр. 

В светлината на тези случки Нобеловият комитет не би трябвало да преживява толкова тежко поведението на новия носител на наградата – Боб Дилън. Неговата недружелюбност и арогантност, по думите на човек от комитета, са обясними. Дилън е иконата на една ера, в която звездите имат аурата на недостижими и странящи от официозните неща. Според американските медии, той е „твърде cool, за да отговаря на писмата на Шведската академия“ . Все пак все още нищо не се знае. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Няма такова нещо като лошо уиски. Просто някои са по-добри от други. Но човек не трябва да злоупотребява с алкохола, преди да навърши 50. След това би бил глупак, ако не го направи.”

Уилям Фокнър, американски писател, роден на 25 септември преди 124 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.