Едвин Сугарев, svobodata.com

И ето ни най-сетне всички заедно – около масата в Института за изследване на близкото минало. Тук сме – и тези, които основахме и редактирахме „Литературен вестник“, и тези, дето ги въведохме в литературата чрез него, чиито първи книги издавахме някога в основаното пак от нас „Свободно поетично общество“. Тук сме тези, чрез които вестникът извървя своя четвъртвековен път, балансирайки винаги на ръба на фалита – беден, ала свободен и щастлив от тази си свобода – защото за нас тя бе по-ценна от всичко. Тези, които се опияняваха някога от току-що извоюваното право да пишеш така, както мислиш – и да живееш според собствения си нравствен канон и собствената си писателска съвест.  

Тук сме, да, само че разделени. И нещо по-лошо – вече несъвместими, принадлежащи към общности, които изповядват различна нравствена мяра. Точно тя ни дели на това събиране, абсурдно като драма на Йонеску – а не толкова възрастта, при все че да – голямата пукнатина е между поколението на 80-те и тези, дето бяха родени около сакралната 1968. Тези, които ние доведохме в ЛВ – и които сега са събрани тук, за да ни изгонят – и за да потвърдят своите юридически права върху вестника. 

Не случайно подчертавам думата юридически. Децата – нашите, отгледаните от вестника, не са дошли сами. Довели са си адвокат. Те не говорят – говори той. И обяснява как свиканото от мен събрание на учредителите на фондация „Литературен вестник“ било нелегитимно. Нищо, че всички, които са правили вестника, са тук. Всичките, заради които Георги Господинов беше написал стиховете за това как у Яворови свети. Ама не – важна е юридическата страна на нещата, не моралната и не литературната. Не е важно дали свети у Яворови, дали изобщо нещо някъде свети. Важното е, че в устава не пишело как се свиква заседание на учредителите, поради което важал общия закон – сякаш фондацията е дружество с ограничена отговорност. И т. н., и прочее юридически хватки и процесуални пинизи. 

Не е важно говоренето на адвоката – той е само наемник и може да бъде уважаван като такъв. Важно е мълчанието на другите. То говори много. И казва неща, които са омерзителни. Говори например за благодарността. Не друг, а именно ненавиждания от тези мълчаливци Ани Илков доведе Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов и Бойко Пенчев в ЛВ. Бяха негови студенти, станаха редактори, превърнаха се в „знаменитата четворка“. Вестникът беше инструментът, благодарение на който се наложиха в литературния живот, станаха професори, лауреати на най-различни награди, неизменни членове на литературни журита и на екипи, работещи по добре платени проекти.

Ако не беше този жест, вероятно сега щяха да се борят да станат директори на прогимназии някъде в Разград или в Ямбол. Само че сега са тук и си мълчат, както преди броени седмици мълчаливо подкрепиха подлата статия на Йордан Ефтимов, който причисли Ани към шейсетгодишните поети, дето били престанали да пишат – и обясни как той бил викал от своята бездна, опитвайки се да наложи на ЛВ някакви си млади, които, видите ли, щели да обслужват неговите собствени щения. Както си мълчаха и докато помежду си охулваха Силвия Чолева – чийто единствен грях беше, че си била позволила да публикува отговора на Ани на същия този мизерен пасквил – отговор, в който им беше писано, както им се полага. Ето прочее как се препоръчва „рязане без жал“ – само че тихичко, без изхвърляния – от същия този Йордан Ефтимов: „Да следваме вече набелязаната политика и да бъдем кротки….. Ясно е, че със Силвия няма да се работи занапред, ясно е, че я режем без жал, но няма нужда да си организираме ръкопашни схватки за сеир на зяпачите.“

И сега съм свидетел на споменатата „набелязана политика“, която наистина работи. Принципът е: никакво говорене – да говори адвокатът. Имаме си мнозинство, гепим вестника и дъртите да го духат. И нямат значение причините, които са ни докарали дотук, и няма значение състоянието на самия вестник, който все по-уверено се превръща в академична притурка, пълнена с доклади от научни конференции. Няма значение също, че ЛВ беше единственото културно издание, в което водещият редактор имаше пълната свобода да определя текстовете в броя си – а сега Силвия е отстранена именно заради това; и няма значение че за пръв път в своята история ЛВ се извинява за нещо, публикувано по неговите страници – при това с анонимна редакционна бележка, третираща автора на инкриминирания текст като невменяем; като този автор е и фигурата, благодарение на чийто авторитет са появиха всичките тъй наречени постмодернисти – които както вчера, така и днес могат да го гледат само отдолу нагоре – от позицията на литературното джудже.

Не искат да говорят за тези неща, не искат диалог за вестника, не искат да решават морални казуси. Искат да вдигнат ръка и да ни прогонят – и съзнават много добре, че именно това постигат с малоумното свое гласуване. Трима сме за легитимността на заседанието – аз, Ани Илков и Ирма Димитрова. Останалите са против – Амелия Личева, която предвидливо е взела и пълномощно, което й позволява да гласува с гласа на отсъстващия Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, дори проф. Ивайло Знеполски, който няма и никога не е имал нещо общо с вестника, но по незнайни причини фигурира сред учредителите на фондацията – дори и той е дошъл тук, та да се гарантира успешното похищение на ЛВ!

И накрая още един, който безропотно и безмълвно вдига ръка – Георги Господинов. И това е вотът, който трудно може да бъде разбран – и срещу който нещо в душата се бунтува, защото отказва да разбере как в един и същ човек може да бъдат единени талантът и малодушието, емпатията и котерийната мизерия.

Бях му написал две писма, свързани със ставащото в ЛВ. Отговори и на двете – с изричното уточнение, че става дума за лична кореспонденция, която не трябва да става публично достояние. Ще спазя това, но няма да спестя един малък цитат – в първото писмо, адресирано до всички редактори, се казваше: „Знам, че Силвия Чолева не е „уволнена” както се говори вече. Силвия, моля те, удържай тези неверни слухове. Ако изобщо възникне този въпрос – аз съм против уволнението на Силвия Чолева.“

Е, сега, при това гласуване, беше вече кристално ясно, че Силвия е прогонена, че с нея няма да се работи. Нито дума обаче по този повод. Нито дума изобщо – по никакъв повод. Беше дошъл само и единствено да вдигне ръка – и да гласува нашето отлюспване. Във второто си писмо го бях поздравил с песента, която слушах, докато пишех до него: „How do you sleep“ на Джон Ленън. И наистина, Жоро, как спиш ти? И как спите всички вие – в новото си качество на литературни талибани? Бихте ли си представили как би реагирала примерно Малина, ако станеше свидетел на вашето мълчание – и на вашето мълчаливо гласуване? Слава Богу, че я отмина тази чаша.

За мълчанието на Георги Господинов и единодушно вдигнатата му ръчица мога да кажа само едно: жалко. Още един български писател не се оказа достоен човек. Що се отнася до останалите, до вас, дами и господа офицери от ЛВ – ще ви достави, вярвам, удоволствие да научите, че си подавам оставката и като редактор във вестника, и като член на УС (като председател на същия вече ме махнахте). Настоявам също името ми да бъде незабавно изличено от редакторското каре – тъй като това вече не е моят вестник – и не бих искал да имам нищо общо с него.

 

08.08.2016                                                                              

Без уважение: Едвин Сугарев

 

„Лесно е да се предвидят действията на себелюбеца, трудно е да се отгатнат само действията на честните и безкористните хора.“

Фенимор Купър, американски писател, роден на 15 септември преди 235 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Това най-опасно изкуство – науката

 

 

„Кога престанахме да разбираме света“ и е, и не е обичайна книга. Тя е от тези романи, които можем да определим като факшън

За градинаря, смъртта и непосредствения писателски талант

 

Новият роман на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ е обран, стегнат, лапидарен и целеустремен в добрия смисъл на думата

„Софийски музикални седмици“ - ценно музикално-историческо изследване

 

Книгата на Диана Данова-Дамянова ще бъде ценен източник на точна информация не само за изследователите, но и за всеки интересуващ се от явленията в историята и съвремието на музикалната ни култура.