Амелия Личева, "Фейсбук"

Ще увелича предизвиканата не по наша вина ваша досада покрай истерията около „Литературен вестник“, като добавя малко факти, старателно премълчавани или изопачавани. Сигурно се питате защо мълчах досега. От самото начало екипът на вестника беше залят с неоснователни и абсурдни обвинения, които започваха и завършваха с псувня. На тях нямаше как да се отговори, без да въвлечем авторите и читателите на ЛВ в семейните си войни. Но вече няма как. Въпреки че стана видно, че малцина се интересуват от фактите - минали сме в сферата на патосите, кълненето и заливането с помия. 

През ноември от вестниците разбрах, че Едвин Сугарев става консул в Ниш. Писах му веднага, за да го питам ще води ли предстоящия си декемврийски брой. Получих отговор "не". Попитах няма ли да е склонен да продължи да води броеве от Ниш. Отговорът му беше категоричен, че дистанционно няма да го прави. Оттогава Едвин изчезна и с много малки изключения престана да отговаря на общата поща. Едвин е управител на Фондация ЛВ. Това не е пост, не е власт, това е фигура, която трябва да е налична, за да подписва и да вади нужните на вестника документи. Част от тези функции отдавна съм поела аз като заместник, но част от тях изискват присъствието на управител. Моя грешка е, че още тогава не свиках заседание на УС на фондацията, за да освободим Едвин и да сложим човек, който може да изпълнява тези функции. Но все ме е спирало съобразяването с хората, които са създали този вестник. Точно и затова, когато Ани Илков ми се е обаждал – дали за да издадем книга на Владимир Сабоурин, която други издателства не искат да издадат, или за да направим нещо друго, винаги съм казвала „да“, дори без да го съгласувам с другите редактори. Защото това бяха Едвин, Ани.

Как стигнахме до заседанията на фондацията?

На някоя от поредните редколегии след развихрения скандал, започнат от Силвия Чолева и подет от основателите в серия тв и радиопредавания (Нощни птици, Съботаж), в част от които някои от тях впрочем признават, че не четат и следят вестника, по скайп се включи Едвин (вече му бях казала, че ще е в графика от септември). В дългия си монолог, след който той прекрати разговора, ни заплаши, че влиза в ролята си на управител, ще свика органите на фондацията и ще вкара нови хора в тях като гаранти за нашия морал. На тази заплаха реагирах с покана за свикване на УС на фондацията, за да сменим най-после управителя, чийто мандат между другото изтича, и да изберем действащите редактори за нови членове. Разбира се, консултирах се с адвокат - всяка уважаваща себе си организация би постъпила така. В отговор на това Едвин свика изпреварващо заседание на Съвета на учредителите. В дневния му ред беше заложено разширяването на състава на УС, вкарване на нови членове и чак тогава, като втора точка, обсъждане на редакционната политика. Иначе казано, очакваше се в УС да влязат всички хора, които до този момент ни наричаха отрепки, мутри, кастрати, бройлери, канибали и пр., и вече след това се очакваше ние да говорим с тях. И понеже заседанието беше нелегитимно свикано, нямаше по-безболезнен начин да избегнем влизането в този тон от това да  потвърдим нелегитимността с гласа си. Това според основателите е тежкият, непростим грях на Георги Господинов: гласуването му, че срещата е нелегитимна. А и се чудят какво правел на заседанието проф. Ивайло Знеполски, когото явно те преди 10 години са поканили за учредител.

И накрая. Какво остана отвъд стенограмата, която така услужливо основателите качват и препращат. Скрити остават жестовете за рязане на глави, както и думите, че Йордан Ефтимов следва да бъде физически бит, защото написа един важен и проблемен текст по темата млади и стари, който изисква дебат, а не заплахи, псувни и недопустими обвинения. Или че проф. Знеполски е „комунистическа отрепка“. И най-сетне – невербалната, съвсем истинска плюнка на килима, с която Ани Илков напусна срещата.