СВЕТЛАНА ГЕОРГИЕВА, в. „Сега”

Едно предаване за култура (а както знаем културата е най-нежеланото, негледаното и безинтересно нещо за масовия български зрител) стана повод отново да се повдигне завесата за нечистоплътната игра на управляващите с медиите.

Обиден от критики по собствен и държавен адрес от гости в ефира на БНТ, министърът на културата Вежди Рашидов произведе отговор, от който се разбра, че не е здравословно непрестанно да се иронизира държавата, "на чиято ясла е и неговата (на журналиста от БНТ) заплата". Критиките към държавата и особата на министъра също са нежелателни, тъй като се възприемат от същите като "плюене". Освен това е всеизвестно, че

управляващите от ГЕРБ имат тежка алергия

към посочването на недостатъци на властовите им похвати. Втори мандат те смятат, че имат право единствено да бъдат хвалени, а критики могат да сипят само те - срещу когото им е удобно.

Затова всяко посочване на недъг бива квалифицирано като "словесна помия", каненето на критици да коментират се възприема като грях на самата медия, една карикатура предизвиква масова цензура, а заплахата със съд е дежурен похват за затваряне на устата. Затова здравословна критична публицистика в България почти няма и свободата на словото е заместена от несвободата на пиара и хвалбите под държавен натиск.

Ситуацията е трагична и тя се дължи на факта, че над 90% от традиционните медии от години се издържат от държавата. Малка част от тях - официално през бюджета, и голяма част задкулисно - през обществени поръчки, еврофондове, комуникационни програми. През тази перспектива вече се вижда, че реално работодателят (държавата) кастри подчинения си (тв водещия), че не си върши добре работата. Що не? - биха казали мнозина избиратели.

Мътната медийна среда от години поставя четвъртата власт в подчинено положение, а първата власт, която де факто е завладяла голяма част от останалите три, вече има

самочувствието да "регулира" в ефир обществените отношения

Днешните управляващи дори нямат нужда от "министерството на истината" на Оруел. Те заличават действителността и проповядват изкривената си реалност всекидневно от "амвона" на най-гледаните телевизии. На късопаметните зрители не им трябва много. След редовно облъчване повечето вече вярват, че в страната няма корупция, има възход на икономиката, контрабандата е пресечена, навсякъде има магистрали, сипят се пари за култура, образованието и здравеопазването процъфтяват, а престъпността намалява.

Представителите на държавата със самочувствие набиват в главите на зрителите колко са велики и си вярват, че е така. Та нали гуруто им - премиерът, още в първия си мандат се възмущаваше, че БНТ и БНР се държат "повече като опозиционни медии, отколкото в подкрепа на правителството". Понеже показвали проблеми и понеже се финансират от държавния бюджет (сякаш той не се пълни от данъците на гражданите и фирмите, а лично от политиците). И това на фона на всекидневния пиар и комфорт, в който същият премиер тънеше в сутрешните блокове, та се стигна до организиране на събитие във "Фейсбук" под надслов "Ден без Бойко Борисов".

Данъкоплатците бързо свикнаха с това, че

с размах бяха овладени и медиите, и частният бизнес, и европарите

"Показвайте пътища, театри, аули, библиотеки, спортни зали и не коментирайте нищо", съветваше журналистите премиерът през 2012 г. Това иска 4 години по-късно и културният министър. Той не иска да се критикува какво прави правителството за културата. Той иска да се изтъква заслугата му. Така го инструктират и на заседанията на правителството.

Високоплатената държавна администрация и изпълнителна власт ядат от години този "зелник", защото има кой да им го дава. Цензурата, автоцензурата, безкритичността, пиарът, страхът са така дълбоко насадени в т. нар. обществени медии и в немалко частни, че въобще и дума не може да става за обективна журналистика. И докато в Германия еталонът за жълто издание - "Билд", свали от власт президента, който се опитал да заплашва главния редактор да не публикува статия за имотите му, тук оставки има само за критичните журналисти, но не и за министрите. Да не говорим, че статии за имотите на властта са почти невъзможни, защото е истински подвиг да се намери достоверна официална информация, а върху журналистите тегне дамоклевият меч на отмъщението - всеки представител на властта

може да затвори една малка и независима медия

само с един гигантски иск за обезщетение и последващ запор, независимо от бъдещия изход на делото.

А наглостта на представителите на властта вече е толкова голяма, че те са убедени в правото си да изискват от медиите, да се разправят с тях и да ги заплашват. И тук изобщо не става дума за булевардните издания, които нямат нито адрес, нито телефон.

Колкото до т.нар. обществени медии, които наистина се финансират от обществото, но не директно, както е в Германия, а през бюджета, гласуван от народните представители, слугинажът в тях през годините толкова много изпъкна, че единствено малко на брой почтени журналисти все още успяват понякога да спасяват реномето им. Управляващите обаче знаят прекрасно, че с един замах могат да ги оставят без заплати и че главите на критиците падат лесно, когато се назначи сервилно ръководство (както и става). Колкото до държавната ясла - от времето на Великата френска революция държавата това са гражданите й, а не временно попадналите във властта нагли некултурни субекти. Затова журналистите са длъжни само и единствено на гражданите - да ги информират достоверно и всеобхватно.

 

  • SOS

    През очилата на Владо Пенев

     Фашизмът стигна до театъра и тръгна да бие актьорите. Вече можем ли да го видим? Или ни трябват очилата на Владо Пенев, за да ни се проясни? 

"Не мога да слушам продължително Вагнер. Обзема ме желание да превзема Полша."

Уди Алън, американски режисьор, сценарист, актьор и музикант, роден на 1 декември преди 89 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Алчност и нещастие

„Котка върху горещ ламаринен покрив“ в Театър „София“ е не режисьорски, а актьорски театър. Истински актьорски театър без кълчения, мечкарщини, грубиянщини, а фин, изискан, пестелив. Толкова пестелив, че стига до изящество, до на майсенския порцелан изяществото…

Размисли след гледането на втория „Гладиатор“

 

Филмът е силен, ярък и стойностен. Задължителен за гледане и запазване в личната колекция.

Патриот: автобиографията на Алексей Навални

"Още преди да прочета "Патриот" смътно знаех отнякъде, че фамилията Навални е украинска (укр. Навальний), но не си бях направил труда да проверя това и да се информирам в кое поколение е връзката с Украйна" -  Владимир Сабоурин