Михал МИШКОВЕД, "СТЪРШЕЛ"
Българите все по-малко четат, но все повече пишат. Пишещите пък не могат да съществуват поединично, а се съединяват като пролетариите от лозунга в съюзи - СБП (Съюз на българските писатели), Сдружение на българските писатели, Съюз на независимите писатели, Съюз на свободните писатели, Съюз на софийските писатели… Има също и Клуб на жените-писателки. (Докато излезе вестникът, може да се е основал още някой съюз). Общо всичките тези формации обхващат около две хиляди автори.
Две хиляди писатели за България – не са ли малко множко?… Като се знае, че книгите излизат най-много в тираж 500. Тоест: на един читател се падат четирима писатели.
Вече е по-правилно да се казва: не „писателят Х имаше среща с читатели”, а „читателят Х се срещна със своите четирима писатели и им обеща да се запознае с тяхното творчество…”
Множат се писателите, размножават се и литературните награди. Вече всяка община (даже и най-закъсалата) смята за престижно да учреди своя литературна награда (най-често на името на местен автор), която да обяви за Национална. Така се появиха странни призове за пишещи – награда „Петя Караколева” (Кърджали), две награди „Караславов” в Първомай (за проза – на Георги и за поезия на Слав Хр.), награда „Милош Зяпков” - Ракитово… Призове има на имената на Николай Хрелков (Бяла Слатина), Никола Ракитин (Плевен), Александър Вутимски (Своге), да не изреждаме повече имена – за много от днешната публика те са неизвестни… Скоро щяла да се учреди и награда на още едно неизвестно име - „Гео Крънзов” – наистина имаше такъв писател навремето, но днес кой ще го чете, препрочете или предпочете?
В брой 35 на „Словото днес”от 17 ноември 2016 г. е отпечатан доклад на председателя на СБП Боян Ангелов (известен повече като кадър на „Позитано”). В доклада е казано, че членове на СБП трябва да овладеят журитата и да определят носителите на литературните награди. Разбирай: да не допуснем „чужди тела” сред наградените, призовете (и сумите) – само за наши хора. Може би това минава за нещо като „социална политика” за членската маса.
Нареденото от председателя в доклада се изпълнява на дело: ръководството на СБП е изключително активно при определяне на литературните награди – предварително се подсигурява със свои представители в журитата. Така СБП обира литературния „каймак” – това в доклада е споменато с гордост. С гордост са посочени имената на наградени съюзни членове – сякаш това ще ги направи известни писатели, четени и продавани…
В същия доклад се казва, че ръководството на СБП работи с община Горна Малина за наградата „Елин Пелин”. Само че такава награда на името на класика вече има – учредена е през 1974 г. и се връчва в град Елин Пелин. Пак по инициатива на СБП (тогава единствен съюз). Нейни носители са били видни български писатели.
Какво точно е работило ръководството на СБП с община Горна Малина не се знае, известен е само резултатът: Голям гаф! (За гафа „Стършел” писа наскоро, но пак го припомняме, поради неговата уникалност).
Тази година, по случай 140 години от рождението на писателя Елин Пелин, по едно и също време бяха връчени две награди „Елин Пелин” – на Владимир Зарев в Горна Малина и на Стефан Цанев – в гр. Елин Пелин.
И двамата носители на наградата са объркани: кой е истинският носител, коя е истинската награда? Между двамата известни писатели прескочиха искри, взаимни обвинения и мерене на литературни мускули – кой е по-по-най-достоен за лауреат?
Раздвоение се получи и на държавно ниво - в Министерството на културата, и в президентството – президентът Радев е удостоил с присъствие Горна Малина за връчването на наградата-менте, а в град Елин Пелин наградата е връчвал зам.-министър на културата.
Накрая петното от хаоса остана върху името на класика Елин Пелин. На чийто гръб днешни хитреци си трупат рекламен актив.
Така, както е тръгнало – всеки да си учредява каквато си иска награда, утре община Горно Нанагорнище може да обяви, че връчва „Нобел”.
Е тогава вече и „Нобел” ще си имаме в България – носителят отсега е известен – член на СБП.
