В „Ние, артистите. Хроника на един живот с най-големите имена от киното и театъра в България“ актрисата Емилия Радева разказва за партньорството си с Апостол Карамитев, Наум Шопов, Катя Паскалева, Коста Цонев, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Стефан Гецов и други големи имена от българското кино и театър. Това е книга за истинските български звезди – за техните съмнения, страсти, радости, влюбвания, пороци, тайни…
ОТКЪС
Коста Цонев, лордът на българското кино
Печен артист, пък не може да играе ръченица! Как „Сиромашка радост“ ме накара да преглътна гордостта си на шопкинче. Временни затруднения с любовната сцена в „Кумови гости“. Дистанцията се стопява покрай сходства в биографиите. Почти готов за зет на Военния театър. Пак заедно като семейство Алданови от „Дом за нашите деца“. Молитва за пиеса.Твърде късно за „Аскеер“
Полунощ е. Връщам се от БНТ Свят не уморена, а в приповдигнато настроение. Бях жури в предаването „Надиграй ме“. Заедно с другите членове трябваше да оценяваме състезаващите се групи по народни танци от два града. Бях изненадана от избора им - аз да се произнасям за качествата на, както се оказа, талантливи млади хора, доброволно отдали се на радостта и животворната сила на фолклора.
Причината да ме включат в журито бе участието ми във филма „Сиромашка радост“ (1958) – в него моята героиня играе ръченица. Прожектираха откъс от епизода, в който се надигравам с Дъбака, това ме развълнува и ме върна години назад.
В ролята на селския ерген Дъбака беше Коста Цонев, аз играех Христина. Партнирахме си в два от разказите на Елин Пелин, по които беше заснет филмът. В първия – „Ветрената мелница“, Лазар Дъбака и Христина се състезаваха в ръченицата при следния облог: ако той я надиграе, тя ще му пристане; иначе той ще й даде наниз жълтици.
С диалога нямахме проблем. Коста беше печен театрален актьор, вече снимал в киното, но в ръченицата никакъв го нямаше. Не можеше да танцува. Самото надиграване се снимаше на полегат тревист терен, опасно хлъзгав. Аз се опитах да му покажа някоя и друга стъпка – оказа се, че не „прифата“, както се казва по шопски. А по автор героят му Дъбака бе майстор на народните танци. Така че трябваше да го поеме набързо ангажираната учителка. Почна се едно друскане, теренът –хлъзгав, Коста – висок, двуметров левент в национален костюм, дългите му крака в навои и цървули се преплитат, аха да падне… Но все пак хвана такта на ръченицата и заситни за радост на сеирджиите, в това число и аз.
Още от малка, докато купим радио, слушах как татко припяваше: „Мари, бабо гърбава, имаш щерка хубава! Дай ми я, бабо, дай, дай, дай, да си станем роднина...“ и ме караше редовно да играя ръченица. Умеех я! Та с ръце на кръста, с кърпа в ръка, с показно самочувствие ситнех край Коста, който едва повдигаше крак... По ирония на актьорската ни професия аз по роля трябваше да се оставя Коста да ме надиграе. Камера!
Хвърлихме се с него в танца като две млади влюбени същества, всяко с неистовото желание за победа над другия. Срещу моето – неговото лице: светло, синевата в очите му става по-синя, русият перчем се вее над запотеното чело, а предизвикателната му усмивка ме разпалва още повече... Завъртам се, избягвам горещия дъх, който пухти през редицата бели зъби, и приклякам, крещейки: „Иийха-ха!“... Оставих се да ме надиграе, така трябваше... Преглътнах гордостта си на шопкинче. Това ми помогна достоверно да изиграя момента на поражението си. Със сълзи, които с усилие задържах, задъхана и посрамена прекъснах да играя и проговорих: „Надигра ме... Ще ти пристана.“.
Мнозинството съселяни, зрители на случващото се, бяха затаили дъх. Тогава Дъбака – Коста, извади с широк жест от червения си пояс жълтиците, които прозвъняха като сватбена камбана; пристъпи към мен, завърза ги на вратлето ми и произнесе: „Нанизът е твой! Халал да ти е!“.
По сценарий взаимната любов понася Дъбака и Христина на крилете си. Хванати за ръка ние политнахме над пътя по нанадолнището... Зад гърба ни остана недовършената вятърна мелница, започната от Дъбака. На радостните подвиквания на присъстващите: „Дъбак, на кого оставяш мелницата...“ той любовно крещеше: „Намерих си друга!“.
Във втория разказ „Кумови гости“ Коста и аз, т.е. Дъбака и Христина – вече младоженци, бяхме тръгнали да навестим кумовете си, другоселци. Само двамата, далече от родители, от кърска работа. По пътя, отдадени на любовта си, замръквахме и преспивахме под открито, блещукащо от хиляди звездици небе, с песента на щурците. Типична селска идилия, която трябваше да внушим и на зрителя, като си повярваме и я изживеем искрено, чисто. Отрепетирахме сцената за оператора, под зоркото професионално око на режисьора Антон Маринович. Коста и аз легнахме в дървената каруца, завити с топла тъкана черга, под главите ни възглавницата, напълнена с изсушена ухаеща трева, замайваше акъла ми. Обзе ме любовно чувство, което очаквах и от Коста, за да ни слее в безмълвна прегръдка... в едно цяло. „Как го правите с Любо?“ – ехидно ме попита той. „Кое?“ – отвърнах, все едно не разбирах за какво ме пита. „Онова, сладкото, от което ти става хубаво!“.
Отметнах чергата и, уж ядосана, започнах да му се карам: „Не те ли е срам, бе Коста! Какви са тия приказки, трябва да сме влюбени в тази сцена, да се усети чистата ни любов, обич! Така е при Елин Пелин, така го иска и Маринович!“. А Маринович се смееше и напътстваше Коста да не говори за „оная работа“, а да си я мисли по време на дублите. Оказаха се доста повторенията на тази безмълвна сцена – поради смеха, който не можехме да овладеем при мисълта „как го прави“ всеки един от нас с половинката си. Все пак си повярвахме, потопихме се в атмосферата на чистия любовен епизод и го заснехме.
Зазоряваше се. Разпрегнатите крави, отпочинали, кротко пасяха, събираха сили. Следваше тяхната сцена – Дъбака да ги впрегне и да продължим по пътя към кумовете, доста окъснели. Като поведе едната към каруцата, тя повдигна опашка и се облекчи след сутрешната си закуска. Този дубъл го повториха и кравата пак се облекчи... Оператор, режисьор, Коста, аз и останалите от снимачния екип изпоналягахме, превивайки се от смях. При третия дубъл кравата артистка се сдържа и заснехме впрягането й.
Подобни случки не само ни разтоварваха и развеселяваха, но и доказваха, че природата невинаги можеш да я надвиеш. Те стопяваха дистанцията между нас, актьорите, постепенно приемахме партньора като близък и неусетно за двамата започвахме да споделяме с поводи или без личния си живот. Оказа се, че на Коста баща му починал, когато той бил на 13, а майка му изкарвала прехраната им чрез шиене у дома. Аз споделих как моята майка умря, когато навърших 5 години, а татко ни изхранваше с поправка и правене на обувки. Коста имаше двама братя, аз – един и две сестри... Оказва се, че и двамата сме родени под зодиакалния знак Близнаци; аз – майски, той – юнски.
Но най-значимото в сходството между биографиите ни се криеше в избора на професия. Той искал да стане артист. Аз също. Майката на Коста настоявала да бъде свещеник – от малък по нейна воля пеел в църковния хор. Моят баща с патриархалното си възпитание остана вдовец, искаше като сестрите ми и аз да се омъжа, да имам семейство, да бъда майка и съпруга за пример, а не „..да ми става циркаджийка!“. Така възкликна с болка и с възмущение, когато разбра, че ще кандидатствам в театралното училище. По подобен начин реагирала и религиозната майка на Коста.
Ето че с него се срещнахме като актьор и актриса с висше образование. Запомнила съм Коста от тази първа среща в киното като здрав млад мъж, със светла хубост, с открит характер, с чувство за хумор, с творческа дисциплина, с уважение към партньора. Ухажваше жените, падаше си малко коцкар, но това беше част от очарованието му. Често се засичахме с него по премиери, по празници, станахме близки с брат му Васил Цонев по прякор Дон Базилио. Той често правеше импровизирани сбирки в дома си, гощаваше ни с набързо приготвени манджи, с вицове, случки... Имаше дар слово – журналистическо. Коста обаче рядко се мяркаше, потънал в работа и любовни истории.
С Нина Дамянова, актриса от Театъра на армията – моя колежка, Косат имаше сериозна връзка. Изчакваше я след представление, често се засичахме и аз го подкачах: „Коста, ще ставаш ли зет на Военния театър?“. Познатата усмивка грейваше на лицето му и той отвръщаше: „Абе натам върви работата...“. Връзката им обаче се разпадна. Говореше се, че Коста не можел да се примири да стане зет на Райко Дамянов – солидна фигура в партията. След време в неговия любовен кръгозор изгря арменката Анахид и го покори с красотата си. Ожениха се, разведоха се, пак се бракосъчетаха и за последно се разделиха. Има и такава любов. Тя им остави дъщеря и син. Дъщерята се запиля по света, за което Коста много страдаше. Синът Димитър – Митко, се отдаде на телевизията.
Като беше актьор в Младежкия театър съм гледала Коста в „Каменния гост“ от Пушкин, в ролята на Дон Жуан: внушителен с фигура, жест, слово. Въздействащо, класическо присъствие!
После телевизията го погълна с неистов и дълготраен аптетит, а природният му дар да пее го изстреля в спектакъла „Човекът от Ла Манча“ в ролята на Дон Кихот, сякаш писана за него от Сервантес, в партньорство с прекрасните Жоржета Чакърова – Дулцинея и Никола Анастасов – Санчо Панса. Превъзходен беше и в „Историята на един кон“ в ролята на Коня. С тези роли Коста разкри друга страна от таланта си, приех го като актьор в друго измерение – с чуждоземно звучене като типаж и като творческо присъствие. Учудвах се на появилата се английска галантност, ясен разбираем говор, силен тембър. Дъбака от „Вятърната мелница“ беше умрял, поне засега, и аз се наслаждавах на актьора „чуждоземец“.
Режисьорите го търсеха да озвучава свои колеги, които имаха проблем след снимките да синхронизират ролите си. В „Привързаният балон“ (1967) на Бинка Желязкова той беше гласът на самия балон, а в „Басейнът“ (1977), пак неин филм, се снима в една от централните роли – на Апостол. Елегантен, източен, светъл, верен в поведението, в живеенето на героя си.
Това, че в „Сватбите на Йоан Асен“ (1975) Коста се съгласи да доснима образа на Апостол Карамитев след неговата неочаквана смърт, при това успоредно със своя – на Александър, заслужава особено, дълбоко творческо признание за висок морал – не само актьорски, но и човешки! Режисьорите търсеха Коста, уважаваха го, ценяха таланта му, творческата му дисциплина и свободния начин на общуване. „Племенникът чужденец“ (1990), филм на Мариана Евстатиева, събра Коста с Любо, моят съпруг, да снимат в Германия. Повече от месец Любо не се прибра вкъщи. Като се върна, първите му думи бяха за Коста: „Копеле, няма грешка, силен актьор, точен, приятел – на него можеш да разчиташ за всичко...“
Отзивите на Коста за професионализма на Любо – също суперлативни, бяха със следното допълнение: „Како – от уважение или симпатия така се обръщаше към мен – тоя звяр всеки път след свършване на снимачния ден оставаше на чашка с техническия екип, а на сутринта пристигаше на терена за снимки кукуряк – с точен текст, бистър ум и работеше прецизно, с хъс!“. Чудеше се как издържа като знаеше за пристрастието му към алкохола.
В телевизионния сериал „Дом за нашите деца“ (1986) по сценарий на Лиляна Михайлова с режисьор Неделчо Чернев, с Коста си партнирахме като съпрузи, с две дъщери и син. В течение на разказа семейството нараства със зет, снаха и внуци. Нагърбва се с редица житейски и професионални проблеми. Съвременен филм, вълнуващ разказ за времето, в което го снимахме, незагубил звученето си и днес.
Епизодите с Коста ми вдъхваха сигурност, знаехме се още от „Ветрената мелница“, той влагаше завиден професионализъм в актьорската си работа, на който не отстъпвах. Все едно до вчера сме били двамата на онази снимачна площадка. Бяхме видимо поостарели, но все така жизнени, с чувство за хумор и с неизчезващо умение да се усещаме един друг. Не се лъжех: Коста беше вътрешно по-улегнал, помъдрял, по-ироничен, даже циничен. Жената, влязла в живота му – Ели, едно лъчезарно същество, много по-младо от него, имаше благотворно въздействие. Той беше мъж, истински влюбен и обичан. Виждах го, а и с Гинка Станчева бяхме гостували в къщата в Бистрица, приютила щастието на Коста и Ели.
Като Алданов той напомняше поколението съпрузи и бащи, от което беше и моят. Стожер в семейството, мъжът изискваше уважение, почит, даже послушание от съпругата и децата. В замяна носеше отговорност за прехраната, за учението на децата, за професионалното и общественото им осъществяване. Беше толкова верен и убедителен, че макар и с немалко творчески усилия преодолях самочувствието си на жена с професия, силна, със собствени разбирания за семейния живот – и се превърнах в съпруга и майка от модел, удобен за мъж като Алданов.
Целият снимачен период на сериала премина в спокойна работна атмосфера поради факта, че с Коста живеех вярно своята героиня, ставах Невена. Обкръжението от актриси и актьори от различни поколения, децата, драматургичният текст, режисурата на Неделчо ме караха да изпитвам творческа радост. Наградата, която получих за женска роля от СБФД за Невена от „Дом за нашите деца“ се дължи и на Коста, и на сценаристката, режисьора и останалите колеги, с които се срещах в един или друг епизод. Е, нека не скромнича, голям дял се дължи и на мен.
Коста изигра стотици роли в телевизията и киното, радвал ме е с образа си на Миткалото, на Климент Охридски, на принц Кирил... Стана депутат в Народното събрание, симпатизант на монархическата партия, на цар Борис III и на неговия син Симеон. Престана да се занимава с кино и телевизия, а за театър - да не говорим.
Веднъж ми попадна една американска пиеса за двама изпълнители – мъж и жена, „Фокус-мокус“ беше заглавието, ако не се лъжа. Интересна драматична история с привкус на сатира. Съпругът ми вече не беше жив и се сетих за Коста, с когото можехме да я изиграем. Обадих му се, говорихме си тъжни смешки и аз се осмелих да предложа на вниманието му съответното заглавие. Не можа да ми откаже и се съгласи да вземе пиесата, за да я прочете. В уречения час го изчаках пред служебния вход на НС. Коста – в тъмен балтон, с кожена яка, с бомбе, с чанта в ръка, приближи с елегантна, бавна походка. Силуетът му напомняше член от Сената – роля, лепнала на егото му „като ръкавица“. Впечатляващо! Артистът си е артист във всички роли в живота и на сцената – привилегия за белязаните от Бога.
„Како, закъснявам, бързам... Дай ми пиесата и ще ти се обадя, след като я прочета.“. Усетих студените му устни на бузата си. Тръгнах си, шляпайки в мокрия сняг. На пътя ми се изправи „Александър Невски“. Храмът бе затворен, но аз молитвено наведох глава: „Господи, нека стане така, че Коста да се съгласи да направим пиесата, моля те...“. Кръстих се един, два, три пъти: „Дано се съгласи, Господи!“.
Не чаках дълго неговото обаждане. По телефона той обстойно ми говори за пиесата, за качествата й, за образите и накрая откровено сподели, че силите няма да му стигнат да поеме тази изключителна актьорска задача и да я свърши както трябва, както той разбира и може. Изпитах силна болка в стомаха си, останах без въздух, сякаш ми беше нанесен боксов удар. Не поради отказа, а от неговите думи „…силите няма да ми стигнат“. Срещнахме се пак пред служебния вход на Народното събрание, постояхме повечко. Притеснен, смутен, че ми отказва, Коста ми подаде пиесата: „Голяма работа...“, проговори с пресилена усмивка.
Прибрах я в чантата си, сякаш я погребвах. Обърнах се към Коста: „Здраве да е, няма да се предаваме, ще потърсим някоя по-лека като за възрастни артисти...“. Пратих на Ели благопожелания и целувки, а той не на място изтърси: „Вечна памет на Любов, отърва се...“. С избледняла от времето усмивка Коста ми повтори: „Како, благодаря ти, че се сети за мен, ама сили за тази работа нямам...“. Поизправи снага и потъна в отвора на Народното събрание да защитава правата на своите избиратели. Дожаля ми: „Скъпи, Дон Кихоте, къде отиваш да се бориш с вятърни мелници?“.
Коста Цонев получи признанието на кино гилдията, зрителите, почитателите, приятелите. Възмутена съм се чудила, а и него съм питала защо все още няма „Аскеер“ – приз, даван на колеги от ТБА. Отговарял ми е ядосано и с болка: „Ти си луда, ма како! Докато в комисията има един „колега“ (името не споменаваше), никога няма да ми я дадат!“. Знаехме и двамата за кого става дума.
Много чака Академия „Аскеер“, докато вземе решение Коста Цонев да получи емблематичната награда. Накрая на жизнените му сили, тежко болен, го изнесоха и показаха на сцената на Армията. Нелепа ситуация, парадоксална – Коста, символ на сила, мъжественост, герой в съвременни и исторически филми да не може да направи и стъпка, за да поеме парчето желязо – българския „Аскеер“. Колегите от комисията му подадоха наградата и Коста произнесе задължителните благодарности. Не помня и дума...
Бях потресена от протичащата церемония и не само аз! Помислих си: „Господи, кога ще се научим не само какво даваме, а и кога и как го даваме?!“.
Емилия Радева, „Ние, артистите. Хроника на един живот с най-големите имена от киното и театъра в България“, Книгомания“, 2017
