SKIF
В последната си книга, излязла на български през 2013 г., този съвременен английски класик показва колко условни са жанровете. Фикция, история, есеистика и мемоаристика се сливат в едно – жанрът „Джулиан Барнс”. Познаваме го и от предишни негови книги – „Пулс”, „Няма нищо страшно”, „Папагалът на Флобер”.
„Нива на живот” е по-особена. Започва с полет с балон и завършва с огромна мъка по починалата съпруга на автора. Привидно – нищо общо между двете теми, но докато четеш, разбираш как минаваш от един въздушен пласт в друг.
Историята на прочутата драматична актриса Сара Бернар като почитателка на летенето с балон е сама по себе си достойна за роман. Драматизмът на въздухоплаването – също. Толкова малко знаем за този знаменит за времето си транспорт. За паданията, катастрофите, тежките инциденти. За пионерите, за героите. За тези, които са ги документирали и фотографирали.
До тези сюжети съвсем естествено идва житейският – огромната загуба на автора, причинена от смъртта на съпругата му.
„В началото на живота ни светът се дели най-общо на две групи: онези, които са правили секс, и онези, които не са. По-късно – на онези, които са познали любовта, и онези, които не са. Още по-късно, поне ако имаме късмет (или, от друга страна, ако нямаме) – светът се дели на онези, които са изпитали скръб, и онези, които не са. Тези деления са абсолютни; те са тропиците, които пресичаме.” С тези думи Барнс ни въвежда в дълбочината на чувствата си. В трагичните 37 дни – от диагнозата до смъртта на Пат Кавана, и „загубата на дълбочина” след това. Няма лечение за скръбта, няма утеха от околните.
Това изследване на мъката след смъртта е път навътре в себе си в паметта, където всъщност е загубата на дълбочина. „Паметта – фотографският архив на ума - отслабва”, пише Барнс. Спасението е в спомените и сънищата, които природата трие усърдно.
Тъга пронизва тази книга от първия до последния й ред, но удоволствието от четенето й е голямо. Като всяка книга на Барнс.
