ОТКЪС
Путин
Днес се случва така, че дразня околните с неща, които не разбирам, но точно те показват колко съм различен от всички онези, които ме критикуват по вестниците. Обичам Русия, приятел съм с Путин, чувствам се гражданин на света толкова, колкото и французин, и не смятам, че вредя някому със свободния си избор да живея където поискам и да обичам когото поискам. Нито преча на другите, като си разбивам мутрата с мотора, защото съм карал пиян – това си е моя работа и само мен ме боли. Така че да ме оставят да си живея живота, както го разбирам и с когото искам, както навремето в Шатору, когато на никого не му пукаше за мен.
Ако с Путин се „сдушихме“ веднага щом се запознахме, то стана, защото и двамата сме могли да свършим като непрокопсаници. Мисля, че той веднага хареса у мен хулиганския ми нрав, това, че мога да пикая в самолет, да ударя с глава някой папарак или да ме намерят мъртвопиян на тротоара. От разговорите ни с него разбрах, че и той е изплувал от нищото и когато е бил на петнайсет, никой не давал пукната пара за него, също като за мен.
За първи път се срещнахме през пролетта на 2008-а в Санкт Петербург, за представянето на колекцията на Ростропович в Константиновския дворец.
Частната колекция на виолончелиста Мстислав Ростропович и съпругата му Галина Вишневская се състои предимно от платна на руски художници и бе купена от Алишер Усманов – олигарх, който я дари на Русия. Путин беше дошъл да открие изложбата, аз бях сред гостите. Веднага видях, че не разбира нищо от живопис и въобще от изкуство, и това ме впечатли. Отгатнах, че този човек се е изграждал сам, отидох при него и се разговорихме. Той обича историята. Говорихме за Френската революция, за Дантон, за кампанията на Наполеон и си обещахме пак да се срещнем.
Започнах да му пиша. Много е лесно – аз говоря и едно момче записва казаното от мен на компютъра, после друг го превежда на руски и писмото ми се озовава на бюрото на Путин. В писмата си му разказвам всичко, като на стар приятел, това го забавлява и той ми отговаря. Много се беше развълнувал, когато през 2010-а от Залцбург му писах, че чета либретото на „Иван Грозни“ на Прокофиев, затова при следващото ми пътуване до Москва ми разказа историята на родителите си, как майка му като по чудо е оцеляла по време на Ленинградската блокада и благодарение на това той, Владимир, се е родил през 1952 г. Всеки от нас по свой начин е дошъл на белия свят като по чудо: той – въпреки бомбите на Вермахта, а аз – въпреки куките на майка ми.
През войната баща му работел в болница. Една вечер се прибрал вкъщи и заварил блока, в който живеели, улучен от бомба. Санитари изнасяли тела изпод отломките. Той се втурнал трескаво да издирва жена си и я открил. „Ще я занеса в болницата“ – казал на един от санитарите. „Няма смисъл, ще умре по пътя.“ Но той все пак я занесъл в болницата и лекарите я спасили.
Путин е израсъл в Ленинград в бедно работническо семейство. Анатолий Собчак (бъдещият кмет на Санкт Петербург, избран през 1991 г.) е човекът, който го е спасил от съдбата на престъпник. Навремето Собчак е бил преподавател по право. Путин ми разказа как при запознанството им Собчак решил да го привлече към реда и дисциплината, като използва един изпитан метод – от бандитите често стават прекрасни ченгета. И той избрал този път, който го довел до КГБ.
Прочетох, че съм бил приятел на диктатор. Путин бил диктатор. Не разбирам от политика, със сигурност плещя доста глупости, но за мен диктатор може да бъде наречен Ким Чен Ун, не и Путин. Виждали ли сте физиономиите на момичетата от „Пуси Райът“ на излизане от затвора? Човек би казал, че идват от модно дефиле, гримирани, начервени, с издути бузи... По дяволите, дайте ми адреса на затвора, от който хората излизат в такова цветущо здраве!
Жерар Депардийо, "Просто така се случи", изд. "Хермес", 2015