„Хартията е по-търпелива от хората“ — тази поговорка ми мина през ум в един от моите меланхолични дни, когато отегчено седях подпряла глава на ръцете си и бях безсилна да реша дали да изляза навън, или да си стоя у дома и в края на краищата така си оставах на същото място да се самоизмъчвам. Да, наистина хартията е по-търпелива и вероятно никой не би се заинтересувал, а и аз не мисля да позволя някому изобщо да чете тази тетрадка с твърди корици и високопарното име „Дневник“, освен ако в бъдеще не намеря приятел или приятелка, които да бъдат за мене Приятелят или Приятелката. Ето че стигнах до основната причина, от която тръгна идеята за дневника — аз нямам приятелка."

„Германците звънят на всяка врата и питат дали в къщата не живеят евреи… Вечер, когато е тъмно, виждам колони от хора с плачещи деца. Те идват и идват, обсипани от удари и ритници… Никой не остава – старците, децата, бременните жени – всички тръгват в този смъртоносен поход.“

„Любов, какво е любовта? Мисля, че това не може да се изрази с думи. Любов означава да разбираш другите, да делиш с тях щастие и мъка.“

„За чувствата по-леко е да говорим шепнешком, отколкото да ги разгласяваме на целия свят.“

„Природата е единственото нещо, което не търпи фалшифициране.“

„В трудни моменти като тези идеалите, мечтите и надеждите са разрушавани от грозната реалност. Истинско чудо е, че все още не съм изоставила своите идеали. Те изглеждат толкова абсурдни и непрактични в това време. Въпреки това аз се придържам към тях, защото вярвам, че дълбоко в себе си хората са добри”. 

„Баща ми винаги се е опитвал да обуздае свободолюбивия ми дух. Той просто не ме разбираше. Винаги се е държал с мен като дете, което е в някакъв труден период и което някой ден ще порасне.”

 „Аз смятам, че човек, който има кураж и вяра, никога не може да бъде нещастен. Където има надежда, има и живот.”

„Разбирам колко е трудно да се поставиш на мястото на някой друг и да се опиташ да откриеш правилния отговор”.

„Аз живея в лудо време.“

„Въпреки всичко, аз вярвам, че хората са наистина добри в душите си.“

„Всеки таи вътре в себе си добри новини. Добрите новини са, че ти не знаеш колко прекрасен можеш да бъдеш, колко много можеш да обичаш, какво можеш да постигнеш и колко голям е потенциалът ти.“

„Колко бяха верни думите, които татко каза: „ Всички деца трябва да се грижат за собственото си възпитание. Родителите могат само да дадат съвет и да посочат правилния път, но окончателното формиране на характера се крие в собствените им ръце“.

„Колко прекрасно е, че никой не трябва да чака и момент, за да промени света към по-добро.“

„Не мисля за цялата мизерия, която ни обгражда, а за красотата, която все още съществува.“ 

„Аз просто не мога да изградя надеждите си на основата на мизерия и смърт. Мисля, че мирът и спокойствието ще се върнат.“

„Мързелът изглежда привлекателно, но работата дава удовлетворение.“

„Разбирам приятелките си по-добре от своята собствена майка. Жалко, но е така.“

„Ние всички живеем с една цел – да бъде щастливи. Животите ни са толкова различни и все пак толкова еднакви.“

„Който е щастлив, ще направи и другите щастливи.“

„Никой никога не е обеднявал като дарява.“

„Действително ли съм така невъзпитана, своенравна, твърдоглава, нескромна, глупава, мързелива и т.н., както тези горе казват? О, не, аз зная много добре, че у мен има доста грешки и недостатъци, но те пък преувеличават в твърде голяма степен.“

„Щом като в Холандия е толкова зле, как ли живеят евреите в далечните и варварски места, където ги изпращат? Предполагаме, че повечето биват избивани. Английското радио говори за задушаване в газови камери. Може би това наистина е най-бързият начин за умиране. Съвсем съм потресена.“ 

„Не ме осъждай, просто ме приеми като човек, на когото му е дошло до гуша.“

АНЕ ФРАНК – еврейско момиче, родено на 12 юни 1929 г. По време на Втората световна война се укрива от нацистите със семейството си в Амстердам и води дневник. Веднага след войната баща й, който оцелява, се връща в Амстердам. Негови служителки намират дневника на Ане, загинала през февруари 1945 г. в концентрационен лагер . През 1947 г. Ото Франк сбъдва мечтата на дъщеря си да стане писателка. Книгата е издадена под заглавие „Het Achterhuis“ – „Задната къща“ и веднага привлича вниманието на публиката. Сега книгата е преведена на 60 езика, снимани са и филми по нея. През 2004 г. екипът на „Дискавъри чанъл“ излъчва филма „Кой предаде Ане Франк?“. Най-добрата приятелка на Ане Жаклин ван Марстен написва книга за нея. Училището, в което е учила Ане, днес носи нейното име. Ане е толкова известна, че и й правят два паметника – единият е пред музея, а другият – в парка на „Мерведеплейн“.