ПЕТЪР ВАСИЛЕВ
Изминалата 2015 г. беше годината на продълженията в комерсиалните изкуства. На големия екран излязоха продължения на култови поредици като „Междузвездни войни” и „Терминатор”, а в литературата едно от знаковите събития беше публикуването на втория роман на Харпър Лий. Може би второто най-значително събитие в света на книгите обаче беше излизането на дългоочакваното продължение на феминистката конспиративна поредица на големия Стиг Ларшон - „Милениум”. Романът, озаглавен „Онова, което не ме убива”, е дело на шведския писател и журналист Давид Лагеркранс.
Лагеркранс придоби популярност като писател в сянка на книгата „Аз съм Златан” – автобиографията на голаджията на ПСЖ Златан Ибрахимович. През 2013 г., след близо 10-годишни съдебни битки, агенцията, защитаваща наследството на Стиг Ларшон, оторизира писател да продължи приключенията на Лисбет Саландер. Мрачната хакерка, на която шведът даде живот в началото на новия век, сякаш като пример за своята своенравност, омагьоса читателите чак след неговата смърт, като не му позволи да обере в пълна степен плодовете на своята изобретателност.
„Онова, което не ме убива” е добре свършена работа от страна на Лагеркранс. Книгата е фокусирана върху наболял проблем през последните години като следенето и подслушването на Националната агенция за сигурност на САЩ. Отрицателните герои имат силна връзка с Русия. Запазена е и връзката с миналото на Саландер, така характерна за трилогията „Милениум”.
И макар авторът да пише в духа на оригинала, на романа сякаш липсва дълбочина и сила, за да докосне и наистина да развълнува. Действието се развива в рамките на няколко дни, а непрекъснатото повтаряне на един часови диапазон, но за различните герои, обърква и дразни. Връзката с миналото на главната героиня идва някак предсказуемо и клиширано, а не естествено.
„Онова, което не ме убива” е интересна книга при всички положения. Тя обаче не би могла да достигне магнитута на своите предшественици. Поне на първите 2 части от трилогията на Ларшон - дори той прекалява в третия си роман. На историята на Лагеркранс й липсва мрачната атмосфера и отчаяние, така характерна за скандинавската литература.
В заключение – подобно на Джей Джей Ейбрамс в „Силата се пробужда”, Лакергранс залага на успешната начална формула, която, трябва да признаем, работи. Липсва му обаче онова мъничко допълнително нещо, което прави доброто велико. Дали трябва писатели да продължават поредиците на споминали се свои колеги е една широка тема и нека читателите сами изберат своята позиция.
