До
г-н Росен Плевнелиев, Президент на Република България
г-жа Цецка Цачева, Председател на 43-тото Народно събрание
г-жа Румяна Бъчварова, Вицепремиер на България
г-жа Полина Карастоянова, Председател на парламентарната комисия по културата и медиите
г-н Вежди Рашидов, Министър на културата
г-н Христо Мутафчиев, Председател на Съюз на артистите в България
Обръщаме се към вас в качеството ни на преки потърпевши от колапсното състояние на сценичните изкуства. Макар да сме доведени до усещането за безперспективност в усилията си както за личностна реализация, така и за развитието на културата в страната, която все още е наш единствен дом; все още се надяваме, че държавата ще прояви поне минимална заинтересованост в търсенето на дългосрочно решение на проблемите, дискредитирали въведената през 2010 г. реформа.
Първоначалната идея на въведените тогава промени в системата бяха приети с надеждата, че това е опит да се сложи край на социалистическия модел – всекиму по равно. Идеята: държавните театри да преминат на вече проверения, работещ модел на финансиране на общинските театри в София, бе много добра. За съжаление моделът не бе повторен в неговите цялостни параметри; бе съставен „в движение”, без да са направени необходимите анализи, прогнози и планове, което отвори вратички за недобросъвестно източване на системата на финансиране. Това доведе до сегашното състояние на фалит на голяма част от културните институти. Измамно се оказа първоначалното усещане на работещите в системата на държавните театри, че с повече работа и въпреки минималните ставки на работните заплати, чрез реформата може да се подобри унизителното заплащане и на творчески, технически и административен персонал. Измамна се оказа и илюзията на Министерството на културата, че е в състояние да регулира един сложен и донякъде – нереалистичен пазар. Решения „на парче” и без дългосрочна перспектива; недостатъчно обмислени рестрикции с цел предпазване на системата от недобросъвестни мениджъри; както и нерешеният проблем с абсолютно наложителното повишаване на бюджета за култура, доведоха системата на държавните театри до ръба на оцеляването. Създадената ситуация изисква спешна намеса на държавата под формата на кризисен план, който да включва на първо време оцеляване на системата, а после – нейното балансиране посредством реалистични прогнози и мерки, проведени обаче на истинско широко експертно ниво, а не от неясни действия на „експерти”, които са далеч от реалностите с които се сблъскват работещите в театъра. И не на последно място – държавническо мислене и мерки, които театралните мениджъри да предприемат за подобряване условията на труд и заплащане на работещите в сферата на сценичните изкуства. Нуждаем се от спешна реформа на Реформата.
Уважаеми госпожи и господа, в Конституцията на Република България е записано, че всеки гражданин има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности. Това от една страна. От друга – творците, работещи в системата, имат своето гражданско право да упражняват професията, на която са се посветили и да изискват гаранции за перспективи и възможности за кариерно развитие. Последното важи с особена сила за младите творци, които излизат от академиите по изкуства. Всички тези права и свободи на публика и творци в момента са дълбоко засегнати. Ето защо смятаме, че отекващите в общественото пространство изводи, че културата е елемент от националната ни сигурност, съвсем не са пресилени. Липсата на национална стратегия в сектора е основната причина за катастрофалната ситуация, в която се намира българската култура. Предупреждаваме, че ако не бъдат предприети бързи мерки за преодоляване на безпрецедентната криза в театъра, рискуваме да станем свидетели на гибелта на едно изкуство, надживяло не една и две национални катастрофи... Ще се реши ли българската политическа класа от XXI-ви век да бъде палачът на българския театър?...
Екипът на Младежкия театър „Николай Бинев”, София
