БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Романът „Хавра“ е писан бавно, старателно, напоително, суперамбициозно. Стремежът на автора е да докаже на всяка цена, че е от най-добрите ни прозаици, че не случайно е пробил в САЩ, Франция и Сърбия, че успехът на „18% сиво“ не е епизодичен.
Карабашлиев работи върху епоса седем години и хем не бърза да го издаде, хем търси кръгла годишнина, посветена на едно от най-важните събития в новата ни история - 140 г. от началото на руско-турската освободителна война.
След огромния успех на „18 % сиво“(2008), той се пробва в разказа – „Кратка история на самолета“(2009), „Симетрия“(2011), драматургията – „Лисабон“(2009), приказката – „Приказка“(2010), води свой блог – до 2013 г., участва в работата по сценария и диалозите на новаторския филм на Борис Десподов „Имало едно време един уестърн“(2015), с когото след това се разделя с шумен скандал, изявява се активно в пресата и по различни телевизии, но се знаеше, че предстои голямото му завръщане в областта на романа.
„Хавра“ е роман с наднормено тегло. Това е филигранно и майсторски построена сага с две основни сюжетни линии и 700 страници обем.
Вярно е, че се чете на един дъх, че завладява, че впечатлява със своята пластичност и осезаемост на образи и фактура, на сюжет и проблематика. На мен ми отне точно шест дни интензивно поглъщане на текста, колкото отделих и на първия му роман, който обаче четох в електронна версия на моя таблет.
Аз имах нагласата, че ще трябва да обхвана дебел роман, който всъщност е трилогия, на която заключителната част е най-кратка - само 72 страници, но се питам : ще има ли достатъчно ентусиасти, за да потънат и осмислят света на „Хавра“, за да бъде той не само роман – явление в съвременната българска литература, но и съвсем очакван и необходим бестселър.
Захари Карабашлиев съзнателно търси мащабен сюжет, интересни и атрактивни образи, изкусно повествование.
На него българският пазар явно му е отеснял и чрез втората сюжетна линия – любовта на Вера – Варвара Елегина – Елагина с Джон Макгеан – Джануариъс Макгахан на фона на бурните седем години от края на XIX век – 1871 – 1878 г. директно се прицелва в американския и руски книжен пазар.
Няма лошо, стига усилието да излезе успешно.
Съвременната линия е ситуирана основно във Варна и съвсем малко в София, където главният герой Никола Марков – алтер егото на автора, ходи на консултация при приятеля си адвокат Васил и задължително, но също за кратко в Лос Анджелис.
Там той трябва да се разплати с руската мафия, чрез сложна схема информация за пари, която разиграва с ФБР и ДЕА, да излезе чист от финансовия батак , в който е загазил, да спаси от неприятности бившата си съпруга Камелия и да изтърве от кея в океана родопското халище - мил семеен сакрален спомен от недалечното безметежно минало.
Акцентът на драмата е Варна – автономният град, градът – държава, градът – мечта, където нищо не става, така , както трябва да бъде и всеки проклина своята несъстоятелност, полисът, в който нищо не е такова, каквото изглежда първоначално.
Смъртта на бащата на Никола е уж самоубийство – запалване на леглото от неугаснал фас, а после се оказва убийство, извършено от хора на МАК – ТИМ.
Впоследствие ще излезе, че групировката няма отношение към смъртта на алкохолика, който междувременно се е заселил в Рибарското селище под чуждото име Павел Попов…
Никола жадува за отмъщение, търси съдействие от компетентните власти.
Оказва, че неговият човек Вълчаков е май от добрите, но е затънал до ушите в корупция, вследствие на което е заловен и демаскиран.
Лидервът на групировката МАК – ТИМ Ангел Антев съвсем не е шаблонният злодей и малоумната мутра, която помним от легендарната сага на Христо Калчев „Нерон вълкът“(1996).
Напротив – поне на мен ми се стори, че авторът го описва с трудно прикрита симпатия, заради размаха на бизнес проектите му и умението да изпипва в законова – тоест защитаваща него – форма – всеки свой ход.
И какво се оказва всъщност?
За разлика от Зак от „18% сиво“ Ник е истински лузър.
Той не успява в любовта – губи съпругата си Камелия, Лира изчезва безследно, Мария предпочита да си пише дисертацията за края на Османската империя, вместо да се впуска в безсмислени интимни авантюри.
Никола се проваля като барман и ресторантьор, оказва се, че няма бизнес нюх и не може или не иска да продаде изгодно наследствените си земи в Крумово, които биха решили всички негови и на роднините му проблеми, осъзнава, че не го бива и за отмъстител, нито за килър – безумната му амбиция е да залови сина на Антев Кирил и да го ликвидира като ответна реакция на смъртта на баща му, загубва единственият човек, който го допуска до себе си и го разбира като роден син – доктор Вера Стоименова, вследствие на което осъзнава, че силата му е да си служи с думите, да гради истории и да се върне към занемареното писателско поприще, което някога така самоуверено е започнал със сборни разкази…
Историческата линия с любовта на Вера и Джон е много по-грабваща, свежа, ефектна, искрено пресъздадена и поднесена с такава непринудена топлота и проникновеност, че чак предизвиква сълзи от умиление.
Прекрасно и точно, с много вкус и любов към детайла оживява неповторимото време от 70-те години на XIX век, когато светът и Русия в частност се променят не за седмици и месеци, а за дни и часове.
Безспорно е, че се чувства влиянието на Тургенев и Толстой – това е неизбежно, но Карабашлиев така смело и подготвено се е потопил в тогавашната епоха, с такъв ентусиазъм и размах гради образите на Вера, Джон Макгеан, сестрата на Вера Наталия, ген. Михаил Скобелев, Юджийн Скайлър, адмирал Ситников, ген. Кауфман,Ак – Маматов, Бенет – издателят на „Ню Йорк Хералд“, та да стигнем до доктор Пиърс, че наистина неговият ентусиазъм при изграждането на втората сюжетна линия неусетно се принася върху нас.
И ние безрезервно му вярваме – и при смъртоносния преход на Макгеан през Каракум и Къзълкум,и при щурма на Хива през 1873 г., и при разкриване подробностите около месомелачката при Плевен, както и напрегнатото време по анкетите на турските зверства в Батак и след това при погребване резултата от Сан Стефанския предварителен мирен договор с последвалата санкция на Берлинския конгрес.
Разбира се, допустими са някои волности, които приемаме с усмивка на лицето – Макгеан – Макгахан - освободител на България и дори създателят на българската конституция!...
През цялото време се чудех как по същество два романа съжителстват съвместно и хармонично и съвсем естествено и непринудено се абсорбират взаимно.
Чудото е станало не толкова заради очевидно непълноценната съвременна история, а защото историческата част е пълнокръвна, малко позната и поднесена с размах и впечатляваща креативност.
Именно писмата и дневникът на Вера – Варвара сближават Никола Марков и доктор Стоименова, а това е - смея да твърдя – един от най-ярките, жизнено правдиви и завладяващи образи, каквито Захари Карабашлиев сътворява трудно, но с любов и нежност.
Романът е написан на ясен и разбираем език.
Той е толкова грижливо шлифован, така обработен и изчистен от всичко излишно, минал през неизвестен брой редакции, дело на екип сътрудници от „Сиела“ , че е просто недопустимо изказът да не е гладък, полиран и близък до съвършенството.
И все пак – дори и при такава прецизна подготовка аз открих няколко фрапиращи гафа – единият е заради подвеждане – няма кръстоносен поход през 1340 г., последният е от 1271 – 1272 г.
Другите грешки за мен са необясними, поради своята очебийна неуместност – не може бащата на Сома – приятелят на Никола, да е милиционер и да има полицейска палка, не е допустимо Бухара да се смята за столица на Ташкент – точно обратното е! и още на първа страница – Зак, живял си в Америка – не ти ли е ясно, че полетът до Луната стартира на 18 юли 1969 г., но не от космодрума „Байконур“, а от „Кейп Канаверал“, Флорида?
…Няколко думи за заглавието на романа.
Много е опасно подобен , натоварен със свръхочаквания, проект да се казва „Хавра“.
От разказа и разяснението на автора става ясно, че всъщност родният му край, а вероятно и България е хавра – тоест пущинак, пустиня.
Признавам си – звучи ми много претенциозно и свръхрисково.
Или може би Карабашлиев иска да се конкурира с Вазов и неговият прочут опус „Кандидат за хамама“(1890), в който небезизвестният Хрисантов се впуска в нелицеприятни приключения, за да влезе като депутат в Областното събрание в Пловдив, което някога се е помещавало в бившата турска баня?!
Искам да вярвам, че въпреки тези допуснати гафове и непремерени ходове романът „Хавра“ ще намери своите читатели и ще се превърне в литературно събитие от ранга на „Чамкория“ на Милен Русков.
Захари Карабашлиев го очаква – и заради безспорния си талант, и заради огромната си амбиция и желание да се докаже като опитен първокачествен професионалист, и най-вече заради вложения седемгодишен къртовски труд.
„Хавра“ заслужава своята изстрадана щастлива съдба.
А очакваният успех ще гарантира и в бъдеще да се срещаме с подобни нестандартни и значими творби на съвременната българска литература.
Захари Карабашлиев, „Хавра“, роман, 2017, С., “Сиела“, отг. ред. Рия Найденова
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
