Софроний Врачански е роден на 11 март 1739 г. Когато Паисий Хилендарски сложил точка на Историята си през 1762 г., в Котел със съдействието на богатите чорбаджии Стойко Владиславов бил ръкоположен за свещеник. Десетилетия по-късно той приел името, с което остава в историята – Софроний Врачански. Пак в края на дните си написал и своите мемоари, но избегнал „нехайно” най-важните моменти от житието си. Някъде през 1765 г. 26-годишният свещеник направил свой препис на Паисиевата история, но не споделил откъде е преписвал – виждал ли се е с Паисий или някой друг му е предал текста. За да засвидетелства отношението си към хилендарския монах и неговото дело обаче, направил свой препис през 1781 г. Тринайсет години по-късно Стойко Владиславов получил номинация да стане епископ в катедралния тогава град Враца. Така неизвестният и с нищо невпечатляващ редови свещеник получил висок чин в църковната йерархия на православната църква. От тогава остава в историята като Софроний Врачански. В края на ХVІІІ в. бил изискан от видинския отцепник Осман Пазвантоглу, който развивал и голяма благотворителна дейност - успял е да европеизира до известна степен Видин – построил водопровод, канализация, библиотека, вместо полумесец на джамията му е поставено сърце, казармата му е във формата на християнски кръст. Бил в контакт с великия грък Ригас Велестинлис и вероятно чрез него е поддържал връзка и с Наполеон Бонапарт.
Във Видин Софроний Врачански, живял три години (1800-1803). Там създал двата големи компилативни сборника с буквални и авторизирани преводи от гръцки, които го превръщат в истински пропагандатор на Просвещението сред българите. Текстовете и в двата сборника са написани на разговорен български. Той издига в култ здравия разум, противопоставяйки го на религиозния догматизъм. Да се дават пари за образование на децата за сметка на издръжката на манастирите е посланието му.
Бил е в контакт през с ръководството на руската армия във Влашко и е смятан за представител на българския народ. Молбата му от 15 точки се превръща в платформата за икономическо и политическо развитие на автономна България. По това време отпечатва на говорим български език компилативно-преводния сборник „Кириакодромион, сиреч Неделник“, което е началото на нова ера в историята на Българското просвещение.
През 1804 г. във Влашко завършва „Житие и страдания грешнаго Софрония” – първата автобиография на българин. В мемоарите си котленецът използва сочен език, самоирония, тънък и оригинален хумор. Парадоксалното е, че един висш християнски духовник създава първата светска творба в българската литература, майсторски претворявайки традиционния житиен жанр в модерна художествена автобиография.
Умира някъде през 1813 г. във Влашко. Гробът му е неизвестен.
ОТКЪС
Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.
И като бях девят години, подадоха ме на книжное учение. По-напреди не би возможно да пойду на учение, почто повише болен и немощен бях. И като поидох на учение, голямое прилежание и остроумие имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское учение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде вест, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и предаде мя на занаят.
И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя, наскоро един сас другий. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци неговии да пойда на Цариград наместо сина его да соберем, що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичай. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна?
У един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И поидохме на скелята да проминем сас ладия. И гледам при царските палати ладие, а ний, человеци прости, като бяха они близко до Юскудар, поискахме сас ония ладии да проминем на Юскудар. И като отхождахме до них, гледаме на едно място народ много и двоица пехливани борят ся. И отгоре имаше високии палати. Не знаймя, ала можеше да буде и самий цар тамо. И като престанаха они от борение, повлекоха да пойдут къмто царските палати всия ония народ. И ний сас тях ведно пойдохме и станахме между царскии порта и между Яли-кьошкю, що бяха тамо верзани царските ладии. И стоехме тамо и чудяхме ся камо да пойдем. Яви се тамо един бостанджий и рече:
- Що ходите ви тука? Скоро да пойдете оттува, почто отсекнуват глави ваша!
И ний ся извинявахме, како сме человеци чуждùнци и прости. И като са върнахме назад, фатиха ни тамо, що вардяха. Яничарите искаха да убият нас, почто они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като са освободихме оттамо, поидохме на общая скеля и преминахме на Юскудар. Ала бях юноша тогива, млад и красен лицем, а тамошни турци - содомити. Като мя видяха, той час ме фатиша да мя изпитват зарад харачийска хартия и найдоша хартия моя недобра. И затвориша ме далеко у една градина, що имаше тамо турци - свиряха, играяха, смеяха са у една одая, що беше близо при пут. Ала аз са смислих защо мя затвориха мене тамо и по случаю имаше ключ от внутре, и той час заключих аз. Ами колико содомите! Они прихождаха и моляха ме да им отворя, подаваха ми из прозорецу жълтици. И аз видях какова е работа, наченах да викам. И имаше насреща доми еврейския. Той час приидоша някои евреи и питаха ме: „Защо викаш?" И аз сказах им вся причина. И поидоша до другаря моего, и подадоша мало пари на харача и свободиша ме от ония содомити.
И собрахме колико можихме, и приидохме на село сас здравии. И като сложиха, остана стрий мой должен гроша 400. И натовариха ги на мене да ги изплащам аз. Но като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И приидоша должниците стриини сас судия турецкий да преписуват домовния вещи. И мало, що найдоша. И мнеша, како съм го аз скрил. И повеле судия да мя бият на фаланга, а селския княз не даде ме. Знаяше, како не съм аз повинен. Но затвориша ме у вериги железния и держаша ме у затворка три дни, докле извадиха мало нечто още роднините мои и отпустиша ме. И от това извадоша верх афоресмо, како не съм скрил нячто.
И поидох на Шумен до владиката да оправям себе. Мало остана, що хочеша да побиют нас хайдуци на пут.
---
Имам обаче една скорб и бою ся от Бога да мя не суди Бог, като узех аз оное паство на рамена моя и оставих го. Но паки надею ся на Бога всемилостиваго, како го не оставих зарад почивание мое, но от голямая нужда и от тежкий долг, що мя натовариха и що не веруват, како са е разсипал свето, а най-много оная страна, що е близо до Видин, що е живелище варварское и хайдутское.
Затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику.Та ако не би возможно меня да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някой полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуется. И за мене, недостойнаго, Бога да молят невежество мое изправити и трудившаго ся прощение сподобити, да би получити и нам десних стояниих в ден страшнаго воздаяния. Амин!
Сие ми усердно вам желаем и ви трудившему ся благонаклоненни будите. И здравствуйтя!
