БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Перифразирайки Доналд Тръмп ще отбележа, че „La La Land“ на Деймиън Чазел е надценен филм, който обаче ще обере главните кинонагради за годината. Стартът със седемте „Златни глобуса“ и с наградата от Венецианския кинофестивал от 2016 г. за главна женска роля е само началото.

Защо става така?

„La La Land“ е брилянтно заснет мюзикъл.Той е великолепно направено развлечение, смислено и завладяващо поднесено. Мюзикълите се снимат бавно, рядко, трудно. Не винаги покриват очакванията и когато излязат на голям екран рядко имат база за сравнение. С кого да го съпоставя? С „Клетниците“ на Том Хупър или с „Девет“ на Роб Маршал? Първият излезе преди петилетка, а вторият преди осем  години, като и двата бяха провали.

И става така, че когато се появи една модерно направена, с вкус и креативни достойнства музикална комедия, тя веднага става център на внимание и мечтаното – да дойде новият шедьовър – се превръща в реалност.

Не оспорвам качествата на „La La Land“, оценявам по достойнство сценария и режисурата на Чазел, операторската работа на Линус Сангрен, както и много добрите песни на композитора  Джъстин Хъруиц, който непременно ще вземе „Оскар“, особено заради  парчето „Градът на звездите“.

Самата история за музиканта Себастиян и писателката  и актрисата Мия също носи в себе си необходимия драматичен заряд  и най-малкото е поднесена на екрана житейски правдиво, а не като приказка.

Двамата се обичат, но следвайки мечтите си за собствена реализация ,неизбежно се  разделят, за да се засекат на финала в бара на Себастиян,  изпълняващ на пиано прекрасно соло за своята някогашна любима…

Изборът на водещите актьори е  безупречен, като дебело подчертавам, че между Райън Гослинг и Ема Стоун съществува така необходимата химия, че двамата са чудесен дует, който с привидна лекота изнася на плещите си този амбициозен и труден за реализация проект.

„La La Land“ не звучи и прекалено ретро. Той държи сметка за тенденциите и изискванията на съвременната публика и дори като времетраене -128 минути, разделен на фрагменти, съобразно годишните сезони, е приемлив за днешната аудитория.

Колцина от сегашните киномани са наясно, че преди половин столетие качествен и скъпо направен мюзикъл траеше задължително два часа и половина? Справка – „Звукът на музиката“ (1965),  „Смешното момиче“ (1968) или „Хелоу, Доли!“ (1969).

И все пак, има нещо в постановката, което ме кара да не я приема безрезервно.

Държейки сметка за аналогиите с  жалоните на Фред  Астер като „Цилиндър“ (1935)  на Марк Сандрич и „Пътуващият оркестър“ (1952) на Винсънт Минели , „„La La Land“  опасно се доближава до „Един американец в Париж“ (1951) на Винсънт Минели , а като сюжет подозрително напомня класиката на Сидни Полак „Каквито бяхме“ (1973) с  Барбра  Стрейзънд  и Робърт Редфорд.

Тази незабравима история разказваше за любовта на двама амбициозни младежи, от които единият – сценаристът Хъбъл се конформира и направи кариера в Холивуд по време на маккартизма, докато Кейти Мороски запази левите си убеждения и като политактивист се сблъска на финала с бившия си любим, подавайки му листовка срещу ядрената надпревара.

Мисълта ми е, че постановчикът Деймиън Чазел не може да избяга от традициите, но когато се залавя със сюжет, толкова близък до легендарен филм на Сидни Полак, е трябвало да бъде по-предпазлив и отговорен от това  само да го лиши от обществено-политически контекст, задълбавайки основно в сферата на личното и интимното.

Имал е нужда от ориентир и вектор, който да предаде нужната дълбочина и актуалност на спектакъла.

В противен случай се получава вариация на тема „В какво се превръщат мечтите“.

Избраният от него подход е предвидим и при липсата на адекватна конкуренция подобен красиво заснет и топъл откъм емоции филм се натоварва с качества, които явно му са му дефицитни, превръщайки го в явление, спечелило пари и награди, без да съм сигурен дали ще остави някаква следа в съзнанието на същите тези възторжени зрители, които сега се прехласват по него.

И за да не съм голословен ще попитам кой помни един от предишните „Оскар“-ови победители „Артистът“ на Мишел Азанавичюс, въпреки че премиерата му беше само преди шест години?

Или споменатият вече „Девет“ , очаквал напразно четири  академични статуетки?

 „La La Land“, 2016,128 мин., сценарист и режисьор .Деймиън Чазел, производство  „Summit Entertainment“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК