„Ако нещо ме е отвращавало у човека, то е умението му да скрие жестокостта, низостта и ограничеността си под маската на сантимента.“

„Случващото се с двама души, които всеки миг ще станат любовници е толкова вечно, че можем да забравим за времето, в което се разиграва.“

„Навярно мислите, че миналото, понеже вече се е случило, е приключило веднъж завинаги, че е неизменно? О, не! Дрехата на миналото е ушита от тафта в преливащи нюанси и всеки път, когато се обърнем назад, го виждаме в различни багри.“

„- Да, безумие е ! Любовта или е безумна, или не е любов.“

„Абсурдната му ревност, която извираше само от теоретичната възможност за изневяра от нейна страна, доказваше, че той смята верността им за задължително условие на връзката им. Какво право имаше тогава да й се сърди, че тя го ревнува от неговите реални любовници, жени от плът и кръв?“

„Беше любовта на майка му. Тази любов оставяше следи върху всичко: бе полепнала по ризата му, по прическата, по думите, които използваше, по ученическата чанта, в която носеше тетрадките си, по книгите, които четеше у дома за развлечение. Всички тези неща бяха специално избрани и приготвени за него …

"Ако валеше дъжда, майка му го чакаше пред училището с голям чадър, докато съучениците му се събуваха боси и джапаха в локвите."

"Майчината любов издълбава върху челата на момченцата клеймо …“

 „Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.

 "И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.

Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?“

„Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.“

„Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви; но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.“

 „…да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътски желание (това желание може да се отнася за огромен брой жени), а чрез желанието да споделиш съня си (това желание бива насочено само към една-единствена жена).“

 „…метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една единствена метафора.“

„Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.“

„Но нима една събитие не е толкова по-значимо и по-високо ценено, колкото повече случайности са били необходими за осъществяването му?“

„Верността придава цялостност на нашия живот, който без нея би се пръснал на хиляди моментни впечатления като на хиляди отломки.”

МИЛАН КУНДЕРА – чешки писател, пишещ и на френски, роден на 1 април 1929 г. Той е един от известните интелектуалци по време на Пражката пролет. Отношението му към окупацията на страната от войски на Варшавския договор довеждат до забрана за публикуването на негови произведения. През 1975 г. е поканен да преподава в университета в Рен, Франция. Пред тогавашното ръководство на Чехословашката комунистическа партия за писателя се застъпва лично съпругата на френския президент. През 1981 г. получава френско гражданство. 

Публикува първите си разкази в началото на 60-те години, през 1963 г. излиза от печат първият му сборник с разкази „Смешни любови“, последван от „Втора тетрадка смешни любови“ (1965) и „Трета тетрадка смешни любови“ (1968). През 1965 г. дописва романа „Шегата“, който близо две години се чете в ръкопис от приятели и анонимни читатели, а издаден две години по-късно се радва на изключителна популярност. Успехът е свързан и с филмирането на текста през 1968 г. от режисьора Яромил Иреш. Най-известните му книги са „Шегата” (1967), „Книга за смеха и забравата” (1979), „Непосилната лекота на битието” (1984).