Родих се да живея в бури —
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
„Чуй, тихий извор е дълбок!“
ми каза той — и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
---
Аз чувам как листата капят:
есенни тъжни дни…
На път е някой към небето —
черковний звон звъни.
И като стон за помощ, глъхне
отнасян в далнини…
Есенни дни, листата капят,
черковний звон звъни.
---
В душата ми градина
речта си посади,
и на далеч отмина.
Речта ти реч роди.
Когато се завърна
речта си непозна;
когато ме прегърна
ти - майска светлина -
тя пак бе полетяла
- пчела от цвят на цвят -
и от дъхът ти брала
най-дивний аромат.
---
ВИЖ, И АЗ ЖИВЯ
(По Моргенщерн)
И тъй, вий още живи сте, вий всички –
върби край вадата, брези на склона.
И вие почивате отново, птички,
кат мене, дълго дрямали на клона.
Виж, ляствичке, подрумче, виж от друма,
О, чуйте, аз започвам пак да пея
И радост нижа дума подир дума,
като че мъртва бях, а пак живя!
---
ПРЕДПРОЛЕТ
Издигат се тополите безлисти
изострени и тънки в вечерта,
ликуват косове, кат извор чисти,
почива си в предчувствие свята.
И тежки, мокри облаците висят
засенили беззвездния простор...
Планински блясък в тях закри се.
Поля, гори - един безмълвен хор.
МАРА БЕЛЧЕВА – българска поетеса и преводачка, родена на 8 септември 1868 г. Завършва девически институт във Виена. Започва да публикува стихове през 1907 г. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската „женска“ поезия. Известна е с преводите си на „Тъй рече Заратустра“ на Ницше и „Потъналата камбана“ на Герхарт Хауптман. След убийството на съпруга й Христо Белчев (финансов министър при Стамболов свързва живота и творчеството си с поета Пенчо Славейков.
Мара Белчева умира на 16 март 1937 г. На нейно име е учреден литературен конкурс в родния й град Севлиево.