САВА СЛАВЧЕВ

Прочетох „Трънски разкази” на Петър Делчев преди няколко години. След това ги четох в новото издание, заедно с „Балканска сюита”. Според виждането на Оскар Уайлд, че има три вида книги – тези, които трябва да бъдат четени, други, които трябва да бъдат препрочитани, и трети, които не трябва да бъдат отваряни, тази книга, според мен, е от втората категория. Тя ти навява не спомени, а усещания, говори за неща, които ние българите носим в себе си и можем да разберем, можем да почувстваме отвъд насладата от доброто писане.

С театралната постановка „Вълци”, на която присъствах вчера, в прекрасния пловдивски театър, нещата сякаш не бяха точно така. Това е една модерна постановка. Режисьорката Диана Добрева, според мен удачно, беше заложила на внушения. Играта на актьорите беше наистина добра, имаше много жар, патос и енергия. И все пак останах с противоречиви чувства. Веднага искам да кажа, че диалектът, използван от героите на автора, е особеност, която със сигурност носи затруднения при сценично поставяне. Това е първата трудност. Втората е, че разказите са сравнително самостойни истории, които за целите на представлението са синтезирани в един общ сюжет, като режисьорката, а предполагам и драматурга Секулов в случая, са подбрали някои от брилянтните попадения на Делчев, почти афористични, които са носители на основна тежест на духа на разказите.  Но това не стига. Позволявам си да кажа, че аз, като преводач, едва ли бих приел да превеждам „Трънски разкази” или „Възвишение” на Русков. И въпросът не опира до думите или текста. Въпросът е, че не съм сигурен дали бих могъл да предам на чужд език духа и усещанията, които иначе изпитвам при прочита на тези книги на български. Няма да е същото, можем да бъдем сигурни. Това са неща, които не могат да бъдат предадени. Да, това са разкази за бита в трънското село, за глад, първичност, борба за оцеляване, скотска жестокост, разкази за чест и безчестие, любов и липсата й, за бабаитлък, и за безбожие. Липсата на вяра, в голяма степен предопределя поведението на героите. Борбата с животните - вълци, изглежда по-лесна от борбата с вълка, който носим в себе си. Човек без Христос, без вяра, човек на който е отнето божието слово, или просто у него то никога не е било покълнало, се превръща в скот. И вместо любов и ласка, той предлага сопа и отмъщение.

Музиката, с фона  на вълчия вой, ритъмът, на моменти викането на актьорите в бърз трънски диалект, не дава възможност за цялостно улавяне на текста, освен, че общия шум на понякога леко дразни. Има нещо, което се изплъзва, дори за хора, които познават разказите, да не говорим за незапознатия зрител, който отива на театър и се сблъсква с неща, за които не е подготвен, а доста от тях и го смущават. Лично аз не успях да намеря онова, което трябва да грабне зрителя и да го закове в залата. 

„Вълци“  по „Трънски разкази” от Петър Делчев, постановка – Диана Добрева, драматизация – Александър Секулов

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Да живееш без някои от нещата, които искаш, е неразривна част от щастието.“

Бъртранд Ръсел, уелски философ, роден на 18 май преди 150 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.

Автопортретът на Иван Добчев

 

Единайсет ескиза – така са наречени частите, на които е разделена книгата и всяка разказва етап от живота на режисьора