SKIF
Това е книга (на издателство „Рива”), която се чете с молив в ръка – за да могат българските читатели да си подчертават уникалните изводи, които германецът с извънредно чувство за хумор прави за тях. Томас Фрам стига до ядката под националната ни черупка и разкрива един по един комплексите ни, особеностите ни, анализира южняшкия ни нрав с ориенталска гарнитура – сравним е с един съвременен Алеко.
Имаме голям късмет, че човек с толкова широка и дълбока култура си е поставил за цел да открие какви са, аджеба, тези българи. И в крайна сметка се е превърнал в наш национален адвокат – очевидно след като е вникнал в исторически факти и е разбрал архетипи, с които половината български народ все още не е наясно.
Изводите му са наистина оригинални. Например:
„В България се мисли по европейски, а се чувства и действа съгласно традициите.”
„Как е възможно българите да са вълци единаци и постоянно да са някъде заедно.”
„И така България започна да ме обогатява с една непозната пълнота на сетивата. (…) Тя се превърна в онова, което ми беше липсвало в иначе просветена Германия: вкуса на живота.”
„Българите са жизнерадостни кантианци, а не озлобени хегелианци, и също като първите обичат да канят гости на обяд.”
„Думата „невъзможно” в България не съществува. Вместо нея съществува изразът „Ще видим”.
„На Балканите истината не е строго записано фактическо положение, тя е въпрос на договаряне.”
„Българите често се засягат от критика, дори когато е поднесена обективно.”
„Властта в страната произлиза от приятелски кръгове, които са в една и съща партия, защото имат еднакви икономически интереси.”
„Българите все пак са научили нещо от историята си: че този, който държи властта, рано или късно злоупотребява с нея за собствени облаги и безцеремонно.”
„Да се налага да вършат нещо по задължение , както изисква институционализираният морал в правовите държави, е голям проблем за българите.”
Бисерите и забавните истории на Томас Фрам имат тази особеност, че са обвити в безкрайна симпатия. Вкусът на живота, който очевидно е открил тук, не му пречи да вникне в средновековната ни история и да я обясни в няколко страници, както малцина учители биха могли, да разкрие малшансът на страната ни да бъде пионка в ръцете на Великите сили през Възраждането, и да даде достоверен отговор и на пълзящата носталгия по авторитарните времена.
„Двете половини на ореха” е толкова забавна за четене, че с лекота се нарежда до най-добрите трудове за българската народопсихология. А по стил ги бие до една.
