Петя Иванова е юрист и страстен любител на книгите. „Спомни си забравените" е първият й криминален роман - една много динамична, изпълнена с обрати и събития книга, по нейните думи.

Петя Иванова разказва история, развиваща се е в американски град. "Защо не български, ще кажете, всеки може да пише за Америка, а ти си български писател? Е, точно за това. Исках да видя как ще реагира читателят - дали тесногръдо ще отхвърли книгата само защото съм дръзнала да пиша за там, а не както подобава за родната действителност, или ще надмогне тази своя първоначална реакция и ще прочете романа", обясни авторката. 

Книгата е събрала финансиране благодарение на платформата „Мечта за книга”.  Премиерата й ще бъде на 18 октомври в Пловдив в галерия "Тракарт".

ОТКЪС

Нощта беше светла като ден заради огромната луна. Небето бе съвсем ясно, а времето тихо, приятно и топло. Градът отдавна бе притихнал. Той седеше удобно изтегнат на дивана, с тефтер в ръце. Нощта му позволяваше да пише, без да има нужда от допълнителна светлина. Точно привършваше и последното изречение. Планът. Вече имаше всичко запечатано в главата си, но все пак грижливо си бе отбелязал и на хартия всяка малка подробност, всеки един детайл, който щеше да му помогне да пресъздаде това, което бе видял с очите си, а и в ума си. Искаше изпълнението да бъде безупречно. Сега, след като бе готов, можеше да се отпусне и да се наслади на нощта спокойно. Не понасяше да знае, че има недовършени задачи, те не му позволяваха да се концентрира върху нищо друго. 

Стана и се разходи в помещението. Няколко малки рафтчета на стената, по които бяха подредени книги, удобен диван, малка масичка от четири части, които можеха да се ползват и поотделно, две по две в различен цвят и дълъг рафт, закачен за стената, на който стоеше телевизорът - това беше цялото обзавеждане. Семпло, модерно и с вкус. Беше достатъчно чисто, специално бе проверил, прокарвайки пръст зад книгите, за да провери за прах. Отиде в банята, за да провери сифона в душ кабината за косми, както и в мивката. Не откри. Това го накара да се почувства страхотно, не понасяше мръсотията. 

Насочи се към спалнята. Леко открехнатата врата му позволяваше да я види. Това обаче не му беше достатъчно, искаше да е близо, да вдъхне уханието на кожата ѝ и да види изражението на лицето ѝ. Спеше кротко, косата ѝ бе разпиляна по възглавницата, лицето ѝ бе отпуснато и спокойно. Наведе се и се наслади на мириса на косата ѝ, а после и на кожата. Тя се размърда леко. Трябваше да бъде внимателен. Представи си как ли щеше да се разпищи, ако го види тук сега - един непознат, вмъкнал се незнайно как в дома ѝ. Помисли си и как щеше да реагира, ако разбере колко дълго бе стоял там. Това предизвика усмивка на устните му. После щеше да го принуди да я вземе още сега, а беше рано. 

Излезе от стаята бавно, като внимаваше да не вдига шум. Харесваше му да бъде там, в дома ѝ, толкова близо до нея, да държи в ръцете си вещите, както тя всеки ден го прави. Време беше обаче да върви. Взе резервния ключ, който тя държеше на връзка на закачалката, и го прибра. Следващият път щеше да използва вратата. Все пак не можеше да разчита, че прозорецът ще е винаги отворен. 

Райън

Денят започна точно в шест за Райън Деймиън, както всяка сутрин. С едно движение на ръката той спря алармата, която го бe изтръгнала от съня. Стана от леглото енергично. Запъти се към банята, взе си бърз душ, оформи косата си и си направи кафе. Изпи го на крак, като междувременно се обличаше - беше добре сложен двадесет и девет годишен мъж, висок метър и осемдесет, с късо подстригана руса коса и синьо-зелени очи. Той се огледа из стаята и откри, за свое учудване, доста бързо ключовете, значката и портфейла си. Пъхна ги в един джоб, закачи значката на колана си и взе оръжието, провери го и го намести в кобура. Бе готов да тръгва за работа. 

Запъти се към вратата, отвори я и се обърна да се огледа за последно. „О да, определено трябва да се прибера навреме довечера и да подредя.“ - помисли си той. 

Хейли се прибираше същата вечер. Бе отсъствала няколко дни и Райън бе успял да докара дома им до състояние, което нямаше да ѝ хареса. „Не че нещо напоследък бе в състояние да ѝ се хареса“- помисли си пак, но се опита да прогони тази мисъл от главата си. Негативната нагласа нямаше да е от полза. Все пак не биваше да забравя, че честото ѝ недоволство бе породено от факта, че той непрестанно закъсняваше вечер, ако въобще се прибере. Дежурството в отдел "Престъпления против личността" към полицията в Дентън официално траеше десет часа, но заради разследванията, които често бяха много дълготрайни, както и докладите, обикновено се работеше повече. Ако нещата между тях щяха да се задълбочават още, тя трябваше да се примири с работата му, иначе не можеше да си представи как щяха да останат заедно.

Погледна навън, за секунди извади пистолета си и го насочи към маскирания мъж, засилил се към него. Не можа да стреля. Непознатият удари с метална тръба ръката му, която държеше оръжието, и той го изпусна на земята. Нямаше време да се навежда, за да го вземе. Опита се да удари мъжа, но той хукна надолу по стълбите. Райън се втурна след него, но другият беше много бърз. Изскочи на улицата, където го чакаше мотоциклетист със запален двигател на мотора. Двамата профучаха напред и се скриха някъде из потока от коли. Райън скочи в колата си, включи сирените и натисна педала на газта максимално. Бе видял посоката, в която замина мотора и на всяка цена искаше да настигне двамата мъже. Искаше да им зададе няколко въпроса.

Няколко минути обикаля по улиците на Дентън, но не можа да открие нищо и затова тръгна към полицейското управление. Беше се обадил там по-рано, за да съобщи за случилото се. Шефът му, сержант Брад Смит, бе побеснял. Той не бе от хората, които биха оставили да се размине на човек, дръзнал да посегне на полицай. Особено на негов детектив. Особено на Райън Деймиън, който работеше за полицията в Дентън от четири години. За разлика от голяма част от колегите си, стана детектив веднага след полицейската академия. Бивш "тюлен", притежаваше редица качества, които го отличаваха от другите. Стреляше безпогрешно, беше ловък, бърз и сръчен, умееше да взима решения в стресови ситуации. Най-силното му качество обаче беше интелигентността. Райън беше много умен, умееше да разпознава кога не му казват истината. Тези качества не останаха незабелязани и той получи покана да работи като детектив, без да минава през етапа на униформен полицай. За повечето в управлението тази длъжност беше мечтана и затова Райън бе посрещнат с известна доза завист от колегите си. Ето защо трябваше непрестанно да се доказва. 

Началникът бе изпратил патрулиращи коли из града, както и на изходите му. Моторът, Кавазаки „Нинджа“, както бе успял да види Райън, бе пуснат за издирване, но за съжаление не разполагаха с много информация. Полицаят не бе успял да види номера, защото такъв нямаше. 

Райън спря на служебния паркинг и се запъти към офиса на отдела, без да вади неизменната цигара от уста. Естествено, там вече бе партньорът му Крис.

- Как си, приятел? - попита загрижено той. 

Новината за нападението се бе разнесла мълниеносно из полицейското управление, такова нещо не се беше случвало от много време. 

- Като гледам още мърдаш.

- Добре, не ме удари сериозно.

- Радвам се. Уплаших се да не ти е размътил и малкото мозък. Какво точно се случи?

- Излязох от вкъщи, а човекът ме чакаше пред вратата с метална тръба. Успях да извадя пистолета, но той ме удари по ръката и го изпуснах. След това се втурна да бяга, а вън го чакаше мотор. Явно се бяха подготвили. Първоначално помислих, че са крадци. 

- Не че щеше да стреляш, нали? - Крис го гледаше с присвити очи заради облака дим, избълван от колегата му.

- Какво? - Райън се спря и се извърна, за да го погледне, а после размаха красноречиво ръка с досада. Понякога не понасяше мрънкнето на Крис.

- Ако не беше изпуснал пистолета, пак нямаше да стреляш, нали?

- Не, нямаше. Поне не и докато не видя, че е крайно необходимо.

С Крис редовно имаха този спор след случка преди три години. Тогава Райън беше ранен, за щастие в рамото и то не сериозно, защото се забави и не стреля. Приятелят му бе там и видя всичко. Именно той неутрализира мъжа, преди оня да убие Райън. - За теб „крайно необходимо“ е сигурно, когато някой ти пръсне мозъка пръв, нали?- Не започвай пак, Крис. Знам, че обичаш да мърмориш, но не сега.

- Прав си, извинявай. Едва не загубих партньора си, защото хуманните му ценности по отношение на престъпниците са повече от загрижеността за собствения му живот, но какво от това? Ти мислиш ли, че ако те гръмнат, аз съм този, който ще трябва да свиква с някой друг, а да не забравяме, че едва успях да го направя с теб, но не, ти пак мислиш само за себе си.

Райън реши да не се обръща внимание на мрънкането на коегата си и просто махна с ръка, за да покаже, че за него рзаговорът е приключил. Двамата стигнаха мълчаливо до офиса си и всеки се зае да прегледа новопристигналата поща.  - Как е ръката ти? - сети се все пак да попита Крис. - Добре, не е счупена.

- Мини да те види Арън. – (Арън беше лекарят, при когото пращаха всички полицаи, преживели травмираща случка. Той беше психолог, който впрочем им бе и добър приятел).

- А да изляза в отпуск заради депресия и нервно разстройство, защото някой ме е ударил, не искаш ли? - Леле, при тебе явно ръката и мозъкът са в пряка връзка. Съвсем си изчаткал. Сега изобщо не ми е ясно как точно ще те търпя. Просто мини, имаш нужда повече, отколкото предполагах.

- Ще мина, но няма да му кажа нищо за случилото се. Добре съм. Не съм някой петгодишен пикльо, Крис, голям мъж съм и един глупак с тръба не може да ме стресира!

- Мислиш ли, че това е работа на някой от ония боклуци? Например на сина на Джонсън. – партньорът му игнорира предишната реплика на Райън със сърдита физиономия.

- По-скоро не. Ако беше той, нямаше да бърза да избяга, а щеше да свърши това, за което е дошъл. – с други думи да му размаже черепа. - Прав си. Макар че очаквам някакъв опит за отмъщение. Все още е в затвора, доколкото знам.- Да, предполагам. Не ми хареса обаче едно нещо. Не бях подготвен. Бях твърде улисан да мисля за личния си живот.- Това не е толкова лошо, все пак отскоро имаш такъв. 

- За миг си позволих да загубя бдителност, но моментът беше грешен. Не мога да повярвам, че хлапе, дошло да краде, ще успее да ми избие оръжието от ръката толкова лесно.- Стига, Райън. Честно да си призная и аз не излизам от вкъщи с оръжието напред и не очаквам някой да ме пребие.

- А трябва, като те знам какъв си.

- Едва ли е знаел кой си. Нали знаеш какви номера си спретват братствата в университетите на новите членове. Може да са го пратили нарочно на твоя адрес, за да го арестуваш и да си изкара акъла.- Само дето не го арестувах. Издъних се като новобранец-мухльо. По-смотан даже от Дан. - да си по-смотан полицай от Дан Дивайн бе направо непосилно постижение, достойно за книгата на Гинес. Заради "заслугите" му името му бе станало нарицателно за некадърност в участъка. Познайте защо беше още на работа.

- Ще ти се. Дан няма равен, камо ли пък някой да е по от него. Ти си кораво копеле и фактът, че не си бил нащрек е само доказателство, че и ние сме хора и имаме нужда от място, на което да се чувстваме сигурни.

- Благодаря ти за откровението. Ти може и да имаш, но аз нямам.- Майната ти, Деймиън.- Е, свършихме с любезностите. Да започваме.- Да, да се захващаме за работа. Като за начало, време е за закуска. - каза той и отхапа голямо парче от сандвича си. - После трябва да поразпитам този-онзи. Райън се разсмя. Откакто го познаваше, едно нещо не се променяше. Крис не обичаше да работи гладен. 

Няколко часа по-късно Райън седеше удобно излегнат на кушетката в кабинета на Арън и зяпаше тавана.

- Наистина ли успяваш да ги накараш да говорят оттук? - попита той, почти заспивайки.

- Да, макар че някои предпочитат да подремнат, точно като теб. - засмя се Арън. Той бе разгърнал дебела папка пред себе си и добавяше нови записки. Малък щрих към цялата картина, както се изразяваше той. - Даже имаше един тип, който идваше само за да се наспи.

- Наистина ли?

- Не. Има по-евтини петзвездни хотели за целта. - Арън наистина взимаше скъпичко.

Райън се засмя и се загледа в новата дървена статуя, която красеше бюрото зад мъжа. Бе някаква поредица от букви, написани по доста завъртян начин.

- Откъде е това?

Докторът проследи погледа на Райън и отвърна:

- А, статуята ли? Подариха ми я.

- Какво изобразява?

- Не знам.

Детективът кимна и затвори очи, оставяйки приятеля си да работи. 

Арън работеше по много стресов и труден проект. Искаше да направи пълен и задълбочен психологичен анализ на действията на серийните убийци като цяло и в частност на един тип, взел себе си за подобрена версия на Тед Бънди и вилнял из Тексас до преди няколко години. За щастие бе от доста време зад решетките и очакваше изпълнението на смъртното си наказание. Случаят бе следен от цялата общественост, всички се страхуваха и в същото време умираха от любопитство, а когато копелето се издъни и го заловиха, сякаш цялата страна едновременно изпусна въздишка на облекчение. Арън имаше своя теория за това как е заловен престъпникът и според нея той не бе се издънил, а нарочно ги бе оставил да го заловят, давайки им улики. Преди това убийствата, които копираха тези на Тед Бънди, спазвайки напълно всяка малка подробност, дори случая, в който той се бил представил за полицай, но момичето успяло да избяга, бяха така прецизно извършени, че нямаше даже и минимален шанс да открият каквото и да било. Чисто, бързо и с много мисъл. Личеше, че до някаква степен се възхищава на умението си да прави всичко, което си науми, и след това да се измъква. Когато бройката стигна тази на неговия идол, остави ДНК и така го заловиха. Арън го бе посетил в затвора преди две години и му бе разказал своята теория. След това мъжът се бе съгласил да разговаря с психолога още няколко пъти и бе направо очарован от желанието му да напише книга, в която детайлно ще се разглеждат мотивите му. Сега, след последното посещение преди смъртната присъда, докторът бе записал разговора и допълваше записките си. Бързаше да съхрани всяко усещане, всяка малка подробност, докато бе съвсем прясно в съзнанието му. Всъщност едва ли беше възможно да забрави начина, по който този човек го караше да се чувства.

Той

Мотоциклетът излезе бавно от малката уличка и профуча безпрепятствено напред. Вече бе платил на собственика на Кавазакито за услугата и мълчанието, и нямаше нужда от него. Детективът точно ги бе подминал, а докато и другите тъпаци от полицейското управление тръгнат да го търсят, имаше време да се прибере необезпокоявано и да се заеме с ежедневната си работа. Точно по план.  И да си скъсат задниците тези тъпаци, пак нищо нямаше да открият. Нека си блъскат празните глави кой и защо го прави. Моторът вече не се виждаше в далечината, а и да го забележеха, нямаше да е проблем, защото търсеха мотоциклет без номера и с двама души. Едва ли щяха да му обърнат внимание, а дори и да го направеха, вече бе подготвил мъжа, който му бе помогнал с ясни инструкции какво и как да каже. Сутрешното удоволствие му бе струвало само сто долара, а бюджетът му за всичко беше в пъти повече. Усмихна се широко на себе си. Беше толкова лесно, колкото и си мислеше, когато го планираше. Деймиън определено не бе винаги подготвен, значи не беше чак толкова силен противник. Честно казано, това малко го разочарова. Какво ли очакваше обаче, все пак беше ченге. Не бе на нивото му. Физическата сила не може да победи интелекта, а той определено превъзхождаше детектива. Както впрочем и всеки друг. Докато вървеше по улицата, вече мислено осъществяваше следващия си план. Точка номер две в списъка. Крис Джеймс. 

Тереза

Тереза Милър си тръгна от бара, в който работеше, в два сутринта. Трябваше да свърши по-рано, но смяната ѝ се удължи, понеже имаше много работа. Излезе на улицата и се замисли дали да не хване такси. Отказа се, защото малко ходене пеш можеше да ѝ помогне да се освежи, за да успее да поучи за предстоящия изпит. Искаше ѝ се просто да си легне и да се наспи, но нямаше как.

Когато реши да се справя сама с живота и да се изнесе от дома на баща си, бе твърдо убедена, че всичко ще бъде много лесно, но се оказа, че реалността не е точно такава. Въздъхна и тръгна по тъмната уличка към дома си. Имаше да повърви околко тридесет минути, а навън бе доста студено. След 5 минути ходене вече съжаляваше, че не си е хванала такси, но сега не искаше да се спира сама в тъмното, за да го чака. Предпочиташе да побърза и да се прибере час по-скоро. Беше много тихо, не чуваше никакъв друг шум, освен този от собствените ѝ стъпки. Макар че минаваше по този път доста често, през нощта всичко изглеждаше по-мрачно и страшно. Реши да се разсее с някакви приятни мисли, за да прогони прокрадващия се страх. Тази техника винаги помагаше, дори когато през нощта ѝ бе трудно да заспи сама, когато се замислеше за нещо хубаво, заспиваше без проблем. Инстинктивно стисна преметнатата през рамото чантата по-близо до тялото си, защото в нея имаше спрей за самоотбрана. До този момент не ѝ се бе налагало да го използва, но ѝ вдъхваше кураж. Надяваше се, че няма да ѝ се наложи, защото си представяше колко време ще ѝ отнеме, докато открие спрея в бъркотията.

Оставаха ѝ само няколко пресечки до дома ѝ, отдавна бе забравила за страха си и мислеше само за предстоящия изпит. Мразеше устните изпити. Винаги забравяше всичко, което е научила, и се представяше ужасно. На лист хартия ѝ бе много по-лесно да изрази мисълта си. В живота обаче едва ли щеше да може да изразява всичко на хартия, така че трябваше да се пречупи. 

Залъгвайки ума си с такива мисли, успя да забрави за това, че е сама посред нощ на тъмна пуста улица. Не я беше страх, докато не чу стъпки след себе си. Спря и се обърна рязко, но не видя никого. Поуспокоена, реши, че сигурно е чула ехо от собствените си стъпки. Минаха няколко спокойни минути, вече виждаше пред себе си дома си и това я накара да ускори крачка. Още малко и щеше да си бъде вкъщи на сигурно място. Точно започваше да си отдъхва, когато стъпките се върнаха. Този път разбра, че не ѝ се причува. Обърна се рязко, а стъпките веднага спряха, но не успя да види никого. Продължи и отново ги чу след себе си. Замисли се дали да не се затича с всичка сила към дома си, без да се обръща. Това обаче щеше да я остави в още по-уязвима позиция. „Глупачка, дори не си сигурна, че някой те преследва”. Щеше да продължи да върви спокойно, да се опита да запази самообладание, да се опита да не трепери и да се защити. В себе си нямаше почти никакви пари, така че нямаше какво толкова да губи. Щеше просто да им даде чантата си и да се надява, че няма да я наранят. Стъпките се върнаха, идваха по-близо и по-близо. Тереза се изкуши да се обърне и да погледне, изкуши се и да побегне, но не си позволи. Стъпките вече бяха зад гърба ѝ, усещаше човек точно зад себе си. Краката ѝ се подкосиха от страх, а сърцето ѝ щеше да изскочи. Видя как човекът се изравнява с нея, а след това я подминава. Беше мъж, облечен в спортен екип. Вървеше, размахвайки ръцете си встрани, а няколко метра по-напред спря и започна да прави лицеви опори. Ето значи защо стъпките затихваха! Той просто тренираше, а тя щеше да припадне от страх! Тереза въздъхна с облекчение. Срам я беше от страхливата ѝ реакция. Как ли щеше да ѝ се смее този непознат, ако беше хукнала като ненормална. Май гледаше твърде много криминални филми. Не всички хора са убийци и искат да ти навредят. 

Мъжът продължаваше да прави лицеви опори, когато тя го приближи. Погледна я, кимна и ѝ се усмихна любезно. Не излъчваше никаква заплаха. Тя също се усмихна в отговор, след това го подмина спокойно и продължи към дома си. Вече не чувстваше никакъв страх, присъствието му в тъмната улица даже ѝ вдъхваше увереност, все пак вече не бе сама. Някаква ръка я сграбчи за рамото и я завъртя. Последва удар в лицето ѝ и тя загуби съзнание. Не всички хора са убийци и искат да ти навредят. Някои обаче са.