МИХАИЛ ВЕШИМ, "СТЪРШЕЛ"

Беше време, когато село Правец стана неофициалната столица на България. Единствено поради факта, че там се е родил Първият човек (не на света, а на партията и държавата). Селото бе обявено за град и до него стигна магистрала. Центърът му се покри с мрамор, модни къщи откриха свои магазини, търговските обекти се снабдяваха с предимство и там можеха да се намерят дефицитни стоки – от луканка до телевизор. Край изкуственото езеро издигна снага ханска шатра – нещо средно между палат на вожд и циркаджийска палатка, а всъщност нощен бар. Построи се завод за компютри. Правец произведе първите български електронни часовници, които бяха красиви, но неточни – или избързваха, или забавяха, или направо спираха – без да работят, показваха най-точно времето, което в България бе наистина спряло. После се появиха и първите български „Епъл”, компютри с марката „Правец” – калкулаторът им смяташе грешно и на тях можеше да се играе само „Каратека” – карате-игра, командвана с два клавиша. Градът от селски тип стана символ на техническия прогрес, а жителите му имаха предимство по месторождение при заемане на важни държавни длъжности. Всеки правчанин, завършил прогимназия, бе назначаван за началник или за посланик в чужбина.

Падна Правешкият владетел, а с него западна и родното му място. Няма вече компютри, модни къщи и предимство за държавна работа. Но в селото, родило Живков, изгря нова звезда – милионерът Валентин Златев. Син на бивш правешки партиен секретар, новият капиталист започна с продажба на „пепси”, за да се издигне до върховете на „Лукойл” – представител на руския нефтен гигант в България.

Златев на свой ред възроди Правец – на мястото на шатрата построи многозвезден хотел и голф-игрище. Пътуващите по магистралата едва ли ще видят жив голфър да размята стик по игрището, но пък е престиж за района – там, където са скрибуцали каруци, днес има паркирани голф-колички. Там, където са копали моми Маруци (Маруца се казваше майката на Живков, възпявана многократно от априлски поети), днес край басейн се изтягат миски – бамбини по бикини и монокини.

Най-екстремен е културният възход – от десетина години Правец провежда Моцартов фестивал. Там, където самодеецът Тодор е играл роля в читалищната постановка „Хан Татар”, днес звучат „Вълшебната флейта” и „Сватбата на Фигаро”. Известни изпълнители пеят арии, известни музиканти им свирят, известни диригенти ги дирижират.

Така Правец с финансовата помощ на сегашния си земляк милионер пак влезе в светлината на прожекторите – като Българския Залцбург. Геният Моцарт гостува при Маруца, майката на друг гений. На зрителите, дошли заради Амадеус, сайтът на фестивала предлага да разгледат и музея на Живков – родната му къща и експозицията с подаръци, които е получавала държавната глава. А пък, ако ви трябват организаторите, ще ги намерите на площад „Тодор Живков”.

И покрай фестивала името на Правешкия владетел се повтаря по-често, отколкото на Моцарт. Чудесна мелодия за слуха на носталгиците. Направо да се чудиш на кой гений е посветен фестивалът.

 

 

 

 „Нито сега, нито някога съм била дива… Аз съм само Монсерат!”

Монсерат Кабайе, испанска оперна певица, родена на 12 април преди 93 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...