Михал Мишковед, "СТЪРШЕЛ"

Преди години си купих пакетче сръбско кафе, на което пишеше „Пржена мешавина”, което на български означава „смес”. Сетих се за „мешавината” в съботната вечер, когато гледах по телевизията спектакъла „Ние сме всички цветове”, с който се откри „Пловдив - европейска столица на културата”.

Събитие, за което от доста време ни проглушиха  ушите. За откриването – трийсетметрова кула, построена специално за случая. Шоу от музика и светлина за два и половина милиона лева, подготвено от германска фирма.

И какво видяхме?

В социалните мрежи се явиха всякакви коментари: на един видяното му заприличало на Людмилината асамблея „Знаме на мира”, на друг – на соц фестивала „Ален мак”. И двамата са прави. На мен пък масовостта ми напомни спартакиадите от Живковото време или корейска манифестация, модернизирана с компютърна анимация. Върна ме и към училищните „монтажи”, когато учителките раздаваха листчета със стихчета и всеки от класа се включваше в рецитала. Тук рециталът, освен на български, бе и на други езици, за да се каже и покаже „заедно, цузамен, тугедър”. Кой знае защо текстът, който декламираха гимназисти-актьори, беше съчинен от някакъв германски драматург. Но звучеше като да е от Георги Джагаров, особено следното: „Моята длан е половин Европа, твоята е другата половина. Да се хванем за ръце, за да стане цяла!”.  Така джагаровата метафора за страната като човешка длан – тук порасна до половин континент. А от две длани – цял.

Защо беше нужно чужденци да ни пишат сценария? Няма ли в Пловдив прекрасни поети, чиито стихове да прозвучат на такова събитие? Защо трябва германски режисьори да режисират шоуто? Нямаме ли си наши, по-добри? Защо германска фирма е била избрана и по какви критерий? И кой е този Шилер (не стария поет, а новия диджей, взел името му), който имаше привилегията да озвучи откриването и каква е връзката му с Пловдив? Когато Брауншвайг или Лайпциг станат европейски културни столици, тогава да си пускат Шилера –  не тук му е мястото.

Иначе българското участие мина без изненади: пак кавалът на Теодоси, пак кукери, гайди и пак Делю Хайдутин. Не знам как е при извънземните в Космоса, но на нас  от  Делю взе да ни писва – като писък от гайда.

От друга страна, може би това са ни възможностите: калпаци, гайди, кавали и хайдути…

Тогава защо имаме министерство на културата, а не на фолклора? Дано следващите събития в Пловдив, културната столица на Европа,  покажат, че ни се намира и нещо друго.

Имаше и добра новина: трийсетметровата конструкция на кулата не се срути от тежестта на масовите сцени на „режисирано-спонтанно” веселие.

Кулата издържа до края, зрителите – по-трудно.

 

„Злият човек е като мръсния прозорец - никога не позволява на светлината да премине.”

Уилям Текери, английски писател, роден на 18 юли преди 215 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Постепенно умираме (ревю)

 

Отец Николай Петков за романа „Аз, която не познавах мъжете" от Жаклин Харпман

Прозата на поета. Късни стихове. Окрупняване

"... да бъдем селяни. Да не бъдем до уши ухилени гнусаро-тарикат-интелигенти, търчещи от медия в медия, като натурничета..."

 

В сивата зона с Гай Ричи (ревю)

 

"В сивата зона“ е забавна и приятна комедия, в която група професионалисти надхитряват международен мошеник и бандит.