Михал Мишковед, "СТЪРШЕЛ"

Преди години си купих пакетче сръбско кафе, на което пишеше „Пржена мешавина”, което на български означава „смес”. Сетих се за „мешавината” в съботната вечер, когато гледах по телевизията спектакъла „Ние сме всички цветове”, с който се откри „Пловдив - европейска столица на културата”.

Събитие, за което от доста време ни проглушиха  ушите. За откриването – трийсетметрова кула, построена специално за случая. Шоу от музика и светлина за два и половина милиона лева, подготвено от германска фирма.

И какво видяхме?

В социалните мрежи се явиха всякакви коментари: на един видяното му заприличало на Людмилината асамблея „Знаме на мира”, на друг – на соц фестивала „Ален мак”. И двамата са прави. На мен пък масовостта ми напомни спартакиадите от Живковото време или корейска манифестация, модернизирана с компютърна анимация. Върна ме и към училищните „монтажи”, когато учителките раздаваха листчета със стихчета и всеки от класа се включваше в рецитала. Тук рециталът, освен на български, бе и на други езици, за да се каже и покаже „заедно, цузамен, тугедър”. Кой знае защо текстът, който декламираха гимназисти-актьори, беше съчинен от някакъв германски драматург. Но звучеше като да е от Георги Джагаров, особено следното: „Моята длан е половин Европа, твоята е другата половина. Да се хванем за ръце, за да стане цяла!”.  Така джагаровата метафора за страната като човешка длан – тук порасна до половин континент. А от две длани – цял.

Защо беше нужно чужденци да ни пишат сценария? Няма ли в Пловдив прекрасни поети, чиито стихове да прозвучат на такова събитие? Защо трябва германски режисьори да режисират шоуто? Нямаме ли си наши, по-добри? Защо германска фирма е била избрана и по какви критерий? И кой е този Шилер (не стария поет, а новия диджей, взел името му), който имаше привилегията да озвучи откриването и каква е връзката му с Пловдив? Когато Брауншвайг или Лайпциг станат европейски културни столици, тогава да си пускат Шилера –  не тук му е мястото.

Иначе българското участие мина без изненади: пак кавалът на Теодоси, пак кукери, гайди и пак Делю Хайдутин. Не знам как е при извънземните в Космоса, но на нас  от  Делю взе да ни писва – като писък от гайда.

От друга страна, може би това са ни възможностите: калпаци, гайди, кавали и хайдути…

Тогава защо имаме министерство на културата, а не на фолклора? Дано следващите събития в Пловдив, културната столица на Европа,  покажат, че ни се намира и нещо друго.

Имаше и добра новина: трийсетметровата конструкция на кулата не се срути от тежестта на масовите сцени на „режисирано-спонтанно” веселие.

Кулата издържа до края, зрителите – по-трудно.

 

„Анализирането на вярата не включва задължително метод за живеене без нея.”

Юлия Кръстева, българо-френска писателка, феминистка, критик и философ, родена на 24 юни преди 83 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…