РУМЕН БЕЛЧЕВ, „Стършел“

Тези, които никога не са чели нищо от сръбския писател Момо Капор, обичат да повтарят думите му, че някои хора остарявали като катедрали, а други – като цървули.

Писано е през миналия век. Днес сигурно е по-правилно да се каже, че остаряваме като компютри. Новите програми не са съвместими с нас, работим все по-бавно и с бъгчета, в харддиска започват да се появяват лоши сектори, информацията започва да се губи – в смисъл, че в момента, в който опитваме да си спомним нещо, се оказва, че вече сме го забравили.

Но все пак си спомняме – да речем, онази есен на 1989-а година, в която пет хиляди души излязоха пред Народното събрание, за да поискат референдум за водохващанията, заплашващи да превърнат Рила във възпятата от дядо Вазов велика рилска пустиня. Това – по време, когато никак не беше безопасно да се яви човек с лицето и името си и да рече, че не е съгласен с властта, защото моментално го обявяваха за агент на американския империализъм с всички неприятни последствия.

Властта обича гражданското общество – когато й маха приветливо с ръчица, разбира се. И не го обича, когато не маха. Медиите й – също.

„Работническо дело” пусна кратка информация, че група граждани са внесли нещо някъде и работата щеше да се оттече, ако малко по-късно не беше паднала Берлинската стена.

Никоя власт не обича тези, които не й махат приветливо. И медиите й – също. Три години по-късно, когато вече бе у тези, които ни обещаха светло бъдеще, кроткият пенсионерски протест за по-нормални пенсии ни бе сервиран така – „Алчни старци изпълзяха на припек”.

Алчните старци бяха майките и бащите ни, но любовта към партията и управляващите очевидно е по-силна от всичко!

Мина се време, старците отпътуваха към по-добрия свят, за да ни освободят места в чакалнята към терминала, гражданското общество позастаря заедно с нас и взе да не се връзва много-много на партийните кандърми. Намери му се заместител – партиите започнаха да докарват представителни извадки на граждански общества с автобуси за митингите си, а по-заможните направо си поръчваха цели влакове със симпатизанти.

Медиите услужливо отразяваха масовата народна подкрепа на гражданското общество за правителството и корумпираните, докарани срещу две бири и един сандвич на пазар в София, привърженици на опозицията.

Все пак по едно време гражданското общество се поразмърда, свали някакво правителство, дойде друго, което си назначи нов председател на ДАНС и изведнъж площадите отново се напълниха с хора, които, за да стигнат до тях, си дупчат билетчета. Срещу тях се изправиха достойните независими медии, които светкавично ги класифицираха: една част лумпени, втора – алкохолици, малко наркомани, хора без друга работа, платени соросоиди и сума ти заблудени овце и говеда.

Ако нямате бъг в паметта, сигурно ще се сетите за снимката, в която полицай успокоява уплашено от блъсканицата момиче. След като се оказа, че момичето не е наркоманка, алкохоличка или занимаваща се с други дейности мома англичанка, а просто ученичка, медиите и държавните агенции погнаха родителите й, които допуснали малолетно дете да участва в политически акции. И, тъй като това не беше достатъчно, привикаха момичето където трябва, за да го предупредят официално да не употребява алкохол и наркотици и да ходи редовно на училище – и пуснаха и тая информация по вестниците. Върви после обяснявай, че не си камила!

Защо си спомняме това? Ами – за да разберем новия медиен жаргон.

Недоволният от нещо човек вече не е гражданин на Република България, а само протестър.

Осмелилите се да излязат с лицата и имената си са „красиви и умни” – в смисъл – вие, мнозинството, подкрепящо правителството, сте грозни и тъпи според протестърите.

Дръзналите да напишат или рекат по радио или телевизия нещо напреки, са грантаджии, соросоиди (нали помните деветдесетте), джендъри и национални предатели, платени от американския империализъм. Да ви звучи познато?

Оттук до „хванете тогоз” не е много далеч!

Странно нещо са това медиите и техните собственици и покровители – остаряват или като компютри, или като цървули.

 

  • НА ФОКУС

    За политиците и културата (без бахура)

    „Защото много от големите постижения на цивилизацията тръгват от Европа. Свободната, либерална демокрация е само едно от тях, не най-маловажното. Тя гарантира свобода на словото, равноправие. Гарантира разделението на властите. Гарантира свободата в изкуството...“ 

„Оригинален писател не е този, на когото никой не подражава, а този, на когото никой не може да подражава.“

Франсоа Рене дьо Шатобриан, френски писател, роден на 4 септември преди 258 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

По хълмовете на времето и отвъд тях (ревю)

 

„Варко“ е доказателство за писателска зрялост на Емил Андреев и неподправеното му майсторство.

Свободата на изразяване (ревю)

 

Романът на Ванцети Василев „Всичко е джаз“ се чете на един дъх. Писан с перо, потопено в болката и радостта на най-съкровените преживявания на автора...

Единствената писателска грешка (ревю)

 

„Позиции 2020“ – Уелбек срещу Сартр, политиката и самия себе си