Михаил Вешим, в. "Стършел"

Миналата година гостувах в Брюксел, поканен на среща с български ученици, които учат в елитно европейско училище. Бяха деца и младежи – от 1 до 12 клас. Разказах им за Захари Стоянов – какъв велик българин! До 16-ата си година е овчар, почти не знае буквите. После сам, в Русенското читалище, се научава да чете и пише. По-късно, пак сам – без учители и частни уроци, научава френски и английски. Участва във въстания и хвърковати чети, в бунтове и съединения. Строи Нова България – занимава се с политика и журналистика, става председател на парламента, едновременно с това пише кореспонденции на френски и английски за „Льо Монд” и „Таймс“. Написва „Записки по българските въстания”, книга, която всички българи трябва да знаят...

- Не я знаят – прекъсна ме тяхната учителка, – няма я в учебната програма...

Наскоро имах среща с дванайсетокласници от престижна гимназия в Благоевград – бъдещи икономисти. Споменах Йовковия разказ „Песента на колелетата”. Погледнаха ме с празен поглед – не бяха чували за автора. Пък разказа го нямало в програмата.

Тогава споменах Гери-Никол – тук погледите им светнаха. Светнаха и екранчетата на смартфоните им – от разни страни в класната стая се разнесе клипът на любимката им.

Ето до това доведоха всичките образователни реформи – мястото на Захари Стоянов и Йовков го заеха Криско, Фики Стораро и Гери-Никол. Помогнаха и родителите, като оставиха децата си да се възпитават на воля в социалните мрежи. И медиите, разбира се, които охотно отделят екранно време на всяка тъпотия. Колкото по-голяма е една глупост, толкова по-често ще я дават по телевизията. Проглушиха ни ушите с маането „Исдислав” на Фики Стораро, а пък оная вечер Нова телевизия отдели половин час в прайм-тайма си на „Яката дупара кой ще я бара” - тоталния хит на Гери-Никол.

„Портрет на едно поколение” – така беше озаглавено интервюто със „звездата”, която е още ученичка. Нагласена като елитна компаньонка, Гери очевидно не може да пее, но пък интезивно върти задните си части.

Ако това е портретът на поколението, в този портрет се виждат най-вече „задни части” и съвсем малко сиво вещество. Защо се чудим тогава, че ученички, Герини връстнички, се бият помежду си, снимат боя и го качват във Фейсбук, за да събират „лайквания”? Защо се чудим, че „наш кретен” рита жена по стълбите в Берлинското метро?

Ами вижте му снимките в мрежите – позира по потник и с татуировки – събирателен образ между мургавия Фики Стораро и татуирания Слави Трифонов. Ама бил циганин... Че българите не бият ли? Агресията и простотията нямат цвят на кожата и етнически произход. Един нашенец, световноизвестен футболист и „доктор хонорис кауза”, не е циганин, но псува като каруцар и налита на бой без причина. На бой налиташе и културният ни министър, който преди години счупи носа на полицай пред столичната община...

Ето това сме ние – „българи-юнаци”. Такива са ни днешните юначества, колкото и да не искаме да си ги признаем...

И не сме никакви последователи на Левски и Ботев, нищо, че като Динко от Ямбол си ги татуираме на гърдите или на плешките. И разнасяме портретите им, с изпъчени гърди и широки плещи, по митинги срещу мигрантите.

Една единайсетокласничка от елитна столична гимназия ми каза, че случайно прочела някакъв разказ от Иван Вазов и много й харесал. Имал странното заглавие „Дядо Йоцо гледа”.

- Не сте ли го учили досега?

- Няма го в програмата...

Оказва се, че единайсетокласниците не са „прогледнали” за може би най-известния разказ в литературата ни. Но за разлика от дядо Йоцо, който бе „честит слепец”, те не са честити, а просто „слепци” – взряни в екраните на таблети и смартфони.

Тук вече вината ще поема аз, защото въпросната гимназистка ми е близка, по-точно роднина, най-точно - моя дъщеря. Къде съм бил, къде съм гледал, защо ли досега не съм й дал да прочете „Дядо Йоцо гледа”?

Може би прекалено съм разчитал на училището – по наше време родната класика я дъвчех­ме с часове в класната стая.

Сега не знам какво дъвчат в часовете по литература, дано поне да е дъвка... И ето го резултата от десетките образователни реформи на разните министри и специалисти.

Ще опитам следното – ще стана приятел с дъщеря си във Фейса. И ще й постна „Иде ли?”. Пък да видим лайкване ли ще получа или игнорване?

Опитайте и вие с вашите деца, ако сте приятели с тях в социалните мрежи – постнете им по един свой любим разказ.

Току виж го прочели - клишето казва, че по Коледа стават чудеса.