ИВАЙЛО БОРИСОВ, "Портал Култура"
Несъмнено личността на виенския класик Моцарт е сред най-интригуващите и изследваните в световната история. Името му е символ не само на висок професионализъм и гениалност в областта на тоновото изкуство, но и на цялата световна артистична гилдия.
Но дали роденият през далечната 1756 г. композитор е бил вярващ в Бога?
Имаме ли основание да счетем подобно нещо за положително и доказуемо?
Интересно е, че още на втория ден след раждането си малкият Теофил (на италиански Амадей) приема кръщение в залцбургската католическа катедрала „Св. Руперт и Виргилий“. Не бива да забравяме оня елемент от ономастиката, според който в името на човека се крие нещо същностно, а името Теофил, както знаем, означава „възлюбен от Бог“, а също така „обичащ Бога”. Един аргумент, който донякъде прекрасно илюстрира положителния отговор на поставения от нас въпрос.
Разбира се, ако се придържаме към правдивото, не бихме се усъмнили в религиозните чувства на човек, който в писмо до баща си пише: „Аз признавам всемогъществото Му (на Бог), боя се от гнева Му, но виждам и любовта и състраданието Му към Неговите създания. Той никога няма да остави своите раби. Всичко се извършва по волята Му“. Едно наистина богословски издържано свидетелство.
В друго писмо до своя баща той отбелязва по повод на болната си майка: „Моята скъпа майка е в ръцете на Всевишния – ако Той пожелае да ни я дари, както аз искам това, ще Му благодарим за тази милост, а ако пожелае да я вземе при Себе Си, тогава нашите страхове, безпокойство и отчаяние са напразни – нека смело да се отдадем на Божията воля с пълната убеденост, че това ще ни е от полза, защото Той не прави нищо без причина“.
Следващ важен момент, който може да хвърли светлина върху интересуващия ни въпрос, е свързан с един от най-уважаваните и обичани от композитора хора – изтъкнатия композитор и музикален историк, духовника падре Мартини. Именно при него Леополд Моцарт завежда 14-годишния си син в Болонската академия в Италия, за да го научи на полифонично писмо.
В писмо до обичния падре Мартини Моцарт пише: „Надявам се, че вашите милости никога няма да ме оставят на моя път и не преставам да се натъжавам, виждайки, че съм далеч от човека на светлината, когото аз в най-голяма степен обичам, почитам и уважавам…”.
Не бива да забравяме и факта, че композиторът е бил на църковна служба, назначен от княжеския архиепископ на Залцбург Йеронимус фон Колоредо. Архиепископът поставя юношата Моцарт за концертмайстор на придворния оркестър, но неудовлетворен от строгите правила на службата – например архиепископът не го пуска в отпуск за турнета – Моцарт напуска този пост през 1781 г. Чувствата на композитора към архиепископа остават хладни и неприятни.
Относно творчеството на виенския класик – между многобройните му творби откриваме и немалко такива с религиозно съдържание. Моцарт е автор на над 15 меси (сред тях и Коронационната меса – едно от най-популярните му сакрални произведения), Реквием, офертории, мотети и др.
А що се отнася до неговия Реквием, той е написан по каноническия латински текст на заупокойната меса, започващ с думите Requiem aeternam – „Вечен покой“.
Реквиемът е най-великото произведение на композитора, неговият Опус магнум. Според богослова Павел Евдокимов в него „чуваме гласа на Христос и нашето извисяване придобива литургическата ценност на Неговото присъствие“. Професор Николай Моцов, известен тенор и преподавател по класическо пеене в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, участвал като солист в Моцартовия Реквием, пък твърди, че: „Това произведение не може да не те докосне и накара да почувстваш Божественото проявление!“
В една своя проповед за Страшния съд митрополит Антоний Сурожки говори за смисъла на притчата за козите и овцете (Мат. 25:31–46), като казва, че ако не си бил човечен в живота си, не бива да си въобразяваш, че ще се уподобиш на Бог. Така големият съвременен християнски проповедник ни предупреждава, че без човечност няма истинско служение на Бога. В светлината на казаното ще отбележим, че големият диригент Рикардо Мути твърди за Моцарт, че е „най-хуманният между композиторите, който се обръща към публиката, към всеки от нас като равен с равен“. Наистина вдъхновяващо твърдение, на което ни прави съпричастни великият маестро от Неапол Мути.
Известно е, че протестантският калвинистки богослов Карл Барт изключително много обичал музиката на Моцарт. В благодарствено писмо до композитора например той пише: „Не съм напълно уверен, че ангелите, възнамерявайки да въздадат хвала на Бога, свирят Бах, но съм напълно сигурен, че един за друг те изпълняват Моцарт, и Господ се радва, когато ги слуша“[1]. Дали това са субективни чувства на един музикален поклонник, е отделен въпрос, но не бива да забравяме, че радостта е сред най-важните характеристики за всеки християнин. Ненапразно св. апостол Павел пише: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“ (Фил. 4:4). Всеки, който е слушал произведенията на виенския класик, не може да им отрече това качество – те са въплътена в тонове радост, която сочи към Небето.
[1] Барт, К. Благодарственное письмо Моцарту. // Бальтазар Г. У. фон, Барт К., Кюнг Г. Богословие и музыка. Три речи о Моцарте. Москва: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2011, с. 51.
