МИХАИЛ ВЕШИМ, в. "Стършел"

За нас македонците говорят смешен език – не търсят, а „барат”, на небостъргачите викат „облакодер”, а на вилата – „викендица”…

А знаете ли какво е „заедница”?

Ще почна от по-далече… Най-често в Македония са ми задавали въпроса: „Шо ке се напиеш?” На който винаги давам един отговор: „Абе, аз няма да се напия, ама вие сипете квото имате!”.

Към Македония аз лично имам историчес­ка заслуга – малко след като президентът Желев я призна за независима държава, аз признах „Скопското пиво”. Признах го в качеството си на външен министър на Бирената партия (в началото на 90-те имаше такава партия и тя проведе за късо време повече партийни конгреси, отколкото БКП и КПСС, взети заедно в партийния дом „Феята”). „Признавам Скопското пиво!” – казах на директора на тяхната бирена фабрика, при когото бяхме заедно с карикатуриста Ивайло Нинов – делегация на високо партийно равнище.” Е па яз шо да сторам?” – изпоти се директорът. Човекът с право се панира: двама „бугари” (а и журналисти) седят в кабинета му, пък и за някаква партия на пивото му говорят „Па сипи по едно пиво да се напием!” – рекох му и той си отдъхна. Така ги „сближихме относите” навремето. Да сте чули сега македонците да претендират за „Пиринското”?

В Скопие съм имал и друга среща на високо равнище. С колегата Кръстьо Кръстев (мир на смеха му!) бях­ме поканени на откриване на международна карикатурна изложба. След изложбата – банкет.

Разточителен и многолюден. След банкета любезните домакини ни качват с Кръстьо в една „застава” да ни карат до хотела. Около колата залита силно пиян човек – и той от компанията. Домакините казват: „Сместите се да земеме Борко”. Взимаме Борко при нас на задната седалка, ама той не стои седнал – полага плешива глава в скута ми и нещо бърбори. Галя го по главата: „Кротко, Борко!” и само се моля да не повърне, че нямам резервни панталони. По едно време спряхме някъде в нощно Скопие. Отвориха вратата и Борко се изсули – заклати се като метроном, но не падна.” Он ке се оправи!” – казаха домакините и дадоха газ.

На другия ден в 9 сутринта имахме среща с техен зам.-министър на културата. Секретарката отвори вратата на кабинета: насреща ми Борко – същият, чията глава бях държал на коленете си. Много ни се зарадва: „Шо ке се напиете!” и извади шише „жолта лоза”…

Та и по култура си приличаме, особено по културата на министрите на културата.

Защо разказвам всичко това – защото предпочитам шегите със съседите пред кавгите. И повече ми харесва въпросът „шо ке се напиете?”, отколкото „с кого ке се степаме?”.

И като един балкански Кинг (Мартин Лутер) имам една мечта: „Сите комшии” да сме у една „заедница” – европската! А на нашите патрЕоти и на македонските политичари бих казал, че „заедница” не е заяждане, ами живот в една общност на суверенни народи.

Точно тази общност дразни руския Кинг – самодържеца-кагебист в Кремъл. Неговото лукаво подмятането, че кирилицата е дошла в Русия от македонските земи, си е чисто заяждане с България като член на ЕС. Заяждане против „европската заедница” и правото на всяко страна да си избира сама бъдещето.

Путиновото изявление се оказа полезно за единството на нацията. Политиците ни реагираха (президентът вяло, Корни-лидерката по-бойко), историците ни коментираха, народът се възмути, а слепи русофили си отвориха едното око за руското имперско лукавство.

Пък „атакистът” Волен щом прогледна, сам се заяде с довчерашния си „государь”… Не само по Коледа, и на 24 май стават чудеса!

 

 „Нито сега, нито някога съм била дива… Аз съм само Монсерат!”

Монсерат Кабайе, испанска оперна певица, родена на 12 април преди 93 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...