Леняго слага край на продължила цяло столетие кампания за връщането на родения в града композитор Антонио Салиери. Местните власти официално се отказаха от опитите тленните му останки да бъдат преместени от Виена, съобщава агенция АПА, позовавайки се на италиански медии. На български новината е разпространена от БТА.
Градът от 1924 година насам редовно настоявал композиторът да бъде погребан в родината си. Последният опит беше направен през миналата година (2025 г.) по повод 200-годишнината от смъртта му, с подкрепата дори на външното министерство на Италия. Виена обаче отново отказа.
Кметът на Леняго Паоло Лонги обясни решението с прагматизъм и подобрените отношения с австрийската столица:
„Ако Виена отказва преместването повече от 100 години, няма особен смисъл да продължаваме да настояваме.“
Композиторът ще продължи да почива в Централното гробище във Виена, където са погребани съпругата му и негови потомци. Самият Салиери е роден в Леняго на 18 август 1750 г., но напуска Италия едва 16-годишен и прекарва почти 60 години във Виена като влиятелен придворен капелмайстор до смъртта си през 1825 г. Предполага се, че това е било и неговото собствено желание.
Вместо да преследва костите на композитора, Леняго насочва усилията си към неговото истинско творчество и реабилитиране на името му.
Въпреки че години наред Салиери е популярен главно заради мита за злобата и завистта му към Моцарт, кметът Лонги подчертава желанието си този измислен образ да бъде изчистен. Целта е обществото да започне да го оценява като самостоятелен и изключителен музикален гений.
САЛИЕРИ & МОЦАРТ
Историята на Салиери и Моцарт е един от онези случаи, в които легендата се оказва много по-силна от историческата истина.
През 1791 г. Моцарт умира във Виена едва на 35 години. В последните си дни той самият, според спомените на съпругата му Констанце, бил убеден, че е отровен. Това било достатъчно, за да започнат слухове за заговор. Първоначално обаче не е имало убедително посочен конкретен убиец.
И тук постепенно се появява Салиери.
Как се ражда легендата
Салиери бил утвърден придворен композитор във Виена, докато Моцарт — по-младият гений — се опитвал да си извоюва независимо място. Между двамата действително е имало професионално съперничество и моменти на напрежение. Моцарт понякога обвинявал Салиери и т.нар. „италианска клика“ в двора, че пречат на кариерата му. Но това е доста далеч от образа на смъртни врагове. Има дори данни за взаимно уважение и професионално сътрудничество.
След смъртта на Моцарт слухът за отравянето започнал постепенно да се разраства. Едва десетилетия по-късно името на Салиери се прикрепя трайно към него. През 1823 г., когато Салиери вече бил тежко болен и психически разстроен, във Виена започнали да се разпространяват сведения, че той бил признал, че е убил Моцарт. Тези „признания“ обаче идвали от човек в тежко умствено състояние и няма надеждно доказателство, че действително е направил подобно признание. А после идва литературата
Тук легендата получава вечен живот.
През 1830 г. Александър Пушкин написва кратката драматична поема „Моцарт и Салиери“. В нея Салиери е превърнат в завистлив човек, който не може да понесе божествения талант на Моцарт. Той решава, че геният трябва да бъде унищожен — и го отравя.
По-късно, през 1898 г., Николай Римски-Корсаков превръща пиесата на Пушкин в опера. Така образът на „Салиери — убиеца на Моцарт“ се вкоренява още по-дълбоко в европейската култура.
А през XX век идва Питър Шафър с пиесата „Амадеус“ (1979), а след нея знаменитият филм на Милош Форман от 1984 г. Там митът достига съвършената си драматична форма: Салиери не просто завижда на Моцарт — той се чувства предаден от самия Бог, защото Бог е дал нечовешки гений на един непоносимо лекомислен човек. Салиери решава да отмъсти на Бога, като унищожи неговия любимец.
Това е великолепна драматургия — но не е биография.
Какво казва историята?
Няма историческо или медицинско доказателство, че Салиери е отровил Моцарт. Няма надеждни доказателства и че Моцарт е бил убит чрез отрова изобщо. Медицинските изследвания и историческите сведения сочат към естествено заболяване, макар че точната причина за смъртта му и днес не е установена с абсолютна сигурност.
Има дори един особено ироничен факт: Салиери не е бил някакъв посредствен музикален неудачник, какъвто го представя популярният мит. Приживе той бил изключително успешен композитор и влиятелна фигура във виенския музикален живот; сред учениците му били Бетовен, Шуберт и Лист.
Затова е любопитно как се е обърнала съдбата му: един от най-успешните музиканти на своето време постепенно бил запомнен главно като „човека, убил Моцарт“.
И може би най-парадоксалното е, че самата легенда е почти по-мощна от историческата действителност. Тя превръща две реални фигури — двама композитори, които са се познавали, конкурирали и вероятно дори уважавали — в архетипна двойка: геният и завистливият посредственик, Божият любимец и човекът, който се бунтува срещу Бога.
Тъкмо това прави историята толкова трайна — не защото Салиери вероятно е убил Моцарт, а защото като символ тази история е почти прекалено добра, за да не бъде разказван
