ОЙГЕН ТАЮЗЕ, DW

"Трагедия", "голям глад", "изкуствен глад" или "геноцид": когато става дума за гладната смърт на милиони украинци преди 90 години, подборът на думите не е научно или политически обоснован, той е въпрос на мироглед. Когато в Москва говорят за "глад" или "трагедия", свеждат значението на тези събития до досадно последствие от неудачно проведената колективизация. Това е не просто евфемизъм, а една престъпна лъжа, която Кремъл упорито отстоява и в международен план.

Москва успява за последен път да пробута думата "трагедия" в документи на ООН от 2003 година по повод 70-та годишнина от Гладомора. Оттогава насам Киев положи сериозни усилия паметта на милионите жертви в съзнанието на международната общност да не бъде осквернена от лъжи. Защото тези хора не са починали от засушаване или от политически грешки - те са били убити само заради това, че са били свободолюбиви украински селяни, от които Кремъл се е страхувал.

Гладът като оръжие на тиранина

Уморявайки от глад милиони украинци, диктаторът Сталин се надява да постигне две цели едновременно – да унищожи украинската идентичност, чиято опора в "житницата на Европа" са земеделците, и да заработи валутата, нужна за индустриализацията. Докато украинците умират от глад в селата, в градовете се строят заводи със спечелените от износа на зърно пари. Към тях докарват бъдещите пролетарии от цялата съветска империя - новите "съветски хора" без национална идентичност.

Юристът Рафаел Лемкин нарича това престъпление "геноцид" още преди 70 години - той е авторът на термина "геноцид", влязъл впоследствие в международното наказателно право. Лемкин нарича Гладомора геноцид най-вече поради това, че масовото убийство на украински селяни е само кулминацията на политиката за унищожаване на украинската идентичност. Той е бил предшестван от масови разстрели на украинската интелигенция - на писатели, учени, учители.

Време е нещата да бъдат наречени с истинските им имена

Въпреки това политиците в Берлин години наред отказват да използват думата "геноцид". През 2018 година Германия се присъединява към декларацията в рамките на ООН, в която се говори за "изкуствен глад". Обяснението е формално: че нямало основания за геноцид да бъде определено престъпление, извършено преди закрепването на състава на това престъпление в международното право през 1951-а година. Сегашната историческа резолюция на Бундестага само подчертава, че това е било евтино оправдание в контекста на десетилетната мантра на германската политика - да дружи с Украйна така, че да не дразни Русия.

Берлин се опомня едва на 24-и февруари 2022 година, когато мащабна нападателна война разтърсва Европа за първи път от времената на Хитлер. Явно е било необходимо германските телевизионни канали с месеци да разказват за зверствата на руските военни в Украйна, както и - че "някой" е взривил газопровода с руския газ, за да се превърне "изкуственият глад" в геноцид. В този случай може да се каже по-добре късно, отколкото никога, припомняйки, че Естония например призна Гладомора за геноцид още през 1993 година, непосредствено след освобождението си от московското иго.

Германците като никоя друга нация в Европа знаят от тъмните страници на собствената си история колко е важно да не се забравят жертвите на масови убийства, назовавайки същевременно и техните убийци. Решението на Бундестага превръща Гладомора в част от общата европейска памет за жертвите на тоталитарни режими, която е една от основите на общите европейски ценности. Това е важен знак на солидарност и уважение спрямо украинския народ, който днес отново преживява терора на Москва. Днес Кремъл убива украинците с ракети, застрашава оцеляването им, лишавайки ги от светлина и топлина по същите причини, по които преди 90 години ги е морил с глад.

Сигнал за Путин

Признаването на Гладомора за геноцид е и важен сигнал за Владимир Путин. Ще дойде време, в което историци, политици и може би дори съдии ще дадат съответната оценка на неговите престъпни действия. В своята резолюция Бундестагът призовава германското правителство да противодейства на лъжливите руски исторически наративи, както и да продължи да подкрепя Украйна в отбраната ѝ против руската агресия.

В приетата от Бундестага резолюция паралелите между Гладомора, руската лъжа за него и съвременните престъпления на Русия са не по-малко важни, отколкото думата "геноцид". Осъждайки престъпленията с 90-годишна давност е и напомняне за това, че между Сталин и Путин има една основна обща черта - и за двамата човешкият живот не представлява никаква ценност. Признавайки безчовечността на престъпленията на Сталин и неговите съмишленици спрямо украинския народ, германските политици най-вече се дистанцират от варварството, присъщо и на днешната руска власт.

Разпространяването на истината за Гладомора е правилният отговор на онези, които на фона на инфлацията и поскъпналия газ заради войната искат Киев да 

„Три неща е трудно да спреш да вършиш, веднъж започнал:

-  да ядеш нещо вкусно

-  да беседваш с приятел, върнал се от поход

-  да се чешеш там, където те сърби”

Козма Прутков, руски измислен писател, роден на 11 април преди 222 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...