ТОНИ НИКОЛОВ, "Портал Култура"
9 май е денят на Путиновата историческа пропаганда. Тази година по своя замисъл „юбилеят“ би трябвало да е двоен: 80 години от победата над нацизма и 25 години от „личното царстване“ на самия Владимир Путин. Юбилей на властта „две в едно“.
Затова и хореографията на „военно-имперското шоу“ този път е особена, а партитурата е обмислена до най-малки детайли. И все пак Путин няма как да сбъдне най-голямата си мечта – да обяви победата над Украйна по време на военния парад на Червения площад. На всичкото отгоре голяма част от световните лидери няма да почетат с присъствието си „руската победа“. Остава утешението от присъствието на китайския лидер Си Дзин Пин, на словашкия премиер Фицо и сръбския президент Вучич, които не са в най-добрата си кондиция, както и на неизбежния Лукашенко и лидерите на някои държави от Централна Азия (бивши републики в СССР).
На всичкото отгоре непредвидимият Доналд Тръмп не само че няма да дойде в Деня на победата в Москва, ами с указ провъзгласи Съединените щати за основен победител както във Втората световна война, така и в Първата световна (победи, които съответно ще се честват на 8 май и 11 ноември). Така че в „битката за историята“ се появи сериозен конкурент, при това обявил себе си за основен „миротворец“.
По изявленията на кремълския говорител Дмитрий Песков може да се съди, че тази „конкуренция в Победата“ е отворила люта рана в сърцето на Путин. Опитват се да му провалят празника! Не стига, че небето над Москва е несигурно на 9 май заради украинските дронове (по тази причина Путин обяви тридневно примирие), а ето че Тръмп навира в очите на руснаците прочутата американска помощ във Втората световна война по „ленд-лиза“, за която в руските учебници по история не се споменава нито дума.
Ето защо кремълската пропаганда на пълни обороти заработи за апотеоза на Империята и персонално на нейния днешен владетел. Стана известен един любопитен детайл, който предполага размисъл. На честването на Червения площад дори прочутата песен „Вставай, страна огромная“ („Священная война“), неофициален химн на съветската армия (музика А. Александров, текст В. Лебедев-Кумач), ще мине на заден план, отстъпвайки място на руско-имперската кантата „Славься“ (музика Михаил Глинка, текст Сергей Городецки):
Славься, славься, нашъ русскiй Царь!
Господомъ данный намъ Царь-Государь!
Да будетъ безсмертенъ твой Царскiй родъ,
Да имъ благоденствуетъ русскiй народъ.
Каква по-ясна „коронация“ на Владимир Владимирович Путин в деня на Победата! И това ще се случи на 9 май… Но за да бъде по-добре подготвен простия руски народ за събитието, държавният телевизионен канал „Россия-1“ три дни по-рано излъчи пропагандното житие „Москва. Кремъл. Путин. 25 години“, дело на придворния репортер Павел Зарубин, който следи всяка стъпка на Владимир II вече четвърт век. И не щеш ли – изненада! Във филма Путин „захапва“ България и Румъния заради разширяването на НАТО на Изток, вменявайки им пряка вина за войната в Украйна. Дипломатическите ведомства на София и Букурещ реагираха бързо и излязоха с остри декларации по този повод, което прави чест и на двете страни.
Но първо няколко думи за филма. Направих си труда да изгледам тази „творба“ с времетраене 1 час и 38 минути, в която са вкарани огромен брой стари интервюта и репортажи, и бях обзет от съчувствие към редовия руски зрител, десетилетия наред подхранван с подобна пропагандна боза. „Россия-1“ твърди, че осем милиона зрители са го гледали още при първото му излъчване.
Спомняте ли си филма „Човек от народа“ (1981), посветен на др. Тодор Живков и заснет в агиографски стил от народния артист и виден документалист Христо Ковачев? Ако не сте го гледали и пропагандното кино ви вълнува, можете да го откриете в интернет.
Нещо подобно е и този руски пропаганден продукт, при това доста по-несръчно като документално кино. Но схемата е до болка позната и отдавна проработена.
В самото начало филмът „Москва. Кремъл. Путин. 25 години“ започва като „незапочващ репортаж“. Снимачният екип на Зарубин надзърта из коридорите на Кремъл, където очевидно е отдавнашен гост, но главното действащо лице така и не идва. Ненадейно Путин излиза за малко след някаква среща, стрелките на часовника сочат 22,30 ч., както страхопочитателно ни съобщава придворният репортер, но „владетелят“ все няма „прозорец“. Такъв се появява доста след полунощ – репортерът, операторите и звукарите видимо дремят, когато самият Той се появява – и каква чест – кани ги по домашному, в кухнята на кремълските си покои. Дори – просто не е за вярване – е готов лично да им предложи чай, на накрая решава, че е достатъчно да ги почерпи с кефир, разяснявайки им здравословните качества на тази млечна напитка, която естествено, че е руско производство.
Ето го и първият голям щрих – Путин е човек като всички останали. Но какъв Човек! Той не е политик – съобщава ни го сам след епизода с хладилника, макар че му се налага да властва над душите и умовете. Той пази Русия. И е отговорен за целия свят. А други около него просто няма. В целия филм не се споменава нито едно друго име – Путин не само няма предшественици, но и няма наследник, както ще стане ясно накрая.
През тези 25 години Путин е бил в пряка връзка с народа. Независимо че обитава кремълските покои, където всичко е изпълнено в охра и злато. Дори няма време да свири на снежнобелия роял, който потупва пътьом по затворения капак.
Позволява си само половин час спорт и въвежда снимачния екип в тренировъчни си салон, неизвестно защо пълен с възглавници.
В следващия епизод той, докато пие кефир в кухнята, споделя в какво е успял. Заради санкциите е успял да възстанови селското стопанство на Русия – затова млякото и месото вече били руски. „Репортерът“ Зарубин верноподанически пита: а вярно ли е, че Китай вече внася основно руски хранителни продукти? На което Путин не отговаря, само снизходително кима с глава. Истина ли е това, или не е, така и не научаваме.
Но става ясно, че Путин не вярва на никого. „Колективният Запад“ го е мамил многократно, основно с Минските споразумения за Украйна. А той тогава е трябвало да подпише, още не е бил готов за война.
И някъде тук – около 48-ата минута във филма – е преизлъчен откъс от неговата Мюнхенска реч от 2007 г., след което той заявява, че Румъния и България са допринесли за напрежението, довело до войната в Украйна, с това, че са приели американски бази на своя територия.
Защото, както е заявил той още в Мюнхен, „в България и Румъния се появяват така наречените леки предни американски бази, по една във всяка страна. Имаме пълното право да попитаме открито: срещу кого е насочено това разширяване?“
Оттук следват внушения за българската и румънската вина за руската агресия срещу Украйна. Но всичко това, поне във филма, е само „детайл“.
Със снизходителна усмивка Путин разсъждава над „издребняването“ на Запада. Вече нямало лидер като Шарл дьо Гол и Хелмут Кол, които отчитали ролята на Русия. И най-вече като Герхард Шрьодер – „добрият пример“ (за пренает западен политик), който той препоръчва на днешна Европа
Общият наратив е ясен: Путин е изпратен свише, за да опази Русия (виждаме го и на кадрите, на които руският патриарх Кирил го потвърждава).
Филмът завършва със своеобразен урок по „политическа география“. На някаква среща Путин пита едно момченце знае ли къде свършва Русия. Въпросът е коварен. То, с вид на отличник и потискайки вълнението си, заявява, че това е Беринговият проток, където минава границата със Съединените щати. На което Путин се разсмива, прегръща го през раменете и назидателно му заявява: „Запомни! Русия никъде не свършва!“. Стряскаща метафора, отглас от злокобната шега, че Русия граничи с когото си иска.
Накрая „репортерът“ Зарубин, подбирайки много внимателно думите си с голямо запъване, все пак се осмелява да попита: „А мислите ли за свой наследник? Защото един ден… все пак… някой ден ще се наложи…“
На което Путин „от душа“ въздъхва и „признава“: „Така е… Мисля.. Оглеждам се… засега няма кой…“
Кремълският часовник очевидно е спрял. И то не за първи път. Русия е в особена връзка със смъртта. Честно казано, това доста личи и по инициативата за „Безсмъртния полк“, всички тези разнасяния на портрети на мъртъвци, с които Русия отбелязва своя Ден на Победата.
Докато човек наблюдава тези макабрени тържества, няма как да не се съгласи с писателя Виктор Шендерович, че тук целта е „друга“ – да не се говори за цената на онази „страшна война“, за пагубните решения на Сталин и за съюза с Хитлер, за всичко онова, което впоследствие се обръща в ужасна трагедия. Затуй и цената на тази Победа е толкова кървава и се измерва с десетки милиони. Някои историци ги изчисляват на 40 млн. души, други на 60 млн. души, че и повече.
Но в Русия смъртта отдавна се приема за „държавно дело“ и „държавна гордост“. Затова и същият този Путин, новият „цар от народа“, си позволи през 2022 г. да заяви пред майките на загинали руски войници в Украйна, че е „по-добре да умрат на война, отколкото от водка“. А те го аплодираха.
Страшното в днешна Русия е, че смъртта, подобно на войната, вече е част от „националната идея“. И за да си представим разликата между нас и тази „култура на одържавената смърт“, ще си позволя в заключение да цитирам един постинг, публикуван тези дни от руския историк Сергей Медведев:
Мъртвите запълват пространството на Русия редом с живите: рекламните билбордове и фасадите на домовете са изпълнени със загинали „герои в СВО“ (специалната военна операция), които в парадна форма ни гледат от улиците с пусти очи, в училищата има „чинове на героите“ с имената на загиналите випускници, сайтовете на университетите изобилстват с портретите на убити студенти, взели си академичен отпуск, за да отидат да убиват и да загинат в Украйна.
Сега, в преддверието на 9 май, из страната бродят шествията на „Безсмъртния полк“, литии на езическата религия на Победата, участниците в които носят портрети на войници, загинали преди 80 години във Втората световна война или днес в Украйна. В едно от училищата на Нижегородска област децата устроили концерт за мъртвите – в залата нямало живи хора, а на столовете били подредени портретите на мъртви войници. А в Държавната дума на Русия напълно сериозно се правят предложения на загиналите войници да се даде гласоподавателно право, като се делегира гласът им на техен родственик или представител. Такава нещо не е могъл да си помисли нито Гогол с неговите „мъртви души“, нито руският религиозен философ от края на XIX в. Николай Фьодоров с идеята му за възкресяване на мъртвите и разселването им на съседни планети – мъртвите вече живеят из цяла Русия и изискват нови жертви.
