БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Така се случи, че след мемоарите на Ал Пачино, Антъни Хопкинс и Силвестър Сталоун прочетох и спомените на Майкъл Дъглас – „Шеметен живот“, 2026 г., завършени през юни същата година.

Поздравления и благодарности на „Книгомания“ за бързото и много качествено отпечатване на книгата, която по своята визия и облик по нищо не се различава от оригиналното американско издание.

За Майкъл Дъглас съм писал юбилеен очерк преди повече от две години.

От дистанцията на времето ще призная, че сравнително късно той стана мой любимец.

Вероятно и аз съм робувал на господстващото мнение, че е галеник на съдбата, получил всичко наготово само защото е син на великия Кърк Дъглас – Спартак.

Някъде в средата на 90-те години на миналия век, във времето на тоталното господство на пиратското видео, попаднах на касета с три епизода от сериала на Куин Мартин „Улиците на Сан Франциско“. И като се загледах, с изненада установих, че в един от епизодите Дъглас е режисьор и че играе прилично добре и правдиво своя герой – полицейския инспектор Стив Келър.

Сериите бяха от последния сезон с негово участие – 1975–1976 г., а епизода, на който е бил режисьор, помня и досега: сезон 4, епизод 13, „Души за продан“, 1975 г.

След това харесах трилъра на Майкъл Крайтън „Кома“, 1978 г., в който Дъглас ме впечатли като д-р Марк Белоус. Качествата си на пълноценна филмова звезда той демонстрира в „Китайски синдром“ (1979) на Джеймс Бриджис, в ролята на оператора.

Дойде ред и на шедьовъра на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ (1975), в чиито начални надписи с почуда открих името на Дъглас като продуцент.

След като го гледах, треперещ от преживените емоции, си казах наум: „Този тип никак не е за подценяване. Трябва да следя развитието му.“

Доста по-късно се насладих с възторг на друг негов продуцентски шедьовър – „Лице назаем“ (1997) на Джон Ву.

И оттогава до днес, включително и в един от последните му проекти от 2025 г. – „Гледайки през водата“ на Роберто Снайдер, аз неотлъчно следя творческия му път.

Преди да напиша това ревю, изгледах участието му в шоуто на Джими Кимел от 6 октомври 2026 г. В него Дъглас не само представи мемоарите си, но и се впусна в сладка раздумка с водещия, спомняйки си култови моменти от своя живот с Дани ДеВито и Артър Гарфънкъл…

След това проследих и участието му в предаването на Катя Адлер по Би Би Си от 28 октомври, в което говори за значението на своите мемоари и за отговорността си като син на своите родители, благодарение на които се е формирал като творец и гражданин.

Дъглас създава своя мемоар с амбиция и неподправена искреност – като документ на една епоха, на една зашеметяваща кариера, продължила 60 години, и като равносметка на един пълноценно изживян живот. Живот, в който има всичко – и борба за доказване на таланта му извън сянката на прочутия баща, и поредица от първоначални несполуки, сред които бих откроил симпатичния „Наполеон и Саманта“ (1972) на Бърнард Макевъри, към който изпитвам сантимент, последвани от серия грандиозни успехи в телевизията и киното като продуцент и актьор.

Тези успехи маркират етапите в развитието му – от „Полет над кукувиче гнездо“ (1975) и „Китайски синдром“ (1979), през „Първичен инстинкт“ (1992), до „Франклин“ (2024).

И всичко това е естествено продължение на делото и постиженията на неговия баща…

Майкъл чистосърдечно признава, че подобно на прочутия си родител поставя на първо място развитието на кариерата си, жертвайки в продължение на дълги години личния си живот. Това води до развода му с Диандра Лукър и до проблемите със сина му Камерън, който дори прекарва част от живота си в затвора…

Не крие и сложните си взаимоотношения с прочутия си баща – суров, динамичен, често обзет от гняв, държащ на дисциплината, но и притежаващ изключително солиден и разностранен талант. Иначе как щях да науча, че Кърк Дъглас, освен мемоари – „Синът на вехтошаря“ (1988), и романи – „Танц с дявола“ (1990), е писал и стихове?

Майкъл Дъглас с тъга и горчива ирония споделя, че затоплянето на отношенията с прочутия му баща настъпва след като Кърк преживява катастрофа и инсулт, след като губи син и след като самият Майкъл преминава през ада на рака в четвърти стадий – на езика – през 2010–2011 г.

Страниците, посветени на борбата му с коварното заболяване, са изпълнени с неподправен драматизъм и вдъхновяващо усилие за постигане на ремисия.

Именно тези самонаблюдения, сътресенията, свързани със смъртта на майка му през 2015 г., и борбата, която води за спасяването на живота на сина си Камерън, са най-искрените, съкровени и грабващи редове в „Шеметен живот“.

В тях Майкъл Дъглас се разкрива безхитростно и непосредствено като чувствителен и уязвим човек, страхуващ се за живота си и за съдбата на близките си – съпругата Катрин и трите му деца. Той е преодолял ужаса и болката от болестта, преживял е катарзис и се е превърнал в нов човек – сдържан, благороден, смел, непоколебим, обръщащ повече внимание на семейството си и същевременно поддържащ кариерата си на високо ниво.

Майкъл се оказва политически ангажиран и активен либерал с ясно изградени демократични принципи, посланик на мира към ООН, борец срещу незаконната търговия с оръжие в САЩ и противник на ядрените оръжия, пацифист и непоколебим оптимист за бъдещето на планетата ни…

Майкъл Дъглас изгражда стройна концепция на своя мемоар.

След като достатъчно ни занимава с личните си проблеми и възгледи, той обръща подобаващо внимание и на кариерата си, акцентирайки върху най-важните творби в своето развитие – от „Улиците на Сан Франциско“ (1972–1975) до „Зад свещника“ (2013).

Отдава дължимото на колегите си – актьори, сценаристи, продуценти и режисьори, и изтъква своя принос в реализацията на повечето по същество трудни и отговорни проекти, без да навлиза в излишни и ненужни подробности…

Лично аз исках повече информация и лични свидетелства за реализацията на „Черен дъжд“ (1989) на Ридли Скот, за продължението на „Уолстрийт“ – „Парите никога не спят“ (2010) на Оливър Стоун, както и за минисериалите „Методът „Камински“ (2018–2021) на Чък Лори и „Франклин“ (2024) на Тим Ван Патен. Но авторът е преценил какъв обем сведения да ни предостави, с което трябва да се съобразим.

Прочитайки мемоарите на Майкъл Дъглас, разбрах какъв щедър талант и необикновен човек е той и колко необходимо допълнение към посветената му биография от 2012 г., дело на Марк Елиът, представляват тези спомени.

Той наистина е култова фигура от една вече отминаваща епоха, с която и аз по някакъв начин съм свързан. Ето защо ми беше безкрайно интересно и любопитно да изчета този дебел и безкрайно увлекателен том от 470 страници и да си пожелая нови срещи с моя екранен любимец.

Чакам с нетърпение да видя твоята интерпретация на президента Рейгън, Майкъл, в минисериала „Рейкявик“ на Джеймс Фоли и Ридли Скот. И знам, че няма да ме разочароваш!