СВЕТОСЛАВ НАХУМ  е роден на 24.12.1970 г. в София. Пише проза, есеистика, драматургия, критика. Започва да печата в сп. „Родна реч" и през 80-те години получава награда за белетристика. Автор е на повестта „Вълчият вой" (1994), на сборника разкази „Заловеният Еднорог" (2007), романите „Raptus" (три издания - 2009, 2014, 2015) и „Доктринер" (2015). Завършил е философия в САЩ. Има публикувани разкази в редица литературни издания в България, Европа и САЩ. Негови творби са превеждани на английски, немски, сръбски, руски, украински, френски, испански, турски, унгарски и др. Член на СБП и редакционната колегия на в. „Словото днес". Прес-секретар на Българския ПЕН - Център. Носител на наградата за публицистика на в. „Словото днес" за 2014 г. Романът „Raptus" е номиниран за наградата „Елиас Канети". Победител е в конкурса за сценарий на сериала „Домашен арест" по bTV. Редактор в сп. Audience Magazine - Ню Йорк. Сътрудничи на Международна Фондация „Европейски форум" и литературен кръг и списание „Pegasus" - Германия. Публикува разкази и рецензии във Виртуалното студио на Франсис Форд Копола - Zoetrope. Участник в литературните форуми ЕС - Китай и Китай - Центр. и Изт. Европа. Романът „Raptus" е публикуван в САЩ и Русия. Работи се по филмирането на книгата. През октомври 2013 г. печели конкурс за есе за полското движение „Солидарност" (с есето Solidarity Restarted) и е награден в рамките на Годишната среща на Нобеловите лауреати за мир във Варшава (с участието на М. Горбачов, Л. Валенса, Фредерик Де Клерк, Ж. Барозо, Далай Лама, Шарън Стоун и др.), състояла се по повод 30 години от връчването на Нобеловата награда за мир на Лех Валенса. Асоцииран член на Американския ПЕН - Център. Сайтът на английски на автора е: www. svetdinahum.com

ОТКЪС

                Над добруджанската равнина, над свободния Запад, слънцето залязва в огненочервено и обгаря за последно слънчогледите. Зад гърба ми е Черно море, което ме пренесе от Крим дотук, което ме спаси от тиранията, даде ми свободата да се отърва от безумната наглост на един диктат. Но споменът за страданието е жив и пари като това огнено кълбо насреща ми. Пред очите ми се смесват сцените на моя живот преди, а сега, в реалността, виждам хиляди ветрогенератори, набучени по огромната равнина, въртящи се от бриза, и всяко тяхно завъртане, всеки мах на крилото отривисто и красноречиво шушне в етера: „Защо? Защо? Защо?“ Обръщам се на Изток, към Черно море, и се взирам надалеч, над тъмната вода. Там някъде е моят Крим.

                Аз съм Таня, украинка от Севастопол. Бях инженер-химик в един голям комбинат за производство на изкуствени торове. Заводът се нуждаеше от огромни количества природен газ, а той идваше от Русия на цена, двойно по-висока от тази в Европа.  

                До 2014 г., живеех спокойно, макар и със скромна заплата. На 29 години съм, не съм омъжена все още. Произхождам от малко село близо до Лвов. Там и сега живеят родителите ми и сестра ми с мъжа си. Делях служебна квартира с една колежка, Маша, която бе успяла да се измъкне от Казахстан и режима на Назърбаев и бе намерила тихо убежище в Украйна. Тя пък беше инженер по ядрена физика.  

                Аз не съм националист. Не ме вълнуваше особено политиката, но държах нашите управляващи да са почтени и честни хора. Моето хоби беше науката и мечтаех за докторантура по химия в Севастополския държавен Университет.

                 Когато ние, обикновените украинци, възнегодувахме срещу корумпирания ни Президент Янукович и неговата криминална клика, се случи нещо прекрасно. Нещата се промениха. Да, стреляха ни на Майдана в Киев, биха ни беркутовците, но накрая победихме. Янукович се махна и избяга в Москва, откъдето и без това му дърпаха конците открай време. Пред нас блесна свободата, надеждата, възможността за нов, независим живот. Тръгнахме към Европа, към Европейския съюз, отървахме се от оковите на г-н Путин и неговото имперско мракобесие над родината ни. Да, наистина, за повечето украинци стана така. Но не и за нас в Крим.

                През март 2014г. в Крим се насрочи референдум за присъединяване към Русия. Това противоречеше на Конституцията на Украйна, но Крим бе вече на практика превзет от руски специални части, паравоенни отряди, тайни руски милиции, въоръжени групи и командоси. Сложиха си комендант, губернатор, началник на милицията. По заповед от Кремъл огласиха и насрочиха дата за референдум.

                В деня преди референдума ни събраха в двора на комбината. Появиха се тежковъоръжени мъже без отличителни военни знаци. Предвождаше ги висок, як мъж на средна възраст, представи се като Чесняков. После разбрахме, че е полковник от руските специални служби и ветеран от войната на СССР в Афганистан през 80-те години.

 -  Внимавайте как ще гласувате утре! - високо и заповеднически отсече Чесняков. - Помнете, че Крим е бил и ще бъде руски! Който гласува против, да му мисли после къде ще работи и как ще живее.

                Ние мълчахме мрачно. Нашият стар директор, достоен човек, не смееше да се обади и стоеше в дъното на двора.

                Когато гласувахме, всички изборни бюра бяха обсадени от новата проруска милиция на Крим. Имаше танкове, картечници, оръдия, много войници и офицери.

                 Край училището, в което ми са падаше да гласувам, млади украински момчета провеждаха мирна демонстрация против присъединяването на Крим към Русия. Внезапно бяха нападнати от паравоенни части, както и от гангстери, бивши служители на Беркут. Пребиха част от момчетата и ги нахвърляха като умрели кучета в един голям контейнер за смет. Други оставиха да лежат окървавени на паважа. Трети качиха, почти безжизнени, в някакви военни камиони. 

                Аз гласувах против. Повечето от колегите ми бяха против. Но когато вечерта обявиха резултатите, изведнъж някак се оказа, че 93% от жителите на Крим са гласували за присъединяване към Русия. И така се започна моят ад. 

                Само седмица след така наречения „референдум“, който се проведе под дулата на калашниците, нашият стар директор бе сменен с нов. Започнаха да уволняват украинците от завода. 

                Направихме стачка пред комбината. Имаше плакати : „Спрете да уволнявате украинци!“, „Искаме енергийна независимост от Русия!“, „Помислете за хляба на нашите семейства!“.  

                Аз, моята съквартирантка Маша, заедно с десетина мои колеги държахме огромен транспарант на украински и английски:

           СПРЕТЕ ОКУПАЦИЯТА НА КРИМ!

STOP THE OCCUPATION OF CRIMEA!

                 Изведнъж отнякъде се изсипаха две роти едри командоси и цивилни пара-военни формирования. Започнаха да ни налагат с палки и тояги. Влачиха хора по земята и ги ритаха в главите.

                Заловиха нашия началник цех, Иванчук, и го изкараха пред нас за назидание. Към него пристъпи полковник Чесняков. Той беше вече официално назначен за началник на кримската милиция.  

-  Аз ви предупредих нещо! - кресна Чесняков. - А вие какво искате? А? Гадни бандеровци! Тиквочи! Пандури! Казах ви, че Крим е наш! Боклуци такива!  

                Чесняков извади пистолет и стреля зад главата на Иванчук. Човекът помисли, че умира, и се свлече от страшен уплах на земята. Отдъхнахме си, че е жив. Но в този момент Чесняков с мощната си лапа го вдигна за яката от прахта, опря дулото в тила му и стреля. Беше ужасяваща гледка – кръв и мозък плиснаха право срещу нас, опръскаха хората в първите редици. Гледах как Иванчук агонизираше на земята, гърчеше се и после застина. За първи път виждах как умира човек. Обърнах се и започнах да повръщам. И жени, и мъже повръщаха, кълняха, молеха се, плачеха и крещяха.  

                Чесняков се хилеше насреща ни.  

-   Ще протестирате ли още, гадове? А? Още някой иска ли да отиде при Иванчук? 

                Разтреперано мълчахме.

                Командосите арестуваха дванадесет от нашите синдикални организатори, натовариха ги на бронирани джипове и изчезнаха, предвождани от страшния полковник Чесняков.  

                Цялата нощ не мигнах. Пред очите ми беше разтрошената глава на горкия Иванчук. Пред мен се изблещваше грозното лице на полковник Чесняков и ми крещеше: „Ще те пратя на дъното на Черно море, да те оглозгат рибите там!“ Обадиха се и стари страхове и травми. Спомних си първата си работа като начинаещ инженер, на една газстанция на границата между Русия и Украйна. Трябваше да наблюдавам транзита на газ, редовно да вземам проби и да следя качеството и количеството. По време на нощните дежурства установих, че през нощта Русия подава по-малко газ и с по-ниска консистенция, а Украйна си плащаше скъпо за договорените количества и съответно беше редовно ощетявана. Записах надлежно данните в дежурния дневник. Не знаех тогава и не подозирах, че началникът на газоразпределителната станция е човек на Москва. Той унищожи данните от дневника, а за отмъщение дойде при мен, когато пак бях дежурна през нощта, притисна ме до контролното табло и взе да ме опипва грубо. Блъснах го, ударих му шамар, избягах в тъмната нощ от станцията, вървях пеша през декемврийския студ 6 километра, за да се прибера в общежитието си. Добре, че не ме нападнаха злите бездомни кучета, които често се навъртаха в тази безлюдна погранична зона.  

                На сутринта, с подпухнало лице и зачервени очи, без капка сън и отмора, в силен шок и от пресния ужас и насилие, отидох на работа. Колегите ми бяха и те като мен: смачкани, обезверени, объркани, депресирани хора. Започнаха да ни привикват един по един при новия директор. Само след час дойде и моят ред.

                Влязох в кабинета на директора на комбината, разтреперана и уплашена.

                Той се беше разположил зад огромното си бюро. Останало още от времето на СССР, когато заводът се наричаше „Леонид Брежнев“. Над главата му висеше голям пресен портрет на Владимир Путин.  

                Ухилвайки се ехидно, директорът не ме покани да седна, остави ме да стоя права до вратата, вторачи се в мен и ниско забоботи:

 - Считайте, че от днес сте уволнена от работа. До вечерта следва двете с Маша да освободите и служебната квартира, собственост на нашия завод.

- Но аз... Оставам на улицата... Имате ли мотиви за моето уволнение?

-  Имаме. Несправяне с работата и нарушаван на трудовата дисциплина. Точка. До 8 вечерта квартирата да е опразнена и ключът да е предаден на портиера. Свободна сте.  

                Обърнах се, хванах дръжката на вратата, открехнах я, после се обърнах към директора и изшептях:

- Престъпници!

                Онзи само се ухили още по-ехидно и се пресегна към служебния телефон, за да поръча на секретарката си да извика следващия бунтар, нарочен за уволнение. Вдигна поглед към мен с омерзение и продума свъсено, пак ниско, натъртено, почти съскайки:

-   Разкарай се завинаги оттук, бандеровски боклук!  

                В късния следобед двете с Маша си събрахме скромния багаж, опразнихме квартирата, оставихме ключовете и излязохме на улицата, безпризорни и безработни. Тя възнамеряваше да пътува за Киев при брат си.

                Решихме да седнем в един крайморски клуб, бар и кафене, казваше се „Адмирал“, за последно, да си вземем довиждане. Бяхме и съквартирантки, и добри приятелки. Заедно участвахме в стачката, заедно ни уволниха.  

                Притиснат от страшните си талази, прибоят долу ревеше като подло ранен исполин, възправящ се срещу сганта неверници, за да въздаде отмъщение.

                И сега, изведнъж, аз и Маша разбрахме и осъзнахме, че за нас иде краят на онова, що наричаме родина.

                Поръчахме си по чашка кафе, но изведнъж усетихме някаква невидима заплаха, започнахме страхливо да се озъртаме наоколо, към съседните маси. С ужас видяхме полковник Чесняков.

                Разположил се като цар в забраненото за обикновени посетители сепаре, отбутнал настрана празна бутилка коняк „Луи 13-ти” за две хиляди долара, Чесняков поиска пура. Беше мрачен и пиян. Сервитьорите се държаха като лакеи, раболепно донесоха масивна дървена кутия и се поклониха. Той избра една гигантска кубинска пура, а оберкелнерът понечи да му подаде огънче от газова запалка. В резултат, този нещастен и глупав слуга получи шамар и ако не беше побягнал навреме, щеше да го застигне и ритникът на Чесняков. Барманът видя какво става и своевременно дотича със специален, много дълъг кибрит с дебели клечки.

                И го остави на масата мълчаливо. Полковникът драсна отстрани, с наслада поднесе огъня по протежение на цялата пура, въртейки я. После повтори същото с втора клечка. Унищожи и трета. И още една. И после – още една. Накрая запали пурата, кимна и се облегна назад.

                Иззвъня телефонът му.

                - Здравствуй, Серьога! – прогърмя в целия бар командирският глас на Чесняков.

                После изслуша внимателно отсрещните разяснения и заповяда:

                - Да, хорошо. Купувайте рафинерията в Генуа! Два милиарда да се преведат от офиса в Лозана! С Берлускони аз ще се договарям после, имаме среща другия понеделник!

                Очевидно събеседникът му зададе глупав въпрос, защото Чесняков се намръщи и го скастри:

                - Не те интересува къде! Действай и докладвай! Това е всичко! До следващата спец-свръзка! И ако се издъниш, спомни си за Маяковски! Нали знаеш последните му думи, преди да се „самоубие“ - „Другари, не стреляйте!“ Край! (Over and out)

                В това време от съседно сепаре някакъв разярен от шума посетител се провикна гневно:

                - Абе, казак, ти на кой свят се намираш, бе? Защо пречиш на хората да се насладят на спокойствието?

                Чесняков не се обърна. Само вдигна лявата си ръка, сви пръстите под прав ъгъл, скри палеца под тях, и с леко странично движение рязко насочи това своеобразно острие към лявата страна на врата си.

                От ъглова маса скочиха четирима елитни командоси, професионално сграбчиха посетителя, извлякоха го навън, като през това време го налагаха по главата. Проснаха го на кея, известно време го ритаха, а после го хвърлиха във вълнолома. (На другия ден вестниците писаха, че се е напил и се е удавил.)

                Дори тази случка кървава случка по негов вкус не можа да разсее зловещия Чесняков и да го извади от мрачното му, тъмно пиянско униние.

                Той беше човек на  властта в Москва във всяка една секунда, в която пафкаше скъпата си кубинска пура. Започна да говори на празното пространство пред себе си:

       Дойдоха хора, желаещи да наложат единен ред. Железни, стоманени. А аз съм създаден и произведен точно от тези хора – тези, които сега държат руля на Кремъл, и корабът е в ръцете на нов, велик Адмирал. Бяхте се обвързали с обречените и отречените, с предателите на майка Русия, с либералите! На ви сега, говеда! Ех, славно поживяхте  десетина години при трола Елцин, да! Крадохте, грабихте, продадохте родината ни на американците! Но сега идва вашият край! Всички ви ще унищожа!