Списание "Култура"

 

В издателство Vidim Books, публикуващо книги на писатели, които не могат да бъдат отпечатани в Русия по цензурни съображения, се появи книгата на Дмитрий Глуховски „Ние. Дневник на падението“. Това са статии от различни години, които писателят коментира „от бъдещето“, за да си обясни как се е стигнало до войната, авторитаризма, нарастващите репресии и всеобщото подчинение. Интервюто, което публикуваме със съкращения, е на Юрий Баранюк от „Настоящее время“

------

В новата си книга пишете много за влиянието на пропагандата, включително над хора, които умеят да мислят критично, в това число и над вас самия. Какво ще посъветвате онези, които се опитват да се ориентират в настоящето, освен да прочетат книгата ви?

- Който иска да противостои на пропагандата, има много начини да го направи. Достатъчно е да влезе в Ютюб, който в Русия още не е блокиран, и да въведе няколко думи за търсене. Проблемът е, че хората са си избрали по-леко информационно отшелничество и съществуване, което в Русия все още е възможно в „пашкула“ от положителни и лични новини.

Но е невъзможно безкрайно да наблюдаваш една реалност, която силно се отличава от картинката, ретранслирана ти от държавните медии. Невъзможно е безкрайно да съществуваш в такива условия.

- 450 000 са загиналите и ранените, съгласно данните на британското разузнаване и на британското министерство на отбраната – такава е цената, която Русия досега плаща заради войната с Украйна. Което означава, че в страната има още около 140 млн. души (в зависимост от това вярваме или не на преброяването на населението), които войната засега не е осакатила лично. Да прибавим обаче към броя на жертвите този на членовете на семействата, като го умножим по четири – вече имаме няколко милиона пострадали или усетили на собствен гръб войната. Да допуснем, че 10 или 20 млн. души вече са почувствали какво е войната: изгубили са някого или сами са пострадали, или по някакъв начин са се възползвали от възможностите, които дава държавата, като са отишли и са заработили нещо за сметка на напълно невинни хора.

Въпреки това излиза, че четири пети от населението на Русия изобщо не е усетило войната. Особено в големите градове. Хората в Москва или Петербург просто не са разбрали какво е войната. Така се формира тази шизоидна картина, когато пропагандата пресъздава някаква реалност от военното време, а в същото време градските и федералните власти правят всичко възможно потенциално активните, средната класа, изобщо да не почувстват войната. Докато финансово необезпечените хора чрез финансови стимули са вкарани във войната и поддържат държавата.

Има не само хора, напуснали Русия, има и хора, върнали се в Русия – първата година са заминали, а на втората са се завърнали. И те казват, че там „животът си е живот“: нито има масова мобилизация, нито човеконенавистна фашистка истерика. Повечето от тях са се върнали към предишния си живот. И ако не четат новини „отвъд завесата“ или от последните недоубити честни и свободни журналисти в Русия, изглежда, че животът си е както преди.

Колко време властта ще може и ще има желание да поддържа тази илюзия? В някакъв момент, когато се изтощи материалната база, изборът ще бъде само един – тотална мобилизация. Вече виждаме, че съществуват наченки на мобилизация. Тя не се изчерпва само с призовките за армията, при нея се сменя менталността на страната, менталността на нацията и тя минава на военни релси. Щом привърши материалният ресурс за подкупването на руския човек – а именно, че на фронта не пращат принудително, а за пари – тогава властта ще престане да се преструва, ще престане да позволява и на хората да се преструват. Тогава ще се разсее илюзията, че всичко е нормално. И тогава ще се извърши преход на страната към тоталната ненормалност. На мен ми се струва, че този принципен момент вече не е безкрайно далеч.

 

Говорите за тези, които са се „стаили“ и според които бедата е само на прага. Но в книгата си пишете, че на една част от гражданите са необходими най-различни победи – спортни, признание от страна на западните държавни, военни победи.

- Тези имперски амбиции, струва ми се, най-вече се насаждат от телевизионната пропаганда. Желанието за нормален човешки живот и скритото и все още неосъзнато желание да усетиш човешкото си достойнство, своите права, не може да бъде заместено с никакви национални и имперски амбиции. И аз съм убеден, че на обикновения руски човек изобщо не му е нужна победа в тази война. Той няма да се зарадва на победата във войната, а ако загуби войната, силно няма да се разстрои.

Тук обаче си струва да споменем от какво се боят както елитът, така и средната класа, а и най-бедните прослойки. То е, че ако загуби войната, Русия ще се окаже в положението на хитлеристка Германия, ще ѝ се наложи да отговаря за всичко. Нежеланието на национално равнище да изпитваш чувство за вина е донякъде обяснимо, предвид огромния грях, който страната пое върху себе си, без да поеме риск да се разбунтува срещу властта. Има желание всячески да се измъкнем от тази вина. Има го и така нареченото желание „щом сме започнали, да го доведем докрай“ – тоест да се докара ситуацията, в която сме глобално неправи, до някакъв хитър изход, където поне няма да ни се предявят обвинения. Тоест правдата не е на наша страна, но на наша страна трябва да бъде силата. И ние, мобилизирайки се, трябва да ги принудим – колективния Запад, Украйна, прогресивната общественост, златния милиард – да снемат от нас своите претенции. Защото не желаем да се чувстваме, нито ние, нито децата ни, виновни, за разлика от немците, които бяха смазани от вината си поне няколко поколения.

Може би тук става дума за потребност от човешко самоуважение и за усещане на своята ущърбност, които по-друг начин не могат да бъдат удовлетворени.

Но и властта не възнамерява да постъпи другояче.

- Тази власт е заложила всичко на карта. Тя, както знаем, вече рискува не само своята репутация и отношенията си със Запада, но и мястото си в историята, историческата памет за себе си, че дори и главите на своите представители.

Често казано, струва ми се, че истинската мотивация на властта се заключава в това, че започвайки война, която представя пред населението като сакрална и екзистенциална, путинският режим и лично Путин възнамеряваха да сакрализират себе си по този начин. Имаше очевиден недостиг на легитимност – скалъпените конституционни реформи, продължаването до безкрайност на сроковете на президентската власт и т.н. И по-конкретно, благодарение на борбата на Алексей Навални да се признаят за нелегитимни властта, нейните капитали и нейните методи, това усещане ставаше все по-масово и трябваше да бъде прекъснато по някакъв начин.

По всички пропагандни канали властта тръбеше, че страната се намира в състояние на екзистенциална война, на война за оцеляване, за самосъхранение… А за руския човек страната се слива в едно с властта, а пък държавата – с нацията и с народа. Макар това да са съвсем различни неща. Но пропагандата ни наложи представата, че под въпрос е не само оцеляването на режима, но и оцеляването на държавата, тъй като държавата е режимът. Както и оцеляването на народа – защото народът е държавата. И че ако сега не удържим победа, ще настъпи всеобщ крах. А ако удържим победа, това ще сакрализира самите управници, ще сакрализира елита, което от своя страна ще позволи да се преодолее кризата на легитимността и оттук нататък този елит ще управлява вековечно.

Да не забравяме, че хората, които сега са във властта, като цяло са около „седемдесет плюс“ – това са Путин и най-близкото му обкръжение, пред които за следващите десет години стои въпросът как да предадат властта на децата си. А децата им, както сами видяхме, са доста неубедителни. Ала залогът е не само властта, залогът са милиардите долари на същия този елит.

Тоест като цяло войната в Украйна е била необходима, за да се удържи победа, да се сакрализира тази победа и така да се сакрализира режимът. С което да се осигури „мекото“ предаване на властта и най-главното – активите на следващите поколения. За да може десетина години след войната да се създаде нов национален мит, основаващ се на покоряването на непокорната Украйна, та да може този елит да се съхрани и да реши въпроса за собствената си легитимност. Ето защо им беше необходима тази война.

 

Редица руски издателства вече отказват да издават творби на автори „в немилост“. Налага се вашите творби, които се търсят, да бъдат укривани в непрозрачни опаковки.

- Да, по този начин се спазва законодателството, тъй като аз съм „чуждестранен агент“, съответно и книгите на „чуждите агенти“ биват опаковани така, че да не се вижда чии са те.

 

В случая говорим за книжари, които спазват законодателството. Но имаше и такива, които по своя воля свалиха или скриха книгите ви.

- Случи се нещо забавно със спектакъла „Текст“, който бе свален доста преди да ме обявяват за „чуждестранен агент“. В този ден, когато Следственият комитет ме обяви за издирване в Русия, превантивно свалиха моя спектакъл от програмата.

 

Властта прави всичко възможно някои автори да нямат достъп до своята аудитория в Русия. Смятате ли, че някой ден ще ви се наложи да се разделите с голяма част от руските си читатели?

- От своя страна винаги съм правил всичко, за да могат моите текстове – въпреки желанието и съгласието на книготърговците – да се разпространяват безплатно в интернет. На моя сайт и на собствения ми канал в Телеграм са качени почти всичките ми книги на свободен достъп. Някакво количество книги са отпечатани оттам и вече циркулират. Основните неща за взаимоотношенията между хората и властта, които искам да съобщя публично, присъстват в моите книги, до които читателите ми имат достъп. И ако някой реши превантивно да ги изхвърли или изгори, негова си работа. Струва ми се, че в Русия най-разпространена е съпротивата, когато хората, държейки среден пръст в джоба си, живеят в състояние на двумислие, когато говориш едно, а вършиш друго. А хартиената книга, за разлика от други медии, е най-подходящият съд за съхраняването на забранени знания.

Не губя надежда, че мракът, спуснал се сега над Русия, ще е недълговечен, че той е обвързан във времето с физическото съществуване на върхушката на режима. Че тази върхушка ще остарее и ще си тръгне и че следващото поколение наши управници – независимо дали произхождат от този елит, или благодарение на революционни промени ще са хора отвън – ще се отдръпнат от това регресивно и архаично наследство, което в момента са ни натрапили. Затова книгите просто трябва да бъдат скрити, за да отминат тъмните времена.

 

В новата ви книга има глава, която се нарича „Това не е наша война“, и тя частично се цитира в заведеното срещу вас наказателно дело. Очаквате ли наказателни дела и срещу онези, които ще прочетат вашата книга или ще решат да подарят на някого екземпляр от нея?

- Струва ми се, че за момента подобни опасения са силно преувеличени. Но не можем да предвидим как ще се развият нещата през следващите две-три години. Предприетите репресивни мерки са чисто и просто параноична реакция.

Ще преследват ли читателите ми за четенето на моите книги? Мисля, че все още не сме стигнали до тази точка. Но твърде много неща си остават непредсказуеми, за да се опитам да прогнозирам развоя на събитията. Засега мисля, че книгите ми могат да бъдат четени без всякакви опасения.

Хората просто са се смълчали, не смеят дори да кимнат с глава – това е животът. И преди е било така, и при съветската власт е било така, и по-нататък така ще бъде – „това е животът, сине“. Ето как са принудени да живеят хората.

Но щом държавата престане да принуждава хората, те с огромно удоволствие ще се върнат към нормалния си живот. Друг е въпросът, че ръкотворната катастрофа, в която Путин и режимът вкараха страната, дълго ще се усеща. Да, може би днес само един от петима усеща това, последиците няма да са мигновени, но ще са дълготрайни. И за икономиката, и за националната менталност и за самоидентификацията на руснака.

Защото войната – всяка война, но особено несправедливата – е огромна травма. Войната, която се основава на очевидна лъжа, е обречена. Още повече когато тази лъжа не е наследена, не са ти я внушили още в детската градина и не ти се струва част от картината на света, както беше при съветската власт, а която ти бива натрапена след рязка смяна на курса. И неща, които довчера са ти се стрували напълно несъвместими с реалността, днес се провъзгласяват за единствено верни. Това няма как да не доведе до криза на самоуважението у хората, до криза в системата на етичните координати, на представите за добро и зло, за допустимо и недопустимо. Хората ще платят психологическата цена на тези последствия. Това е огромен стрес в самовъзприятието на всеки човек, за неговата нервна система, за светогледа му. Всичко това предстои.

 

Превод от руски Тони Николов

ДМИТРИЙ ГЛУХОВСКИ е роден през 1979 г. в Москва. Следвал е международни отношения в Йерусалим, работил е като телевизионен и радиожурналист включително за „Евронюз“ и „Дойче Веле“. Дебютният му роман „Метро 2022“ от 2007 г. се превръща в бестселър и става основа за компютърна игра. Следват „Метро 2034“, „Метро 2035“, „Граничен пост“, „Текст“ и др. В България го издава „Сиела“. През март 2022 г. той напусна Русия, а през лятото бе издадена заповед за арестуването му. Глуховски се ползва с голяма популярност както в Русия, така и извън пределите ѝ.

„Вземи дрехите на най-великия човек и ще видиш едно голо, засрамено и безпомощно животно.“

Клайв Къслър, американски писател, роден на 15 юли преди 93 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...