КАЛИН ЯНАКИЕВ, "Портал Култура"

Навършиха се две години от началото на агресивната война на Русия в Украйна. Спомням си, че в първите дни след нападението бях поканен да коментирам станалото в едно от най-гледаните предавания на БНТ (каква грешка бяха направили с мен!). Спомням си, че гост заедно с мен бе тогавашният военен министър на Радев ген. Стефан Янев. Спомням си също, че още преди да влезем в студиото генералът с уверен „професионален“ тон обясняваше, че Русия ще приключи с Украйна максимум за седмица – десет дни, защото „такива били реалностите“. Спомням си още, че в студиото той не посмя нито веднъж да нарече агресията иначе освен с Путиновото й име „специална военна операция“, а третият гост – журналистът с милиционерска школовка Валери Найденов разгърна повтаряните оттогава вече две години лъжи за нещата, които в предходните години били натворили украинците („изгорили сто души в Одеса“ и т.н.), с което пък „предизвикали“ Путин да им отвърне и „ето нà“.

Е, от онези дни изминаха две години – „реалностите“ не се оказаха такива, каквито ни вещаеха генералът и журналистът, но постепенно се разкри нещо, което днес могат да отричат само тотални изверги. Разкри се, че в нашия свят на 24 февруари 2022 г. се роди завършено абсолютно зло и неговото име е Русия. Днес вече можем да съберем в едно всичко станало през тези две години, да го свържем с предхождалото го в предишните пет-шест и да се уверим, че наистина става дума за абсолютно зло.

Да си спомним първо – особено след скорошното убийство на Навални – че Русия отдавна е държава, която практикува същото, което до 2000 г. вършеха само криминално-радикалистични терористични групировки – отровителства, изхвърляния през прозорците на сгради, разстрели от засада. Върши ги обаче като държава – централно-замисляно и осъществявано, а не от някакви бункери в близкоизточните пустини като вчерашните „Осама-бин-Ладеновци“.

Да си дадем сметка, че Русия вече е държава, в която както в Сталиновите и Хитлеровите времена има концлагери (не затвори и „каторги“, както неслучайно предпочитат да се изразяват путинистите у нас), и в тези концлагери политическите противници на режима биват не „затваряни“, а „уморявани“. Навални, видите ли, не бил убит – това били слухове, защо му било на Путин да убива един затворен за дълги години свой противник, при това сега, когато от това дивиденти щял да спечели Западът и т.н. Мястото обаче, в което Навални умря, въобще, въобще не е „затвор“. В него – при почти постоянна температура от – 45⁰, при непрекъснати изтезания (например затваряне в сандък в ембрионална поза за по 24 часа) и т.н. – не е нужно специално да ти теглят куршума, защото ти си там, за да умреш, при това бавно и мъчително. Навални бе убит, драги путинофили, независимо дали това е станало в деня, в който бе съобщено за „естествената му смърт“, защото затварянето в такъв концлагер е убиване чрез уморяване.

Трябва – вече две години след началото на войната в Украйна, да си дадем сметка, че Русия отдавна е страна на концлагери на собствената си територия и на централно дирижиран терор навсякъде извън нея. Че е синтез на държавите на Хитлер и Сталин и на терористичните централи на джихадистите. Тя е държава, в която политическите убийства на съперници на „фюрера“ за властта и на дисидиращи интелектуалци са постоянна практика. Да си спомним и да наредим в една редица Борис Немцов, Анна Политковская.

Всичко казано дотук обаче (за което светът знаеше и по-рано) днес просто трябва ретроспективно да се прибави към онова, което видяхме с очите си през тези две години. Сринатият със земята Мариупол, купищата трупове, нахвърляни един върху друг в Буча, отвлечените десетки и стотици деца, за да бъдат „превъзпитавани“ в Русия – при това от „благочестива“ презвитѐра. Заканите на московския „фюрер“ за ядрено всеунищожение, понеже „защо ни е светът, ако в него няма да я има великата Русия“; обявяването на целия свят за „враг“, открито прокламираното глобализиране на „свещената война“, когато и където разширяването ѝ стане възможно. И всичко това, за да се отмъстяло за „най-голямата катастрофа на ХХ век – разпадането на великия Съветски съюз“. Да, извършеното през тези две години оформи образа на Русия днес като абсолютно зло, направи я държавата-злодей, извършила вече най-големите престъпления срещу човечеството от началото на нашето хилядолетие и нямаща никакво намерение да престане да ги върши – тоталитарната и терористична държава, „цирея“ в днешния свят.

Онова обаче, за което мнозина все още не си дават достатъчно ясна сметка, е, че Русия днес е абсолютно зло и защото това нейно зло не е загнездено просто в нейното зловещо кремълско ръководство – в помрачения мозък на кървавото кагебистко джудже и най-близкия му бандитски кръг. Не, то буквално е просмукало огромни маси от нейното население. В тези маси – това светът не съумя да забележи навреме – то е достигнало чудовищни дълбочини, буквално довели руснаците до умонепостижима извратеност на човешката природа.

Преди няколко месеца – нека припомня – когато руска бомба разруши театъра в град Чернигив и сред жертвите се оказа малко момиченце, чиито обувчици бяха отхвръкнали на метри от мъртвото му тяло, жителите на града направиха нещо като импровизиран мемориал от тях, където хората оставяха цветя и играчки. И ето – в руските социални мрежи тогава избухна такъв чудовищен хор от гнусни подигравки и „шегички“ за мъртвото дете, такъв взрив от садистични коментари, че това буквално не можеше да се побере в ума на нормалния човек. Ако би видял това толкова „любимият“ на русофилите по света Достоевски, написал, че „целият свят не струва колкото една детска сълза“, сигурно би се обърнал в гроба. Съвсем наскоро пък на Берлинския филмов фестивал бе представен документалният филм на Оксана Карпович Intercepted, съставен от прихванати телефонни разговори на руски войници в Украйна с техните майки, съпруги и приятелки в Русия. В тези документирани разговори зрителите на филма можаха да чуят такива например реплики:

Войник към майка си или жена си: Вчера си вървим и насреща ни жена с две деца – еми проснахме ги. Майката (или жената) – И правилно, те са ни врагове. Войникът: – Да, не ми е жал за тях. Това си е техен избор. Можеха да си отидат както останалите. Майката (или жената) – Правилно, не ги жали. Убивай ги.

---

Друг разговор (войник към майка си): Мамо, толкова ми хареса да изтезавам! Мога да ти разкажа за какви мъчения научих и в какви участвах“. (майката, след като е чула описаните мъчения) – Синко, това е нормално. Аз също бих се накефила, ако бих стигнала дотам, как иначе?

---

Трети (и по-битов) разговор: (войник към жена си) Ще ви донеса на вас с децата толкова дрешки – тук сме в една квартира сега, те всичко за зарязали и са избягали. Спортно такова семейство – само маратонките им са десет чифта и всичките фирмени. Събрах всичко, натъпках го в раницата. Момчетата с камиони извозват, ама аз нямам камион. Жената – Какъв си ми добър и оправен – всичко за вкъщи прибираш. Между другото София тази година тръгва на училище – не можеш ли да отмъкнеш отнякъде един компютър?“

---

 

О, колко би ми се искало този филм да бъде видян и в България, за да се убедят всички, които днес не биха се съгласили с мен, че в света се е родило абсолютно зло и това зло е Русия, при това родило се е в масата от нейното население!  Да го видят и защото Русия днес е зло и с това, че „експортира“ своето зло извън себе си. Дайте си сметка колко хора у нас за тези две години се одързостиха да заговорят почти открито (от трибуната на НС дори) за „повторно откриване на лагера в Беляне“, за предстоящ нов „Народен съд“, за разстрели и бесилки. Дайте си сметка за разрастването на фашизоидни партии в почти всички страни в Европа (и не заради задълбочилата се „либерална развала“, както им се иска на срамежливите путинофили, наричащи се „консерватори“, а именно от вдъхновението на руския пример).

… Да, изминаха точно две години от раждането на това абсолютно зло в нашия свят. И нека сега да видим осъзнахме ли (ние всички) този потресаващ факт. Как две години след инсталирането му светът живее с него.

Ето как: в Америка ще изберат Доналд Тръмп, защото американците-републиканци искали да си го „върнат“ на „опозорилите го“ преди четири години демократи. И… „стига с тая Украйна – да прави с нея Путин каквото ще!“ В Европа вероятно още тази година ще повишат изборните си резултати т.нар. „националистични“ партии, защото и тук хората „вече се уморили да слушат за Украйна, а и не са съгласни парите им да отиват в тази чужда страна“.

В България? В България тези дни се готвят да развалят с такава мъка постигнатата „евроатлантическа коалиция“, защото Бойко Борисов „не искал да си дѐли регулаторите“, а Кирил Петков искал на всяка цена да има външен министър. И казионните медии отново се възторгват от непостижимото „майсторство“ на Борисов, от неговата „невероятна политическа хитрост“, с която „накрая пак ще излезе победител“. Демократите пък обмърморват фейсбучно избраниците си и им внушават, че ако „продължават така“, ще престанат „да им гласуват“. Ето това е положението две години след инсталирането на абсолютното зло.

Поради това понякога си мисля следното: дали и днес, както тогава, при избухването на онова абсолютно зло на ХХ век, на Съединените щати ще им трябва пак един Пърл Харбър, за да видят, за да осъзнаят, че в света се е родило абсолютно зло? Дали и днес, както тогава, при онова абсолютно зло, на европейците ще им трябва пак една „нападната Полша“ и една „Желязна завеса“, за да осъзнаят, че „Мюнхенски“ (и други евентуални) споразумения с абсолютното зло, инсталирало се в света, не може да има?

Че злото се побеждава не с „преговори“ и скланяне на страните „към мир“, а със сила (и то с обединена сила). А дали днес на нашите „проевропейски сили“ ще им трябва едно напомняне колко „неочакван“ се е оказал тогава, при онова абсолютно зло, 09.09.1944 г., и как всички, които почти досами тази дата са се разправяли помежду си, след това е трябвало да се сближат в затворите и концлагерите на БКП-то? И ако онова оттогава днес им се струва невероятно, да се огледат колко много „резиденти“ на днешното абсолютно зло вече шетат из България – от заемащия президентския стол през „копейкинската партия“ и масово радикализиралите се „родолюбци“ (обичащи да веят българския байряк заедно с руския, когато се борят с „разлагащия ни Запад“), та чак до – да, жалките сами по себе си, но почти постоянно „интимно овлажнени“ от фигурата на Путин Явор-Дачковци, Петър-Волгиновци, Мартин-Карбовци и техните домашни „гуру“.

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

Хайде, братя българи,

към Балкана да вървим.

Там се готви бой юнашки

за свобода, правдини. 

Цветан Радославов, автор на оригинала на българския химн, роден на 19 април преди 161 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си