ТАТЯНА ФЕЛГЕНХАУЕР, DW

Анна Политковская бе убита преди 20 години. За толкова време поколенията се сменят, изследователи извършват научни и технически пробиви, хората развиват и губят навици, а за някого това е цял друг живот.

Помня добре момента, когато разбрах за убийството на Анна Политковская. Съобщаваха новината с равен информационен глас – наред с валутните курсове и прогнозата за времето. Едва по-късно осъзнах какво се е случило.

 

Убийството на Политковская - повратна точка

Политковская беше легенда – категорично. Тя бе журналистка в този смисъл, който днес изглежда почти забравен: човек, който гледаше натам, накъдето мнозина предпочитаха да не гледат. Тя пишеше за Чечения и войната, за похищенията, за мъченията, за тези, чиито истории не би искал да чуе никой. Нейните текстове не даваха възможност да запазиш комфортна дистанция. Те разчупваха обичайната формула: някъде далеч се случва нещо ужасно, но това не е нашият живот, не е нашата отговорност и не е наша работа. Политковская отново и отново показваше, че хората, по отношение на които се правят опити да бъдат превърнати в безименна статистика, имат имена, истории, гласове. Тя настойчиво напомняше, че войната остава „някъде встрани“ - тя винаги застига всички, просто не едновременно.

Тогава, през октомври 2006 година, изглеждаше, че светът се е преобърнал. Макар дотогава вече да се бяха случили много неща, имаше отчетливи признаци, че държавата е готова на всяка жестокост, а същевременно иска това да бъде наричано стабилност. Убийството на Политковская така или иначе се превърна в повратна точка: убийство на журналистка във входа на собствения й дом, в деня на рождението на Путин. Твърде много обстоятелства в тази история още от самото начало изглеждаха демонстративни.

 

Путинова Русия и Русия на насилието

Историята на Русия от времената на управлението на Путин няма да бъде запомнена с високите цени на нефта. Сигурна съм, че именно насилието, одобрявано на най-високо ниво, е една от основните черти на тези повече от 25 години. Да се спомним имената: Наталия Естемирова, Борис Немцов, Алексей Навални. Броят на политическите затворници расте, мъчения се прилагат все по-широко не само в системата на затворите, а вече и в армията, независимите медии масово са принудени да работят зад граница. И най-важното: Путин започна пълномащабна война против Украйна – война, която продължава и днес.

Убийството на Политковская не остана в миналото, то не бе отделна трагедия, от която страната да си направи изводи, да се справи с ужаса и да продължи по-нататък. Това престъпление стана част от механизма, в рамките на който държавата първо допуска насилието, след това го оправдава, а в крайна сметка то стана норма. Всъщност за 20 години в Русия не се е променило нищо: Путин все така е на власт, Рамзан Кадиров получава нови звания и награди, хората, свързани с насилието и войната, не се крият и не се разкайват. Точно обратното – те получават пълномощия, пари, медали и трибуна.

 

Убийството на Политковская и задачите, които то поставя

И до днес ние така и не сме чули кой е поръчителят на убийството на Анна Политковская. Изпълнителите и организаторите бяха осъдени, но разследването така и не стигна до тези, които са взели решението. Това също стана обичаен руски сюжет: на всички им е ясно къде свършва „правосъдието“ (ако въобще е започвало). Издевателският коментар на Владимир Путин за това, че със смъртта си Политковская е причинила на Русия повече вреди, отколкото с работата си, от самото начало не обещаваше пълноценно разследване. Точно както стоят нещата и с неговите твърдения, че поръчителят на престъплението се бил намирал в чужбина.

Руската власт по свой обичай предложи на гражданите да затворят темата, да се примирят с недоизказаното, да признаят, че няма да има правда. Но правдата остава в текстовете, в свидетелствата, в паметта на тези, които са готови да помнят. Тази правда понякога се проявява почти случайно: в някой разказ, в стара статия, в име, произнесено гласно в правилния момент.

Вярвам, че все някога имената на поръчителите ще станат известни. Никоя власт не е вечна, никоя лъжа не се запазва до безкрай и никоя внимателно изградена амнезия не може напълно да унищожи паметта. Вероятно сега нашата задача не е толкова сложна и не е толкова малка. Трябва да доживеем и да не забравяме. През това време трябва да пренесем името на Анна Политковская: през умората, през ужаса на войната, през желанието да се отвърнеш, понеже вече не можеш да гледаш безкрайното насилие.

Властите могат колкото искат да си дават вид, че всичко е отминало и забравено. Но името на Анна Политковская няма да изчезне нито след 20 години, нито след 120. Защото ние ще го пазим.

„Младите синове на страната са пръснати като пилци из чужбина… Досега имаха емиграция от интелигентни хора само Русия и Турция… Сега и България се нареди в тая редица на мракобесието…"

Рачо Стоянов, български писател, драматург и преводач, роден на 7 октомври преди 143 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Филм с големи амбиции и пропилян потенциал (ревю)

 

„Дигър“ - Иняриту, Том Круз и един твърде скъп творчески експеримент...

 

За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

 

„Допълнение към Закона за защита на държавата“ – между партийната легенда и историческата истина

Между литературната история и личната памет

 

Въпросът как литературната история мисли Йовков и неговото творчество – занимава сериозно изследователя. В „случая Йовков“ той открива несъответствия с традиционното литературноисторическо утвърждаване...