ТАТЯНА ФЕЛГЕНХАУЕР, DW
Анна Политковская бе убита преди 20 години. За толкова време поколенията се сменят, изследователи извършват научни и технически пробиви, хората развиват и губят навици, а за някого това е цял друг живот.
Помня добре момента, когато разбрах за убийството на Анна Политковская. Съобщаваха новината с равен информационен глас – наред с валутните курсове и прогнозата за времето. Едва по-късно осъзнах какво се е случило.
Убийството на Политковская - повратна точка
Политковская беше легенда – категорично. Тя бе журналистка в този смисъл, който днес изглежда почти забравен: човек, който гледаше натам, накъдето мнозина предпочитаха да не гледат. Тя пишеше за Чечения и войната, за похищенията, за мъченията, за тези, чиито истории не би искал да чуе никой. Нейните текстове не даваха възможност да запазиш комфортна дистанция. Те разчупваха обичайната формула: някъде далеч се случва нещо ужасно, но това не е нашият живот, не е нашата отговорност и не е наша работа. Политковская отново и отново показваше, че хората, по отношение на които се правят опити да бъдат превърнати в безименна статистика, имат имена, истории, гласове. Тя настойчиво напомняше, че войната остава „някъде встрани“ - тя винаги застига всички, просто не едновременно.
Тогава, през октомври 2006 година, изглеждаше, че светът се е преобърнал. Макар дотогава вече да се бяха случили много неща, имаше отчетливи признаци, че държавата е готова на всяка жестокост, а същевременно иска това да бъде наричано стабилност. Убийството на Политковская така или иначе се превърна в повратна точка: убийство на журналистка във входа на собствения й дом, в деня на рождението на Путин. Твърде много обстоятелства в тази история още от самото начало изглеждаха демонстративни.
Путинова Русия и Русия на насилието
Историята на Русия от времената на управлението на Путин няма да бъде запомнена с високите цени на нефта. Сигурна съм, че именно насилието, одобрявано на най-високо ниво, е една от основните черти на тези повече от 25 години. Да се спомним имената: Наталия Естемирова, Борис Немцов, Алексей Навални. Броят на политическите затворници расте, мъчения се прилагат все по-широко не само в системата на затворите, а вече и в армията, независимите медии масово са принудени да работят зад граница. И най-важното: Путин започна пълномащабна война против Украйна – война, която продължава и днес.
Убийството на Политковская не остана в миналото, то не бе отделна трагедия, от която страната да си направи изводи, да се справи с ужаса и да продължи по-нататък. Това престъпление стана част от механизма, в рамките на който държавата първо допуска насилието, след това го оправдава, а в крайна сметка то стана норма. Всъщност за 20 години в Русия не се е променило нищо: Путин все така е на власт, Рамзан Кадиров получава нови звания и награди, хората, свързани с насилието и войната, не се крият и не се разкайват. Точно обратното – те получават пълномощия, пари, медали и трибуна.
Убийството на Политковская и задачите, които то поставя
И до днес ние така и не сме чули кой е поръчителят на убийството на Анна Политковская. Изпълнителите и организаторите бяха осъдени, но разследването така и не стигна до тези, които са взели решението. Това също стана обичаен руски сюжет: на всички им е ясно къде свършва „правосъдието“ (ако въобще е започвало). Издевателският коментар на Владимир Путин за това, че със смъртта си Политковская е причинила на Русия повече вреди, отколкото с работата си, от самото начало не обещаваше пълноценно разследване. Точно както стоят нещата и с неговите твърдения, че поръчителят на престъплението се бил намирал в чужбина.
Руската власт по свой обичай предложи на гражданите да затворят темата, да се примирят с недоизказаното, да признаят, че няма да има правда. Но правдата остава в текстовете, в свидетелствата, в паметта на тези, които са готови да помнят. Тази правда понякога се проявява почти случайно: в някой разказ, в стара статия, в име, произнесено гласно в правилния момент.
Вярвам, че все някога имената на поръчителите ще станат известни. Никоя власт не е вечна, никоя лъжа не се запазва до безкрай и никоя внимателно изградена амнезия не може напълно да унищожи паметта. Вероятно сега нашата задача не е толкова сложна и не е толкова малка. Трябва да доживеем и да не забравяме. През това време трябва да пренесем името на Анна Политковская: през умората, през ужаса на войната, през желанието да се отвърнеш, понеже вече не можеш да гледаш безкрайното насилие.
Властите могат колкото искат да си дават вид, че всичко е отминало и забравено. Но името на Анна Политковская няма да изчезне нито след 20 години, нито след 120. Защото ние ще го пазим.
