„Изключителна научна фантастика“ – така „Ню Йорк Таймс“ определя „Човекът, който падна на Земята“, един от най-известните романи на американския писател Уолтър Тевис, познат на българските читатели с бестселърите „Дамски гамбит“ и „Играчът“. Повече от шест десетилетия след първата си публикация и точно 50 години след премиерата на култовата едноименна екранизация с Дейвид Боуи романът излиза за първи път и на български език. Изданието на „Кръг“ е в превод на Борислав Стефанов и с корица от Виктория Видевска.

Томас Джером Нютън изглежда на околните просто като необичайно висок, блед и болезнено крехък човек. Всъщност той е пришълец от Антея – умираща планета, чиито малцина оцелели жители са застрашени от изчезване. Нютън пристига сам на Земята с мисия, от която зависи бъдещето на цялата му цивилизация. Благодарение на познанията и технологиите, които носи със себе си, той успява за кратко време да натрупа огромно състояние.

Зад привидната бизнес империя обаче се крие друга цел: Нютън трябва да построи космически кораб, с който да доведе последните оцелели антейци на Земята. Но колкото повече време прекарва сред хората, толкова по-трудно му е да остане такъв, какъвто е бил при пристигането си. Самотата, натискът на непознатия свят и невъзможността истински да му принадлежи постепенно започват да го пречупват. Нютън открива алкохола и търси в него утеха от собствената си изолация. Така мисията за спасението на една цивилизация неусетно се превръща и в история за самоунищожението на един човек.

Публикуван през 1963 г., „Човекът, който падна на Земята“ използва научната фантастика не толкова за да разказва за далечни светове, колкото за да погледне отстрани към нашия. В образа на Нютън Уолтър Тевис събира теми, които преминават през цялото му творчество – отчуждението, зависимостта, таланта като благословия и бреме, нуждата от близост и трудността човек да намери мястото си сред другите.

През 2026 г. се навършват 50 години от премиерата на най-прочутата екранизация на романа. В едноименния филм на режисьора Никълъс Роуг ролята на Нютън е поверена на Дейвид Боуи. Необичайната му външност и сценично присъствие се превръщат в неразделна част от образа на героя, а филмът придобива култов статут и остава една от най-разпознаваемите роли на музиканта в киното. Историята получава нов екранен живот през 2022 г. с телевизионния сериал „Човекът, който падна на Земята“, в който главната роля изпълнява Чуетел Еджиофор. Поредицата едновременно продължава и преосмисля света, създаден от Тевис, повече от половин век след появата на романа.

 

ЗА АВТОРА

Уолтър Тевис (1928–1984) е американски писател и университетски преподавател по литература. Автор е на шест романа и множество разкази, преведени на близо 20 езика. Най-големият му бестселър, „Дамски гамбит“, е адаптиран от „Нетфликс“ в минисериал, удостоен с две награди „Златен глобус“.

 

ОТКЪС от „Човекът, който падна на Земята“

Музиката беше квинтет за кларинет в ла мажор на Моцарт. Точно преди финалното алегрето Фарнсуърт коригира басовата характеристика на всеки от предусилвателите и леко усили звука. След това се настани в коженото кресло. Алегретото му харесваше със силни басови обертонове – придаваха на кларинета резонанс, който сякаш сам по себе си съдържаше някакъв смисъл. Загледа се през прозореца със завесите към Пето авеню, сплете пухкавите си пръсти и заслуша как музиката набира сила.

Когато свърши и лентата прекъсна сама, той погледна към вратата, която водеше към преддверието на кабинета, и видя, че прислужницата стои там и го чака търпеливо. Той погледна порцелановия часовник на камината и се намръщи. После каза на прислужницата:

– Да?

– Търси ви господин Нютън, господине.

– Нютън ли? – Не познаваше богати Нютъновци. – Какво иска?

– Не каза, господине. – След това леко повдигна вежда. – Особен е. И изглежда много… важен.

Той се замисли за миг и каза:

– Покани го да влезе.

Прислужницата беше права – мъжът бе много особен. Висок, слаб, с бяла коса и фини, деликатни скули. Имаше гладка кожа и момчешко лице… обаче очите му бяха много странни, сякаш бяха слаби, прекалено чувствителни, но и с поглед, който беше стар, мъдър и уморен. Мъжът носеше скъп тъмносив костюм. Отиде до един стол и седна внимателно – отпусна се бавно на седалката, сякаш носеше огромна тежест. После погледна Фарнсуърт и се усмихна.

– Оливър Фарнсуърт?

– Искате ли нещо за пиене, господин Нютън?

– Чаша вода, моля.

Фарнсуърт мислено сви рамене и предаде поръчката на прислужницата. След като тя излезе, той погледна госта си и се наведе напред с онзи универсален жест, който означава: „А сега по същество“.

Нютън обаче остана да седи сковано, събрал дългите си тънки ръце в скута, и каза:

– Научих, че разбирате от патенти.

В гласа му се долавяше нотка акцент, а произношението му беше твърде точно, твърде формално. Фарнсуърт не можа да определи акцента.

– Да – каза Фарнсуърт и добави малко остро: – Имам приемно време, господин Нютън. 

Нютън сякаш не чу това. Тонът му беше нежен, топъл:

– Всъщност разбрах, че сте най-добрият в Съединените щати, що се отнася до патентите. И че сте много скъп.

– Да. Добър съм.

– Хубаво – каза другият и вдигна куфарчето си от пода.

– И какво искате? – Фарнсуърт отново погледна часовника.

– Бих искал да планирам някои неща с вас. – Високият мъж вадеше плик от куфарчето.

– Не е ли доста късно?

Нютън отвори плика и извади тънка пачка банкноти, стегнати с ластик. Той вдигна очи и се усмихна любезно.

– Бихте ли дошли да ги вземете? Много ми е трудно да ходя. Заради краката.

Раздразненият Фарнсуърт се надигна от стола си, отиде до високия мъж, взе парите, върна се и седна. Бяха банкноти от по хиляда долара.

– Десет броя са – каза Нютън.

– Доста мелодраматично подхождате. – Той прибра пачката в джоба на якето си. – И за какво са?

– За тази вечер – каза Нютън. – За около три часа от вашето внимание.

– Но защо през нощта, за бога?

Другият небрежно сви рамене.

– О, има няколко причини. Уединението например.

– Можех да ви обърна внимание и за по-малко от десет хиляди долара.

– Да, но исках да ви покажа ясно колко е… важен разговорът ни.

– Добре – Фарнсуърт се облегна. – Да поговорим.

Слабият мъж изглеждаше отпуснат, но не се облегна.

– Първо – каза той, – колко пари печелите годишно, господин Фарнсуърт?

– Не съм на заплата.

– Добре тогава. Колко пари изкарахте миналата година?

– Хубаво. Платихте си. Около сто и четиресет хиляди.

– Разбирам. Значи може да се каже, че сте заможен?

– Да.

– Но бихте искали още, нали?

Това ставаше нелепо. Приличаше на евтина телевизионна програма. Но другият мъж си плащаше, така че беше най-добре да му отговаря. Той извади една цигара от кожената си табакера и отвърна:

– Разбира се, че бих искал още.

Този път Нютън леко се наведе напред.

– Много повече ли, господин Фарнсуърт? – попита той и се усмихна. Вече изключително много се наслаждаваше на ситуацията.

Това също беше преструвка, разбира се, но посланието беше ясно.

– Да – отговори той и след миг добави: – Цигара? – Той поднесе табакерата на госта си.

Мъжът с къдравата бяла коса не обърна внимание на предложението и каза:

– Мога да ви направя много богат, господин Фарнсуърт, ако посветите следващите пет години от живота си само на мен.

Фарнсуърт запази лицето си безизразно и запали цигарата си, докато бързо прехвърляше в ума си това странно интервю и се опитваше да прецени ситуацията и малката вероятност предложението на този човек да е разумно. Но колкото и голям особняк да беше човекът, имаше пари. Щеше да е разумно да му угажда за известно време. Прислужницата влезе със сребърен поднос с чаши и лед.

Нютън внимателно взе чашата си с вода и я задържа с една ръка, а с другата извади от джоба си кутийка с аспирин, отвори я с палец и пусна едно от хапчетата във водата. Таблетката започна да се разтваря, бяла и мътна. Той подържа чашата и я погледа за момент, а след това започна да отпива изключително бавно.

Фарнсуърт беше адвокат, имаше усет към детайлите. Веднага видя, че в кутията с аспирин има нещо странно. Беше обикновен предмет, очевидно кутия с аспирин „Байер“… но в нея имаше нещо нередно. Нещо не беше наред и в начина, по който Нютън отпиваше от водата – бавно, внимателно, за да не разлее и капка… сякаш беше скъпоценна. И водата беше помътняла от един аспирин – това му се стори особено. Трябваше да пробва с една таблетка по-късно, след като мъжът си тръгне, и да види какво ще стане.

Преди прислужницата да излезе, Нютън я помоли да занесе куфарчето му на Фарнсуърт. Когато тя ги остави, той отпи една последна глътка с любов и постави още почти пълната чаша на масата до себе си.

– В куфарчето има някои неща, които бих искал да прочетете.

Фарнсуърт отвори чантата, видя дебел куп документи и ги извади в скута си. Веднага забеляза, че хартията е малко необичайна на допир. Беше изключително тънка и твърда, но и гъвкава. Горният лист съдържаше най-вече химически формули, грижливо отпечатани със синкаво мастило. Той разлисти останалата част – електрически схеми, графики и схематични чертежи на нещо, което изглеждаше като заводско оборудване. Инструменти и матрици. На пръв поглед някои от формулите му се сториха познати. Той вдигна поглед:

– Електроника?

– Да. Отчасти. Запознат ли сте с този вид оборудване?

Фарнсуърт не отговори. Ако другият мъж изобщо знаеше нещо за него, знаеше, че като ръководител на група от близо четиресет адвокати е водил половин дузина битки за корпоративния живот на един от най-големите комбинати за производство на електронни части в света. Започна да чете документите…

***

Изминаха повече от два часа, преди Фарнсуърт да вдигне поглед от документите. През това време изпи три чаши уиски. Очите му бяха порозовели в ъгълчетата. Той примигна към Нютън, като в началото сякаш не го виждаше, а после се съсредоточи върху него и се ококори с малките си очи.

– Е? – рече Нютън, който още се усмихваше.

Дебелият мъж си пое дъх и поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти мислите си. Когато заговори, гласът му беше мек, колеблив, изключително предпазлив:

– Не ги разбирам всичките. Само няколко. Няколко. Не разбирам от оптика, нито от фотографски филми. – Той пак погледна документите в ръката си, сякаш за да се увери, че още са там. – Аз съм адвокат, господин Нютън. Адвокат съм. – И тогава гласът му изведнъж оживя, треперещ и силен, а дебелото му тяло и малките му очи бяха напрегнати, бдителни. – Но разбирам от електроника. И от бои. Мисля, че разбирам вашия… усилвател и май разбирам телевизора ви, и… – Той спря за миг и примигна. – Боже мой, мисля, че могат да се произведат така, както описвате. – Издиша бавно. – Изглеждат убедително, господин Нютън. Мисля, че ще работят.

Нютън все още му се усмихваше.

– Ще работят. Всичките.

Фарнсуърт извади цигара и я запали, за да се успокои.

– Ще трябва да ги проверя. Металите, схемите… – И тогава изведнъж сам се прекъсна, докато стискаше цигарата между дебелите си пръсти: – Боже мой, човече, знаете ли какво означава всичко това? Знаете ли, че имате девет основни… девет основни патента само тук? – Той взе един лист в пухкавата си ръка. – Само във видеопредаването и в този малък токоизправител. И… знаете ли какво означава това?

Изражението на Нютън не се промени.

– Да. Знам какво означава – каза той.

Фарнсуърт бавно засмука цигарата си.

– Ако сте прав, господин Нютън – каза той, а гласът му вече беше по-спокоен, – ако сте прав, можете да превземете Ар Си Ей, „Истман Кодак“. Господине, можете да превземете „Дюпон“. Знаете ли какво имате тук?

Нютън го изгледа.

– Знам какво имам тук.