Ето какво написа писателят във „Фейсбук” за събитията в Париж:

„През 1939 Кирил Кръстев издава една книжка с есета "Последният Париж". За Парижките улици, за Париж на стражарите, Париж на продавачките в парфюмерийните магазини, Париж на тълпата в навечерието на една война. Париж, какъвто никога вече няма да бъде. 

Миналата седмица пътувах с влак, с един роман и един приятел холандски писател през Амстердам, Антверпен, Брюксел и Хага, същата нощ. Последната Европа. 

Докато сме говорили за тъгата, литературата и смисълът да се разказват истории от Шехерезада насам, някой е стрелял в хора. Научих веднага след срещата и първото, което си казах е - какъв е смисълът. Ако нищо от написаното досега не е успяло да спре това безумие, какъв е смисълът. Мълчах, пътувах, мислех. На другия ден отидох в един прекрасен музей и гледах облаците на Вермеер и Момичето с перлените обеци, стоях дълго, не ми се излизаше и бавно започна да ми се прояснява. Казват, че след 11 септември музеите за старо изкуство били пълни. Утешението на изкуството и на книгите. Не е много, но все е нещо. Нямам много какво друго да направя, имам няколко думи и един (твърде слаб), глас. И все пак - тази Европа, която видях - на четенията и в галерията - може да е тревожна, объркана, тъжна (какво по-човешко), но ми се стори жива и смислена, така ми се стори. Не последна. 

Да ми се прости, че говорих дълго, но и дълго мълчах:) И ако може по-малко да крещим, съдим, иронизираме, дърлим на дребно, а да помълчим и помислим”.