Фанатичните хора не могат да изпитват радост. Затова хуморът е добра рецепта против терора, казва в интервю за Deutschlandradio Kultur писателят Салман Рушди – човекът, осъден на смърт от иранския религиозен режим, от години живеещ инкогнито и сменящ непрекъснато адреса си. Беглецът от ислямския тероризъм не спира да говори за свобода и за игнориране на религията от съвременния живот. Последната му книга „Две години, осем месеца и 28 нощи” още не е излязла на български език. Мнозина я определят като комична – тя е сборник от древни арабски приказки, насочени към съвремието.
Представяме ви интервюто със съкращения.
--------------------------------
Как преживяхте терористичните атаки в Париж и какво означават те за вас? Отдавна самият вие живеете при повишени мерки за сигурност? Ще трябва ли да ги засилите?
- Отдавна живея при екстремни мерки за сигурност, не само през последните 16 години. На 11 септември 2011 г. живеех в Ню Йорк и видях как градът първо беше силно травматизиран, много изплашен и как всеки човек с по-тъмна кожа предизвикваше ужас у хората, дори да не беше арабин.
Това обаче не трая дълго - след няколко седмици наюйоркчани заживяха обичайния си живот. Беше много впечатляващо. Мисля обаче, че парижани показаха още по-голяма смелост, защото не пожелаха да си променят начина на живот и Париж продължава да си е Париж.
Каква според вас е целта на терористите? Откъде идва тази омраза към западния начин на живот?
- Те не понасят това, че някой изпитва удоволствие, че културата радва хората. Какво направиха талибаните, когато завзеха властта? Първо забраниха музиката, затвориха кината и театрите. Не можеха да понесат, че някой изпитва наслада.
Да не би най-добрият начин за защита да е да не се взимат на сериозно терористите, да се игнорират, да не им се оставя пространство, да се демонстрира спокойствие?
- Това, което нормалните хора могат да направят, е да запазят спокойствие, да се надсмеят на терористите и да продължат да си живеят. Държавите трябва да реагират малко по-различно и да посрещнат атаките подобаващо. За нас обаче е важно да им кажем: Вървете по дяволите, ислямисти!
Вярвате ли в чудеса?
- Не съвсем. Вярвам във всекидневните малки чудеса – да се влюбиш, да имаш деца, да съпреживееш изкуството.
Във вашия последен роман се случват изумителни чудеса – хора, които ходят по въздуха, деца, които разкриват корупция… Защо, след като не вярвате в чудеса?
- Това е именно изкуството на фикцията – да се случват неща, които не са истински, и да рефлектират върху други неща, които са истински. Приказките са най-старата форма на литература. Аз само се опитвам да им дам съвременна форма. Все едно дали става дума за западни или източни приказки и митове, за 1001 нощ или братя Грим – завладяващо е да наблюдаваш как човекът се изправя срещу изпитания и как се справя с тях. Затова тези приказки все още са толкова обичани. Как се справя човек със страховете си – това е същността им. Темите в романа ми са добро и лошо, рационално и ирационално, толерантност и фанатизъм. Те са универсални.
Как става така, че хората, които причиняват зло, винаги се позовават на Господ? Това не говори ли лошо за самия Бог?
- Не съм голям фен на Господ. Такива ужасни неща се случват в негово име, че не може да не се запиташ - що за персона е това. Светът би бил едно по-добро място без богове. За жалост това едва ли ще се случи в обозримо време.
В романа ви се разказва за философа Ибн Рушд – последовател на Аристотел. Да не ви е роднина?
- Баща ми го харесваше много и измени малко фамилията ни. Идеята на сюжета беше да събера един човек на духа с принцеса от приказките. Получи се като в картината на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища”.
В „1001 нощ” Шехеразада разказва, за да си спаси живота. При вас е обратното – Ибн Рушд казва на любимата си: Ако всичко, което ти разказвам, се разчуе, ще бъда убит. Защо въпреки това разказва още?
- Тираните със сигурност изпитват страх от истории с фабула. Деспотите искат да контролират всичко, също и приказките. В това е силата на литературата – тя задава въпроси и така разказвачът автоматично става враг на всяка диктатура и фанатизъм. Тя не подлежи на контрол.
Може ли литературата да промени света, да го направи по-добър?
- Честно казано, не вярвам в това. Сигурно има една-две книги, които са променили света наистина. Например „Чичо Томовата колиба” – тя толкова силно е поставила въпроса за робството в САЩ, че Ейбрахам Линкълн казал на Хариет Бичър Стоу, когато се срещнали: „Значи вие сте тази малка жена, която предизвика голямата война!”.
