Детайл от църквата "Свети свети Константин и Елена" във Велико Търново - храмът е дело на майстор Никола Фичев.
МАРТИН АТАНАСОВ, DW
Когато през 1906 година архитект Георги Фингов завършва своя собствен дом на улица „Шипка“ в София, той създава един от най-чистите образци на сецесиона у нас. Над входа поставя каменна женска маска, а вътрешността е проектирана така, че да сблъска европейската естетика с градежа на една млада, устремена нация. Архитектите от онази епоха не просто издигат стени – те материализират самочувствието на една малка държава, появила се на картата на света. Всеки детайл е проектиран с мисъл за трайност, за приемственост и за поколението, което ще дойде след петдесет или сто години, за да живее там.
Век по-късно същата тази сграда прекара десетилетия в състояние на бавна клинична смърт - с пробит покрив, рушащи се греди, изтърбушена фасада и дървета, поникнали в самите стаи. И докато каменната маска над входа постепенно губи облика си под леките, но методични удари на дъжда, в публичното пространство не секваха шумните, патетични спорове за националната ни идентичност, за патриотизма и за това кои сме ние.
Истерична памет, но без грижа
В една картинка е събран целият ни български парадокс: ние сме общество с изключително гръмка, почти истерична символна памет, но с напълно атрофирала култура на съхранението.
България е пълна с наследство, което сме получили наготово - паметници на културата, от стари възрожденски къщи и читалища, до тракийски и римски гробници, антични крепости и обществени сгради, които представляват цели градски пластове. Средата около нас в голямата си част е създадена от хора, които са имали визия отвъд рамките на собствения си живот. И точно тук възниква неприятният въпрос: какво правим ние с нещата, които сме получили от хората преди нас?
Отговорът е много ясен и ни заобикаля отвсякъде в центровете на десетки български градове. Навсякъде сгради с безценна архитектурна и историческа стойност бавно се превръщат в развалини. Понякога ги консумираме безпощадно, без да инвестираме и цент в тяхната поддръжка. Друг път просто чакаме влагата, пожарът или времето да свършат своята работа, за да може на тяхно място да изникне нещо евтино, бързо и временно. Ние сме готови да влезем в кървави медийни войни за дати, личности и символи, но с пълно равнодушие гледаме как реалните, физическите следи от тази история изчезват пред очите ни. Обичаме миналото като евтина застраховка за собственото ни самочувствие, но го мразим, когато то изисква да свършим нещо.
Симптомът на временността
Това обаче не е просто проблем на архитектурата или на Министерството на културата. Рушенето на фасадите е само видим симптом на по-дълбока, социална диагноза. Българското общество живее в култура на временността - състояние, в което се държим като наематели в собствената си държава.
Често показваме огромна способност за мобилизация, когато кризата вече е настъпила. При пожар, бедствие, публичен скандал или застрашена от срутване сграда обществото мигновено генерира гняв, каузи и доброволчески вълни. Много по-трудно обаче тази енергия се превръща в постоянни усилия, устойчиви институции, процедури и навици, които да предотвратят следващата катастрофа.
Управляваме последиците вместо риска. Правим кампании вместо да изграждаме процеси и реагираме вместо да предотвратяваме. Общественото внимание идва тогава, когато багерът вече е пред вратата или когато покривът с гръм се е срутил.
Тази логика е пренесена навсякъде - от поддръжката на пътната мрежа и здравеопазването, до начина, по който стопанисваме общите си пространства. Поддръжката ни изглежда като излишен разход, докато нещо не се счупи, а традиционно превенцията ни се струва прекалено скъпа - докато не настъпи аварията, разбира се. Дългосрочната инвестиция ни изглежда не особено привлекателна, защото резултатът ѝ няма да донесе незабавни дивиденти - особено гласоподаватели.
Какво създава днешното време?
Ако продължим тази логика, идва още по-неудобният въпрос: освен че не пазим или трудно пазим наследеното, какво създаваме ние самите днес? Какво от нашето съвремие ще заслужава да бъде съхранявано след петдесет или сто години?
Ако огледаме съвременния ни публичен и архитектурен пейзаж, отговорът е тревожен. Днешното ни време произвежда предимно временни решения: бързо построени сгради с кратък срок на годност, бутафорни реставрации от стиропор, закони на парче, кърпени ремонти и политики с хоризонт до следващите избори, които, ако евентуално управляващите спечелят, може и да направят някоя друга реформа.
Ние почти не създаваме обекти, институции или градоустройствени концепции, които да носят дух на трайност. Всичко е подчинено на бързата печалба, бързия политически PR и бързата консумация с нотката на култура на временността.
Практически така рискуваме да се превърнем в една от първите генерации, която хем ще е амортизирала наследството на миналото, хем няма да е оставила нищо стойностно за бъдещето. Генерация, която ще остави след себе си кухи ниши, пластмасови фасади и архиви от непрекъснати обществени скандали без абсолютно никакъв резултат.
Временно попечителство
Наследството в крайна сметка не е просто лична, общинска или държавна собственост. То е нещо като временно попечителство. Ние не сме последните хора, които ще живеят в тези градове, ще ходят по тези улици, ще ползват тези сгради или ще се кичат с историята ни. Получаваме свят, който не сме построили изцяло сами; живеем в него за кратко; после го предаваме нататък.
Истинският тест за едно общество не е колко убедително, патосно и самовлюбено говори за миналото си. Тестът е колко отговорно се държи към бъдещето.
Успехът на дадена цивилизация не се измерва по това колко по-големи паметници прави, а се измерва по това какво е съумяла да съхрани от тях, какво е добавила със собствения си труд и каква среда оставя след себе си. Бъдещето не се гради върху лозунги и сгради от стиропор - то се строи от общества, които имат зрелостта да инвестират в сянката на дървета, под които знаят, че самите те може никога да не седнат. Но други ще - и в това се крие смисълът за отношението ни към нас самите като народ.
