Текстът е писан по повод откриването на Монумента, с който се отдава почит на възрожденските строители. Той се намира в парк „Дружба” във Велико Търново непосредствено до гроба на Никола Иванов Фичев (1800 – 1881), известен като Кольо Фичето и наричан Уста Колю Фичето. 

Монументът е открит на 11 май 2021 г. Той е дело на сдружение „За старите зидари” и вдъхновен от книгата „Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство”.

-------

Година е 1934-а. Краят на август - 26-ти. Връх Св. Никола, популярен като Шипка, е почернял от хора. Според тогавашните вестници над 100 хил. българи са се качили на историческия връх, на който се е състояла една от ключовите битки през Освободителната война, известна като Епопеята на Шипка. Сред многохилядното множество са цар Борис III , министър председателят  Кимон Георгиев, царедворци,министри. Всички те са събрани за откриването на Паметника на свободата. 

Военният парад е приет, а бойните знамена – осветени, сред небивал патриотичен патос, вълнение и превъзбуда. В подножението на Монумента - пресечена пирамида, се раздават награди, отдават се почести. Сред отличените са архитектите на паметника . „Бог и България са една плът”, кънтят в ушите на екзалтирания народ думите на военния министър.

Само един млад мъж, облечен с костюм и мека шапка, гледа с тъга и буца в гърлото си на случващото. Но се държал, защото до него бил баща му, който очаквал да чуе добра дума за сина си и неговата работа. Всъщност този мъж с бомбето бил строителят, човекът който изградил и ръководил втората Шипченска епопея – така навремето наричали строежа на Паметника на свободата, заради коварните атмосферни условия на Шипка. 

Запазен е разказът му: „Спомням си тогава върхът как почерня от хора… Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово.  Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал.

Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.” 

Името му е Пеньо Атанасов Колев, но го наричали Бомбето от Дралфа или Пеньо Бомбето. Прякорът му идвал от факта, че винаги ходел с мека шапка. Роден е през 1902 г. в малкото село край Търговище - Дралфа, но посещавал училището в съседното село Кръшно. На 15 години вече работил в строителната бригада на баща си, която пък строяла в Цариград и Румъния. Та оттам си купил бомбе и до смъртта си през 1987 г., не се разделил с меката шапка. Като войник трудовак в Шумен изумил началниците си с лекотата, с която разгадавал чертежите – техническата документация. Почнали да го наричат Инжинерина, а нямал диплома. 

Архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов оценили необикновения му талант и му издействали по “втория” начин  документ за майстор-предприемач. Благодарение на него 20-годишният мъж можел да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Именно проф. Данчов се сетил за него през 1927 г. и заедно с инж. Минчо Заяков  му отправили специална молба – да поеме строителството на Паметника на свободата на Шипка. В Държавния строителния надзор били в паника, защото няколко години обявявали търгове, но никой не искал да поеме изграждането на Монумента, след като дряновската бригада на майстор Илия Мъглов се отказала заради неимоверно тежките условия за работа на върха.

Когато Бомбето посетил обекта разбрал, защо никой не искал да го работи. Той бил на точка нула, а условията за работа много тежки.  Самият майстор имал колебания, но приел, трогнал се от думите на един опълченец, който бил с него на огледа. 

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя. Бях на 26 години”, разказва след години майстора от Дралфа.

Началото било трудно. Поканил местни работници, но още след първата нощувка те се отказали и си тръгнали. Пеньо Бомбето останал сам на върха, но не се отказал. Отправил се на север, и събрал стари майстори от родния край на баща си – Габровско и Дряновско. Били общо 14 човека.

И епопеята започнала:

- Камъните за зидарията са изваждани недалеч от върха от Кънчо Кавръков. 

- Прекарвани са от 4 бивола, впрегнати в желязна каруца и са обработвани на обекта.

- Издяланите блокове са вдигани с валяци и въжета в началото, а след това с хаспел от чамови греди.

- „Вързахме го за паметника с макара. През втората година се „механизирахме“ с бензинов двигател. Повечето от зидарите бяха от нашия край. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията”, разказва майсторът.

- Имали са големи проблеми с пясъка, но Бомбето намерил местен „дебел дамар от бигорен пясък. Селяни от Шипка и Шейново също им  помагало безвъзмездно - 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана е точел длетата и шилата на каменоделците.

Паметникът на свободата на Шипка остава майсторското свидетелството  на Пеньо Бомбето до края на дните му, неговата визитна картичка. Изживява живота си с гордо вдигната глава, но и с лек горчив привкус, заради баща си и цялата плеяда скромни майстори на дървото и камъка, останали подценени и забравени .

 Всъщност за да бъде обяснен и разбран феноменът Пеньо Бомбето, трябва да се познава историята на Братството на старите зидари, а този  26-годишен младеж, който се изправя сам ще срещу предизвикателствата на природните стихии, е тяхната вероятно последна издънка. И неговият подвиг на Шипка не е случаен, а предопределен.  Защото неговата необикновеност се дължи на това, че неговият баща е неговият учител в необикновения свят на строителната магия. Неговите професионални умения и нравственост произлизат от старите възрожденски строителни ложи, демонстрирани и онагледени при строителството на Рилския манастир и на редица други свети места по всички краища на Балканския полуостров.  

Новият монумент, които се издига тук, във Велико Търново, се намира в непосредствено до гроба на уста Кольо Фичето – всепризнатия майстор. И това не е случайно. Не е случаен е фактът и че бащата на Пеньо Бомбето е бил част от необикновената организация на дряновеца великия майстор Никола Фичев.

Но за да бъдем честни пред историята. Трябва ясно да се осъзнае, че всеки майстор преди да стане такъв, е бил чирак и след това калфа. Че корените на това изумително Братство, негова тристепенна йерархична  организация са дълбоко заровени в древността – от строителството на прочутите египетски пирамиди, увенчани с окото на Провидението. То е оцелявало векове наред –  през елинистичния свят, Римската империя, тъмното Средновековие, през Ренесанса, та и до днес в Западна Европа. Българските строителни ложи са част от този феномен. Доказателствата са пред очите на всички нас, стига да ги приемем в сърцето си. 

Любопитното е, че битността на строителните гилдии векове наред са били голямо предизвикателство за непосветените в тяхната организация. Във фолклора на всички страни от Будапеща на изток шестват едни и същи легенди – за майстор Манол и за вграждането на сенки. Всички те са израз на безпомощността да се обясни техния феномен – затова винаги някакви тъмни сили през нощта унищожават построеното през деня, докато майсторът не вгради в строежа най-скъпото си същество. А продължението, че след като дадената сграда е завършена, майсторите биват убивани от поръчителя им, за да не направят по-хубав и по-голям градеж. 

Когато тук, в Търново, е открито през февруари 1879 г. Учредителното събрание, в сградата, построена от Кольо Фичето, и което поставя основите на българската държавност, не сме имали национален флаг. Но руските войски през 1877 и 1878 г. са били посрещани с днешния съвременен трибагреник – бяло, зелено, червено. А това е знамето именно на строителните ложи, развявано на ритуалите по издигането в степен калфа и майстор от строителните ложи много време преди Освободителната войната от 1877/78 г.

Днес в Западна Европа – най-вече във Франция и Швейцария, продължават на функционират професионални ложи, известни като компаньонаж, в превод  - другарство. Другото им име е оперативно масонство.

Девизът на френските строителни ложи е „Обиколи Франция, усъвършенствай занаята си”.  Чираците и калфите са длъжни да работят на различни обекти, за да научат тънкостите на всички занаяти.

В исторически план, а и до днес, те задължително носят черни сака, бели ризи,  черни вратовръзки/папионки и задължителното бомбе. 

Ако изпишете в „Гугъл” Пеньо Атанасов Колев, отворете страницата на Пеньо Бомбето в „Уикипедия”. На снимката ще видите млад мъж в костюм, с бяла риза и бомбе. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Георги Гочев: Образованието ни служи в беда

    Академичното слово "Промени и страхове" на Декана на Факултета за базово образование в НБУ

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Винаги се опитвам да вземам пример от младите музиканти.“

 Дизи Гилеспи, американски джаз музикант, роден на 21 октомври преди 104 години

Анкета

Фен ли сте на агент 007?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Смъртта може да почака“ – край или начало

 

Изглеждайки финалните надписи, си зададох въпроса – „А сега накъде?“ - рецензия на Борислав Гърдев

"Февруари" на Камен Калев е силен визуален филм, пълен с кино

"Този филм тепърва ще намира зрителите си" - мнение на Тео Ушев.

Клинт Истууд – до последен дъх на огневата линия

 

„Плачещият мъж“ е като отлежало вино и зрял портокал, съблазнява бавно, но напоително и много ефективно.