На 1 май се навършват 200 години от началото на строежа на Рилския манастир в съвременния му вид. Това е видно от първата паметна плоча, поставена над мелницата в североизточния ъгъл на манастира, на която е записано:

„...от тук започна да се обновява тази света обител при господина отца игумена хаджи Кесарий и при епитропа Теодосий и при господина кир Йосифа скевофилакса в 1816 година. В лето 1816 май, ден първи. Алекси архитектон...” 

По този повод жителите на Рила – града, в който е живял до смъртта си майстор Алекси, организират тържествено честване на годишнината.

Ето и програмата:

11.00 ч. – поднасяне на венец пред паметника на Алекси Рилец в гр. Рила 

11.20 ч. - слово на инж. Александър Обретенов – автор на книгата „Архитектонът Алекси Рилец”

11.40 ч. – изказвания

12.10 ч. – начало на шествието 

12.30 ч. - поднасяне на цветя пред родовата къща 

12.40 ч. - поднасяне на цветя пред килийното училище на Даскал Димитър – син на Алекси Рилец

12.50 ч. - поднасяне на цветя на гроба на архитектон Алекси Рилец и придвижване до Рилски манастир със собствен транспорт; 

 14.00 ч. - поднасяне на венец в Рилския манастир

 

ОТКЪС от книгата „Свещеният триъгълник”

Внимание: опасност от пожар

Една сутрин през април 1816 г. Близо 60 мъже, въоръжени с мистрии, пергели, тесли, триъгълници и отвеси, излезли от Брацигово. Стотици жени, деца и старци подтичвали след тях, махайки с кърпи за сбогом, изричайки благословии. След като се изгубили от погледите на близките си, мъжете се строили, образувайки няколко триъгълника. В този строй, наподобяващ ято жерави, те се придвижили на северозапад към Рила планина. Не променяли бойния си ред дори когато влизали в села и градове, а пък местните ги поздравявали с почит и им предоставяли подслон и храна, без да им искат пари, защото знаели, че дюлгерите ще им се разплатят на връщане по Димитровден. 

Това били: Стамен, Бинко, Цойко, Дзано, Буро, Къню, Соте, Кътю Шаваник, Гандин, Толю Карабайрактар, Мишо Кьормишо, Илчо, Игнат, Цапко, Сидор (Исидор), Чока, Серафим, Велю, Насе Глухче, Дюнко, Ройко, Димир, Нольо, Диман, Нано, Недялко, Петко Гърнето родом от Омоцко, Сокер, Темелко, Ицо Прекум, Тане Клетбашов, Ицо Грамада, Тасе Каратанас, Петко Кьорколев, Гинко, Коцата, Мирчо, родом от Слимница, Анго на мъжка Риса, Златен, Барба, Коле Гюлемет, Атанас, Бъндьо, Каравълко, Мазньо, Никин, Баджо, Клянчо, родом от Орешче, Рашайко от Стенско, Ничо Арнаут от Яновене, Янин от Горно Команичево, Деливанчо, Стоицата, Малезо от Долно Команичево, Просо, Мъне, Мишо Дишлян от Горни Несрам. 

Тяхната цел била да стигнат в края на месеца Рилската обител. Там ги очаквали монасите. След дълги години на нападения и кражби те били решили, че е дошло времето да издигнат нов голям и величествен манастир. Честите пожари също били голяма заплаха и затова новата сграда трябвало да бъда здрава като крепост и да е направена от камък, за да ги пази. Представяли си я толкова хубава, че да превъзхожда Атонските манастири. 

Монасите разполагали с пари - десетилетия обикаляли по българските земи, събирали и  спестявали, докато се натрупал солиден бюджет. Пожарът от 1778 г. в обителта, която по това време се състояла от дървени постройки, ги убедил, че е необходимо да се строи здраво и за вечни времена. Какви са били щетите от този пожар с точност не може да се опише, защото липсват конкретни данни. Но едно е безспорно – през 1784 г. е имало ремонт, който обаче е бил частичен. За по-мащабно реконструиране на комплекса монасите очаквали с нетърпение да дойдат майсторите от Брацигово. 

Главният майстор обаче бил вече в манастира (той живеел наблизо, в съседното село Рила). С него уговорката била направена – на 1 май да се започне работа - и брациговци я спазили. 

Името на този майстор било Алекси, а днес към него е прибавено и прозвището Рилец. Науката приема, че той е авторът на първото възстановяване на комплекса от 1784 г. и затова отново е повикан след 32 години да продължи обновлението. На него се приписват проектът и ръководството на строителните работи на северното, североизточното и западното крило. Всъщност надписите в манастира са единствените документи, чиято достоверност не се поставя под съмнение.

От взиданата плоча над вратата на мелницата се разбира, че обновяването започнало на 1 май 1816 г. от източното крило. Надписът над Самоковската порта пък съобщава, че майстор Алекси е от село Рила и през 1817 г. е завършил това крило. Над Дупнишката порта стои надпис “1819, август, 25 оустабаш Алекси”. Тоест тогава била завършена ремонтно-възстановителната работа, която протекла в рамките на три години. 

За съжаление за тази реконструкция също нямаме ясна представа, защото на 13 януари 1833 свещеноиконом х. Агапия съобщава: “... манастира у пет, шест сахата стана на пепел... Не остана речи нищо, три параклиса декато в сега трапезата стопиха се дуията, камбането беха надъ дупничката врата, тамо (беше камбанарията) стопиха се като восъкъ, на късо да кажа сичко отиде...” 

Така парите на българското население и усилията на майсторите отново отишли по дяволите, защото поредният пожар обезсмислил тяхната  работа. Легендата твърди, че честите пожари били умишлени. Така монасите успявали да излъжат властите, като подменяли постепенно дървения градеж с каменен и издигали неусетно манастира над разрешения лимит. Това обаче е легенда. В същото време от султански ферман и позволително писмо от 10 ноември 1833 г. се разбира, че: „Съгласно с височайшата царска заповед, издаваме на монасите от този манастир позволително, по силата на което те да могат да си построят отново опожарените сгради и стаи на манастира, с условие обаче, щото основите им да се поставят на старите основи и те да се построят по формата, каквато е била преди изгарянето им.“

На следващата година след пожара -1834 - започнал поредният етап от възстановяването и доизграждането на Рилския манастир. Науката приема, че отново майстор Алекси се заел с това и доразвил идеите си от предишните ремонти. Църквата “Рождество Богородично” обаче е строена от майстор Павел Йоанович (в някои авторитетни източници той фигурира неправилно като Петър). Той работил по нея през 1834-1837 г. Южното крило пък е дело на майстор Миленко. 

Манастирът придобил днешния си облик някъде през 1846-47 г., когато дърворезбите и стенописите били готови. Единственото сигурно име на зограф, който е работил там, е това на Захари Зограф, недолюбваният и до днес от православната църква художник, който нахално си сложил подписа и написал стихче. Въпреки анонимността на останалите се смята, че там си дали среща всички елитни български рисувателни школи. 

Пожари оттогава няма. През 1961 г. Рилският манастир е обявен за национален музей, а през 1976 г. за Национален исторически резерват. От 1983 г. той е поет под егидата на ЮНЕСКО. Това е в общи линии информацията, която средностатистическият българин и чуждестранният турист могат да получат, ако се поинтересуват от историята на най-големия архитектурен паметник на българщината през ХІХ в. Но зад тази наглед изчерпателна и лесна презентация стои една огромна информационна дупка.

Всъщност повече от 130 години България няма смислен отговор на повечето от загадките, които изникват около строителството на Рилската обител. Патосът и искрените патриотични чувства не са достатъчни, за да се открие истината. Опитите на поколения писатели, изследователи и научни колективи в крайна сметка не успяват да обяснят феноменалната организация на архитектурно-строителните работи, както и символиката им. 

Най-естественият въпрос е кой е Великият майстор на този архитектурен шедьовър? Кой е майстор Алекси и защо вещите строители от Брацигово се поставят под негово ръководство? Защо именно Алекси започнал тоталната реконструкция на манастира? Кога и как бил осъществен контактът с него от страна на възложителите? Кога и как са организирани брациговските майстори, а и другите строители, които взели участие ? Кой създал организацията на огромната строителната площадка? Защо на първомайстор Алекси не било възложено строителството на църквата? Защо южното крило било под ръководството на майстор Миленко? Защо в крайна сметка целият архитектурен ансамбъл, дело на трима строители, живее в своята цялост без противоречия? Защо на портите на манастира нехристиянски символи посрещат и изпращат посетителите? Защо на едната от чешмите в горния ляв ъгъл е издълбан печатът на Соломон, а на десния грее нетипичен и за народните вярвания соларен символ? 

Да потърсим отговорите.

 

Загадъчният майстор

През 2004 г. на книжния пазар излезе книгата “Полетът на майстор Алекси Рилец през вековете”. Нейни автори са Клара Даскалова–Обретенова, праправнучка на майстора, и нейният син Александър Обретенов. Трудът на потомците на първомайстор Алекси заслужава само адмирации в стремежа им да извадят от сянката на историята живота и делото на великия майстор. Но това, което изненадва, е, че дори родовата памет не е съхранила фамилията на Алекси. Името Даскалови идва от професията на сина на майстора Димитър, който е бил учител. И сякаш колкото повече човек се стреми да проникне в тайните на миналото, толкова повече затъва в неизвестностите.  

Всъщност това са големите и неразрешени от историческата наука въпроси, които изискват да бъде потърсен един наистина сериозен, логично обоснован отговор, след като писмени свидетелства не могат да се намерят. Свободните патриотични трактовки не запълват огромните празнини, а водят до комични обяснения, въпреки искреността на авторите. Дори неяснотите около неговото родно място, годината на раждане, учителите му, професионалната му биография навеждат на мисълта: съществувал ли е реално този човек? Дори в сериозния труд “Кой кой е през ХVІ-ХІХ в.” авторите не са поместили дори кратка бележка за майстор Алекси.

Но един от главните виновници за мистерията около житейската съдба на архитектона е един от най-големите мъже на Възраждането - Неофит Рилски (чието светско име е Никола). В началото на ХІХ в. роденият в Банско Никола, син на поп Бенин, и другарчето му Димитър, син на зографа Тома Вишанов, отишли в Рилския манастир да изучават иконографство. Попският син обаче бързо разбрал, че от всяко дърво свирка не става, и се отдал на духовен живот. През 1811 г. той се покалугерил, като приел от игумен Йеротей името Неофит. В трите години на усилена строителна дейност (1816-1819) той бил непосредствен свидетел на случващото се. По това време, през 1818 г., Неофит приел монашески сан и след това продължил образованието си в Мелник. Върнал се в манастира чак през 1852 г., заради върлуващата чума на остров Халки, където бил преподавател. След няколко години станал игумен на Светата обител.

Така че ако има някой, който може да разкаже за ремонтите и хората, които са ги извършили, това е именно Неофит Рилски. И той разказва. През 1868 г., след като изкарал мандата си като управител, излязъл неговият труд „Описание болгарского свещенного манастыря Рылского“. Там той дава ценни сведения около строителството, но не споменава нито веднъж името на Алекси. При положение, че той е водещият майстор, първият българин, титулуван със званието архитектон, и несъмнено най-ярката и деятелна личност по времето на обновлението, е учудващо мълчанието на Неофит. Няма начин Алекси да не бъде забелязан и подминат. Загадъчността се засилва и от факта, че Неофит е в много близки отношения със сина на първомайстора - Димитър. Това се доказва от запазените шест писма  между тях в периода 1846–1861 г.

Един от най-компетентните изследователи на живота и делото на архитектон Алекси - проф. Георги Стойков, през 70-те години на миналия век възкликва: „За нас, като имаме предвид патриотизма на книжовника Неофит Рилски, остава загадката, фактът, че той не споменава името на една изключително надарена в строителното и архитектурното изкуство личност.”

Възкликва и известният писател историк Константин Дуфев: “Лошото е обаче, че за първия от фалангата велики майстори, които са се потрудили тук, не се знае никак много. То се изчерпва, кажи речи, с това, що е вдълбано на три каменни плочи...

Странно е, ала за него не е оставен писмен знак никъде преди това, нито пък след невероятната му строителна сполука тука. Не се обелва думичка в предание или песен някаква, докато за изявите на други къде-къде по-скромни майстори са направени пространни и най-добросъвестни описания... Същинска мистерия! Тя става толкова по-забъркана и неясна, след като се разбере, че даже и такъв умен и пунктуален летописец, като Неофит Рилски, който отгоре на това е другарувал със сина на майстора – учителя Димитър от село Рила – не е отделил макар и скромно местенце в иначе твърде подробното свое “Описание”... Даже едното му име не упоменава, въпреки най-високото си признание: ... такова здание нема в никой монастыр святогорски”!”

Все пак за качествата на майстор Алекси Рилец като проектант и ръководител на строежа се е носела легенда. Предава я Владимир Свинтила: “А колкото до признанието, тоя сякаш от небето слязъл божи пратеник го е получил още приживе и в пълна мяра, сигурен съм. Защото вредом се е разчуло за манастира Рилски и една нова легенда е тръгнала между българите: “говореха, че новата обител е като бисер някакъв на челото на планината. Казваха, че зидарите били чудо майстори – самите ангели им помагали да въздигнат възбог зидовете. И от цяла България се стичаха да видят възкръсналата от пепелищата си светиня...”

Откъде идва тази мистериозност? Защо в крайна сметка мълчи Неофит, един от най-големите просветители на България? Крие ли нещо, може ли умишлено да не споменава факти, които не могат да бъдат скрити и по този начин да го заподозрем в лъжа? Все пак надписите са категорични и не поставят под съмнение работата на майстор Алекси. 

Странното поведение на възрожденския деец може да бъде обяснено с това, че той е бил в някаква степен приобщен към тайнствата на свободните зидари. И затова е премълчал от дискретност името на майстора, най-вероятно по негово настояване. Историята просто се повтаря - така както св. Бенедикт е дал подслон на западноевропейските строителите преди няколко века и те заживели съвместно, така и Неофит Рилски е посветен в нравствените ценности на българските строители. 

Може би отговорът е закодиран в портрета на Неофит, рисуван от Захари Зограф , на който се виждат типичните масонски символи – глобус, пергел и книга. Както и в прелюбопитния печат на манастира от 1833 г., който се състоял от 4 части и дръжка, която ги скрепяла. Всяка част се пазела от отделен член на манастирското ръководство. Когато се съединели, се получавал образът на Иван Рилски, а над него върху сноп слънчеви лъчи бил вдълбан триъгълник с вградено в него око.

 

По пътя на въпросите

Липсата на документи пречи на историята да се произнесе по въпроса къде и кога е роден майстор Алекси. Според проф. Стойков и Константин Дуфев, е роден около 1775 г. Починал е в с. Рила около 1865 г. Според  А. Изворов синът му Димитър се е родил през 1783 г. Явно липсата на достоверна информация създава голямо неудобство на учените и изследователите. Със същия успех са и предположенията откъде е. Част от изследователите смятат, че е роден в село Рила. Но несъстоятелността на тази версия е лесно оборима – Алекси няма род тук, няма и фамилно име. От Рила са съпругата и синът му Димитър. Роднините предлагат две версии -  че той е или от Мелник, или от Дебърско. Вариантът майсторът да е роден някъде в Македония е единственият логичен и доказуем отговор. Когато Алекси се установява в селото, той е вече завършен професионалист – резбар, зидар, проектант. В малкото планинско селце няма условия и данни за развитие на специфичните строителни занаяти. Нещо повече, знае се че през 1816 г. пред името му е титлата архитектон (архитект практик), което е доказателство за една сериозна и дългогодишна практика, при това успешна. 

Версията Алекси от Дебърско придобива по-отчетливи характеристики, когато се прибави и родовият спомен. “Да те порази Господ  с тая арнаутска глава! Децата взеха от тебе тая плоска арнаутска глава” - така баба им кълняла съпруга си, когато му се ядосвала. Тези фрази са недвусмислени и, макар и устни свидетелства, те точно определят мястото, откъдето е дошъл Алекси. Просто майсторът е част от ложите, които се преселват в края на ХVІІІ в. по българските земи. От западна Македония произлиза една солидна традиция в строителството, популярна като ложата на майстор Вилян. Той е авторът на великолепните палати на Мехмед паша в Шкодра. През 1820 г. майсторът умрял, но по старото правило той вече бил подготвил достойна генерация. Негов ученик бил например майстор Кипро от село Росоки. От плеядата дебърски майстори е и Андрея Дамянов – негово дело е Велешката църква - най-известната му монументална творба. 

Основания да се приеме, че майстор Алекси е от Дебър (градът се намира на север от Охрид, на границата между Албания и Македония)  или от някои от околните села, се съдържат и във факта, че той е бил и изкусен резбар. Владишкият трон, който Алекси саморъчно изработил и подарил на църквата в село Рила, доказва, че той е владеел до съвършенство занаята си. 

В онези години най-добрите резбари били именно от Дебър и селата Галичник, Гари, Лазарполе, Осой, Требище и Тресонче. В популярната история майсторите на длетото са известни като представители на Дебърската художествена школа, наричана още Галичко-реканска школа или Мияшка школа (по областта Река и заради това, че българите там били наричани мияци). 

Няма сведения кой поставил основите на резбарската школа, нито кога. Но от ХVІІІ в. нататък индикациите са сравнително чести  - има майсторски свидетелства на живопис и дърворезба. Знае се, че представители на ложата са работили в Атон и са учили занаята някъде в Италия. Пътят им естествено е минавал през художествените ложи в Далмация. 

Свидетелство за това например са съдбата и уникалното творчество на всепризнатия майстор Петър Филипов, известен и като Гарката, Петре Филипович. Той с лекота смесвал в изкуството си различните европейски стилове рококо, ренесанс, барок и ампир, което е плод на сериозно обучение. Предполага се, че иконостасът в главния храм на Рилския манастир е негово дело, но все пак това е малко вероятно, защото неговият стил е доста по-различен от другия вероятен майстор - Атанас Теладур. 

Гарката е бил и архитект, и художник. Подготвял е учениците си по правилата на оперативното масонство – да са вещи във всички занаяти. Макрий Негриев Блажев, или още Макарие Фръчковски, е най-известният от тях. През 1824-25 г. под ръководство на Петър Филипов той взел участие в резбоването на иконостаса на църквата „Свети Спас“ в Скопие. Сред стилизираната растителност на иконостаса майсторите издълбали свои автопортрети и надписа: „Перви майсторъ Петре Филиповичъ от Гари, Макриа от Галичник. Б{у{гари дебрани от Мала река 1824”.

Филипов и Блажев работели съвместно с преселилите се от Костурско в Брацигово дюлгери. Естествено подробности за живота им липсват, а ако ги има, са нищожно малко. Все пак знае се, че майстор Макрий е работил с Иван Боянин в софийската църква “Св. Неделя”, както и с първомайстора на пазарджишката “Св. Богородица” Никола Устабашийски.

Научните оценки за живописците и резбарите от Дебърско са категорични – те са символ на културния диалог между балканските държави, народи и религии. Те работели с еднаква лекота и майсторство и в ислямските, и в християнските храмове. 

Феноменът Дебърска школа е необяснен от специалистите – те предлагат версията, че били самоуки и постепенно попаднали под влиянието на италианските и гръцките майстори. Фактът обаче, че са били посвещавани и в тайните на архитектурата и строителството, е безспорен. А както знаем, практиката чиракът да бъде обучаван във всички занаяти, говори, че те са част от европейското братство на оперативното масонство. И житейската, и професионалната съдба на първомайстор Алекси доказва това. В полза на твърдението, че той идва някъде от Македонско е и фактът, че заедно с него в Рила се заселили Щерю войвода (от дюлгерски род) и майстор Серафим Венков. Това предполага автоматично, че става дума за  преселението от 1791 г. Строителната ложа в Дебър е давала изключително добра подготовка и първомайстор Алекси само потвърждава това. Като главен майстор при възстановяването на Рилския манастир до него съвсем естествено работили дебърските му събратя резбари. Първомайсторът им Кръстю Дебърлията от Лазарполе измайсторил най-впечатляващия кьошк в манастира, а ложата подарила творбата на Дебърлията и още две масички, които документират степента на тяхното майсторство. Както виждаме, нищо не е случайно - в Рила редом с Алекси работили най-великите дърворезбари и живописци. 

 

Паладио в Рила

Липсата на документи пречи на историческата наука да се произнесе по въпроса къде и как първомайсторът е придобил познанията си. Когато поел градежа на Рилската обител, той вече бил удостоен с титлата архитектон. Това недвусмислено означава, че преди това Алекси е имал достатъчно успешни проекти, които са му изградили името на солиден архитект строител. 

Практика у нас е българските дюлгери да се наричат самоуки и някак романтично и лековато да се подминава въпросът за тяхната предварителна подготовка. Тази тенденция е толкова силна, че се възприема безкритично, и по този начин се заличава стремежът да се търси логично обяснение на техните способности. Научните изследвания изобилстват от категорични оценки от типа: 

“... магерницата ... по замисъл и функционално предназначение е израз на гения на самоукия български майстор по това време. В нея той проявява оригинални хрумвания”

„Следователно от практическата си дейност и от личните си заострени наблюдения майсторът е получил знания и опит в строителството и архитектурата...”

“Той познава композиционните принципи в строителството и архитектурата и без да им бъде роб, черпи знания и поука от тях. Майсторът дава насока на строежа, като има ясна концепция за цялостното изграждане на манастира в строително, функционално и архитектурно отношение... Това е сложен творчески процес, който е протекъл успешно в съзнанието на изключително надарената личност, каквато е беспорно е бил майстор Алекси, благодарение на колосалната си памет и силно въображение.”

“Естествената хармония между величествената околна природа и могъщите очертания на манастирските сгради трябва да се счита за майсторско постижение на самоуките възрожденски строители...“ 

И така излиза, че самоук, с колосална памет и силно въображение, архитектон Алекси изграждал своята творческа биография. Но в края на 70-те и през 80-те години на ХХ в. в ограниченото научно и медийно пространство се появиха и две мнения, които навяват едни други представи за произхода на познанието на първомайстора.

Ето как арх. М. Петрова обяснява загадката Алекси Рилец:

 “... самобитен българин – строител, с вроден талант и тънко чувство за тектоника, красота, ред, ритъм и съзвучие. Получил е титлата си “архитектон” някъде из Гърция или Близкия Изток – Мала Азия. С това биографията му се изчерпва... Доказал творческите си възможностти по безспорен начин. Реализацията на градежите в манастира, които му се приписват документално и категорично с вградените на лично място в тях три плочи, го утвърждават безспорно като пръв титулуван “архитект” (архитектон) от нашето Възраждане и като изключително самобитна личност... Атон е само на около 300 км от с. Рила и е много вероятно Алекси да е ходил в “Света гора”, да е практикувал дюлгерския си занаят по манастирите в Атон и там да е получил титлата на дюлгерския еснаф “архитектон”... Интерпретацията и трактовката на аркадната система при строежа на три от крилата на манастирския комплекс ни кара да приемем, че архитектон Алекси от с. Рила, на когото се приписва въпросният градеж, е замислил, организирал и осъществил идея твърде близка до Паладиевата идея за “монументалния ордер”. Архитектоничният анализ на реализацията ще покаже в какво майсторът от с. Рила е по-различен!...

Алекси за съжаление няма творческа биография. Малко вероятно е някога да е ходил до Италия. Възможни чужди влияния от там до него биха стигнали за случая по два пътя: първият води от Италия през Адриатика, Далмация, Македония до Тракия т.е. сърцето й – Рила, и вторият:. Италия, Адриатика, Егея, Халкидика, Атон, Рила...

Алекси от Рила е бил изправен пред свършен факт да се справи поначало с неправилната форма на основите под рухналите след “големия пожар”(1778) зидове, върху които ще гради трите крила на манастира – западното, северното и източното. Да включи в тях разнородни по функция, на различни подови нива и с не еднаква височина обеми, като създаде необходимите връзки помежду им при безпрепятствен хоризонтален и вертикален достъп. Да разреши съобразно с тези изисквания трудния остър ъгъл при връзката на северното крило с източното (най-сложния за разрешаване във всяко отношение възел в манастирския комплекс). И накрая, да архитектонизира съобразно структурата в обща обемна композиция отделните трактове в трите въпросни манастирски крила и при възможност да кашира, т.е. да прикрие умело не малкото конфликти, породили се в така различната структура на отделните при трите крила, като ги обобщи фасадно.

Обширна ненаписана програма, която днес се разчита твърде добре, защото е реализирана изключително! Последната точка в нея майстор Алекси е замислил и осъществил в стил “Паладио” при Виченца. Аркадният ордер, приложен от него при трите крила в два варианта, без да бъде буквално Паладиев, е действително монументален, особено във втория вариант (с междинни допълнителни арки на средния етаж)... Аркадният ред на майстор Алекси в трипоясната му система е крайно опростен и ясен не само в детайл, но и като носеща конструкция, която той е облекчил (разтоварил), оголил, но допълнително подсилил, т.е. стабилизирал с железни обтегачи между колоните в пояса на капителите. Така без римския мотив – корона или стълб с фланкиращи го колони и архиволта, които Паладио прилага във Виченца, майстор Алекси без пиластри, без анти в пояса на импоста, но в маниера на Паладио поема всички товари и напрежения в аркадния ред, съвсем ясно и чрез арките и обтегачите ги прехвърля върху колоните на ордера”.

Близо десетилетие преди архитект Петрова да заподозре първомайстор Алекси в западноевропейско влияние и да постави въпроса на обсъждане в научните среди,  М. Маргаритов подхвърля този вариант: 

„За да понесат огромната тежест на гигантската сграда, колоните на първия етаж са мощни, от бял мрамор, а следващите, преминаващи през втория и третия етаж, са по- фини, тухлени и се открояват като изящен декор на тъмния фон на чардака. При преминаването на колоните през два етажа се оформя т.нар. архитектурен ред, или монументален ордер. Той идва у нас от Италия, Северна и Западна Европа, или от Русия. В Италия се появява в края на Ренесанса, при Микеланжело, развива се при Паладио и др. майстори. Максимумът си достига при барока и се разпространява, заедно с него , в края на ХVІІІ в. в Петербург. 

В Рилския манастир архитектон Алекси не го прилага буквално,  а с модификации: вместо във външната, е въведен във вътрешната фасада; включен е междинен ред от арки по средата на големите колони на западната половина на северното и цялото западно крило“. 

Тези “еретични” трактовки обаче не пускат корен в науката и остават само за архив. Тезата, че Алекси Рилец е ходил в Европа и там се е запознал с творчеството на Паладио, е пренебрегната от останалите изследователи, защото именно тя би разбила старите митове за самоукостта и родния гений на възрожденските ни строители. Но всъщност това е единствено възможният вариант за да бъдат обяснени “необяснимите” архитектурни постижения на първомайстор Алекси в запазените и известни негови творби. Безспорните му качества на архитект и строител няма да се накърнят, ако приемем, че Алекси, след като изминал пътя от чирак до майстор някъде по строежите на Балканите, е пребивал в “стаята с чертите” на запад. Именно там той е доусъвършенствал своите познания. Това, че е прилагал паладианството, и то творчески, може само да бъде комплимент, а не чувство за национална малоценност. Защото в крайна сметка Андреа Паладио и Алекси Рилец, както и цялата плеяда строители, са от едно тесто. Затова не е излишно да си припомним кой всъщност е италианецът. 

Той е най-големият архитект от времето на Ренесанса. Произхожда  от Северна Италия и се счита за най-влиятелната личност в историята на западната архитектура. Римската античност и творчеството на Браманте, Микеланджело, Санмикели и Сансовино са неговите образци. Паладио обаче не копира сляпо оригиналите. Стъпвайки на дотогавашните постижения, той развива собствения си стил. Хармонията и елегантността са неговият подпис, прилага естетическите принципи на пропорция, съчетани с функционалността. Той е единственият ренесансов архитект, чието име се е превърнало в стил. Стил, който бързо се разпространил в Европа, след това преминал Атлантика, достигнал и Индия. Големите английски архитекти Кристофър Рен и Иниго Джоунс го обожествяват. Президентът на САЩ Томас Джеферсън е един от известните почитатели на италианеца. Неговите “Четири книги за архитектурата” Джеферсън счита за значими колкото Библията. 

Преди обаче да влезе необратимо в историята, малкият Андреа е учил каменоделския занаят в Падуа от баща си. Ненавършил 15 години, вече бил чирак в най-голямата зидарска и каменоделска ложа на Виченца. Ученик е на майстора строител Трисино, който му измислил и името Паладио. Правият ъгъл, преплетен с пергел, образуващи печата на Соломон, са инструментите и символите, с които са изобразявани портретите на художника. Змията, като олцетворение на мълчанието, пълзи край него в скулптурата му  във Виченца. Титулната страница на „Четири книги за архитектурата”, отпечатана през 1570 г., която само по себе си е тест за изучаване на мистериозната символика, издава неговата принадлежност към Ордена на оперативното масонство. 

Като се има предвид всичко това, ясно е, че ореолът на българския първомайстор няма да пострада, ако приемем, че Алекси е доразвил качествата и степените си в някоя от западноевропейските ложи. Ако трябва да съставим професионалния му профил, той би изглеждал така:

- Има задълбочени познания по геометрия;

- Преди да пристъпи към строителството е материализирал на хартия идеалния образ на целия манастир. Факт е, че повече от година работил над проектите си;

- познавал е историята на архитектурата, което му помогнало да бъде в крак с класическите европейски образци и в същото време да запази своя индивидуален почерк 

- Познавал е до съвършенство спецификата на сводовите конструкции и римската зидария с облекчителни арки една върху друга;

- Нямал е технологични тайни.

Тези негови характеристики най-ярко са илюстрирани в творбата на живота му – скритата пирамида, вградена в северното манастирско крило, известна като магерницата. По своята функция тя представлява комин. Уникалното е, че горният й отвор постига ефекта на всевиждащото око заради пропускания сноп слънчева светлина. Когато човек влезе в магерницата и погледне нагоре, от отвора й прониква сякаш божествената светлина. Същият ефект е получен от великия архитект и строител Аполодор от Дамаск, има го и в катедралата в Шартр, има го и при Айфел (влезем ли под кулата и вдигнем ли глава нагоре, ще усетим погледа на всевиждащото око).

Затова можем да кажем, че магерницата е демонстрация на гения на Алекси. Повече от половин век преди Густав Айфел и строителите от „Ефаж“ да издигнат прочутата кула в Париж,  „арнаутинът“ от село Рила показал ефикасността на статическите принципи за устойчивост, които френският инженер също ще използва, само материалът ще ги различава. Така, както Айфел влага символика в своя обелиск – почитта си към Великата френска революция, така и майстор Алекси разкрива всъщност своята тайна и тайната на хилядолетното братство.