НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"

Бях се зарекъл да не пиша нищо за училището. Трийсет години говорих, виках, шептях, писах, „вдигах ръка“ и се изказвах – и нищо.

Но не издържах.

Наближава 15 септември и усещам как разговорите за началото на учебната година винаги са от гледна точка на Пандемията. Именно тя – Пандемията, е станала по-важна от обучението, от училището, от всичко наоколо. Не как ще учим, а как ще се опазим – това е в основата на всеки разговор.

Да сме здрави е важно, много важно, но още по-важно е да преодолеем травмата от „заключените месеци“, от изгубените и изтреперани от страх месеци.

Учениците не са стъпвали в училище вече половин година и искам да попитам:

Кога ще се влюбват тези наши деца? Кога ще им омекнат коленете от любов, кога ще възвисят или разбият сърцата си от любов?

Кога ще се сприятеляват, кога ще се сбият, кога ще се сърдят и сдобряват, кога ще плачат от радост или от мъка за това, което става в клас и в училище?

Искам да попитам и още:

Кога ще се шляят заедно по улиците?

Кога ще закъснеят вечер?

Кога ще ритат топка?

Кога ще рисуват и пеят заедно?

Кога ще избягат от час?

Ние нормални деца ли искаме, или биороботи?

Страховете ни наистина ли са грижа, или мания и обсебване?

И да знаете, цялото увъртане и приказки около началото на учебната година и всички декларации, че ще се започне присъствено, са само маньоври преди отново да затворят и деца, и възрастни в клетките на сигурността.