ДИМИТЪР АТАНАСОВ, "Свободна Европа"
Освен мъчнотии, кризата с коронавируса представлява и възможности. По всичко личи, че извънредната ситуация не произвежда нови проблеми, а откроява контрастно вече съществуващите. Например, слабостите в управлението на здравната система са ясни от години, но тъкмо сега напрежението, на което тя беше подложена, показа резултати, от които навярно у никого вече няма колебание за нейното смислено и ефективно функциониране – ако все пак някъде здравеопазването работи, то е въпреки, даже напук на вложения управленски капацитет.
До голяма степен тази констатация би могла да се приеме за рамкова, валидна за голяма част от обществения живот у нас. Изглежда, че образованието не прави изключение. Намираме се току преди началото на поредната учебна година. Втора подред в условията на пандемия – предизвикателство, пред каквото дотук образователната система не се е озовавала.
Ако погледнем дискусиите, съпътстващи първия учебен ден, ще установим следното: главният проблем на училищното образование е формата на обучение – присъствено или дистанционно. Особено силен акцент е и питането дали учениците трябва да пребивават в час с предпазни маски. Дебатите – отново – се водят без взаимно изслушване, без вникване в доводите на другата страна и без готовност за сътрудничество. Доминират заплахите с протести от страна на медийно активни майки, чиито аргументи се ограничават до „децата не издържат“. Изглежда, че за тях реалният риск от недообученост не е съществен фактор.
Още тук следва да отбележим, че подмяната на диалогичните средства с опити за насилствено налагане на дадено становище е факт, през който прозира провала на образователната система. Една от нейните функции е да създаде култура на диалога, способност за изслушване с разбиране и търпимост към инакомислието. Нищо от това родителите не демонстрират. Образователното ведомство не показва по-различна нагласа. Първият инструмент на гражданския натиск е диалогът, а заплахите – последният.
Училището като безплатна забавачка
Организацията на учебния процес със сигурност не е условието, което придава смисъл на образованието. Дори напротив – доброто образование е постижимо през всякакви формални рамки. В практиката си на учител нееднократно съм се сблъсквал с родители, според чието убеждение училището е вид безплатна забавачка, която поема отговорност за децата им през времетраенето на учебните часове. Без да твърдя, че случаят е идентичен, подобно обяснение няма как да бъде подминато.
Този сюжет откроява първия съществен проблем на образователната система: липсата на споделени или сродни представи за училището у различните страни, въвлечени в образователния процес. Огромна част от родителите подхождат към училището с погрешни представи за функциите му, за смисъла от работата на учителите, за отношението към институцията. Тази сбъркана рамка, в която школото бива мислено, не е лишена от основания – следва да признаем и това. Училището не е място за отглеждане на деца, а обучителна институция. Образованието има смисъл с оглед развитието на талантите на децата, а не за получаване на високи оценки, за вземане на изпити с по-голям цифров израз или за попадане в по-елитна компания на следващото образователно ниво. Азбучни истини, които постепенно избледняват, ако управляващите процеса на обучение ги смятат за даденост и не си правят труд да актуализират осмислянето им, изпълването им със съдържание, с оглед обяснението на света, в който живеем.
Учителят учи не на химия, физика, английски език и музика, а на гледане на нещата и отвъд тях. За масовия родителски случай това прозрение остава на светлинни години дистанция. Същото, за жалост, следва да бъде насочено и към общия случай на учителството, в чийто очи мисията на даскала е да си предаде урока и да постави оценки. Ограничената перспектива владее и министерските му ръководители. Истински тежката констатация е, че в МОН визията за света също се редуцира до тук и сега, до формата на обучение и до насъщното осигуряване на училищата – за неотложните ремонти на сградния фонд, за осигуряването на отопление през зимния сезон, за закупуването на дезинфектанти. За няколкото месеца мандат проф. Николай Денков в качеството си на министър сякаш не забеляза нито един от истински важните проблеми на школото. За него все така съществено беше питането дали ще се учи в класна стая или пред екран, със защитни маски или без тях.
Пропуснат беше фактът, че учениците, родителите им и огромна част от гражданството се оказаха съвършено безпомощни пред новата заплаха. Коронавирусът болезнено изтъкна още един важен проблем на образователната система – нейната тежка маргинализация и поемането на обучителни роли от страна на инстанции, за които такива функции не се предполагат. Обществото страда от тежък дефицит на елементарна медицинска култура. Празнина, в която се настаняват конспиратори и теории за световни заговори, които се приемат за абсолютна истина от умове, нетренирани в работа с информация и филтриране на фалшиви новини.
Ролята на училището в борбата срещу фалшивите новини
Образованието, прочее, би трябвало да снема познавателните неравенства. Да създава условия за общуване на различните социални групи, вграждайки в съзнанието на всеки ученик унифициран набор от принципи за разбиране и вникване, чрез които пълнолетният гражданин, след като е завършил задължителния си обучителен курс, да бъде в състояние да се самообразова и да си служи с информационните потоци на терена на науката. Цел, която на този етап остава чиста утопия: дори лица с академични титли споделят антинаучни гледни точки, затваряйки кръга.
Невъоръжени срещу конспирацията се оказват и учителите – според данни на МОН едва 28,5% от учителите са ваксинирани срещу настоящия коронавирус. Само преди дни учителка, работеща в центъра на София, в дискусия на личния ми профил в социалната мрежа заяви, че „това не в вирус от природата, а от човека“ – твърдение, показателно за неспособността на преподавателя да си обясни адекватно света, поради което прибягва до конспирации, които примесва с филмови клишета, взети от не особено оригинални сценарии за масово отровителство.
