БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Признавам си, че до последно се колебах кой ще е победител в категорията “най -добър филм“ за 2021 г.

Фаворитите ми за „Оскар“ бяха два – „Методът Уилямс“ на Рикардо Маркъс Грийн и „КОДА“ на Сиан Хедер.

 50 на 50 като един от джокерите на шоуто „Стани богат“.

Аз по принцип харесвам  филми с добре разказани истории, които имат топла, човешка енергия. Които те карат да се разчувстваш и мечтаеш, да пляскаш с ръце и да триеш издайнически появилите се сълзи в очите ти.

Трудно ми беше да посоча фаворита.

Умувах върху решението на Академията за филмово изкуство на САЩ и накрая разбрах, че тя е постъпила правилно – на библейския принцип – „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу!“

„Методът Уилямс“ е преди всичко уникален личен пърформанс на Уил Смит, неговото прекрасно one man show.

Защото, ако и да се фокусира  върху изграждането на феномена Винъс Уилямс - Сания Сидни и нейния първи знаменит загубен мач с Аранча Санчес Викарио – Марсела Закариас, той е преди всичко творба за неистовата амбиция на един лузър и като цяло недобър човек Ричард Уилямс на Уил Смит да направи поне две от децата си знаменити – с много хъс, упоритост и хитрини.

Смит е незаменим в ролята на Ричард Уилямс. Играе с огромно желание, ентусиазъм и страхотен, неукротим устрем.

Играта му напомня най-добрите му изяви от близкото минало – Мохамeд Али в „Али“ (2001) на Майкъл Ман и „Преследване на щастието“ (2006) на Габриеле Мучино. Не случайно за тях бе номиниран за „Оскар“, който спечели безапелационно тази година.

Аз съм писал портрет за него, не съм го подценявал като потенциал, въпреки че обича да флиртува с блокбастъри и франчайзи и бях сигурен, че при третото си номиниране ще спечели.

Както и стана.

Сега вече ми е ясно, че повече от това творбата на Грийн не можеше да получи.

Та прехваленият и недолюбван от мен „Силата на кучето“ взе също само една награда, пък била и сред най-престижните – за режисура на Джейн Кампиън, та какво остава за „Методът Уилямс“!

Обстоятелствата са работили към 27 март 2022 г. да победи „КОДА“.

Преди всичко защото е комплексно въздействаща творба, изградена и тя на принципа „Роди се звезда“, но съдържаща в себе си и щипка френско, тоест европейско, очарование, дължащо се на факта, че е римейк на излезлия през 2014 г. „Семейство Белие“ на Виктория Бедос и Ерик Лартигау.

Бедос помага за писането на сценария и на Хедер и заслужено взе награда за най-добър адаптиран сценарий, чиято формулировка поне за мен прозвуча иронично и като нонсенс.

Като пишеш американски вариант на литературния си първоизточник, означава ли, че го адаптираш и не е оригинален?

В добавка разказва за проблемите на едно рибарско семейство в Глостър, Масачузетс, в което само дъщерята е с нормален статус, а родителите и братът са глухонеми…

А Академията е винаги щедра към  изпипаните филми за хора в неравностойно положение.

Веднага се сещам за класиката на Ранда Хайнс „Деца, забравени от Бога“ от 1986 г., в който за ролята на Сара Марли Матлийн получи „Оскар“ за главна женска роля.

Случайно ли в „КОДА“  тя играе  - и то как! – ролята на майката на Руби, Джаки Роси.

Гледайки „КОДА“ си дадох сметка, че това е един предвидим и леко спекулативен филм, който по- малко се вълнува от проблемите на рибарите, стенещи под властта на прекупвачите на улова им и все пак стигнали до идеята да имат свой кооператив, с който да придобият някаква независимост, а повече е една красива и майсторски пласирана любовна история, в която и тримата участници са своеобразни аутсайдери в обществото.

Руби на Емилия Джоунс е красива, чувствителна, любвеобилна и трудолюбива дъщеря, с блестящи вокални данни, която не може да си позволи лукса да учи в престижен музикален колеж по финансови причини, а и защото трябва да изостави глухонемите си родители в най-тежкия и важен момент от живота им.

Приятелят й на Стоун Мартин е симпатяга , без особени амбиции, страдащ най-вече от неразбориите в собственото му семейство.

Между тях и над тях е учителят по музика и ръководител на училищния хор  Бернардо Вилялобос – Еухенио Дербез, безпределно предан на призванието си мономан, страдащ тайно от моментното си положение, пишещ настоятелно и упорито опус, с който иска да стане модерен класик и все пак подал ръка на Руби в най-отчайващия за нея момент – при прослушването й в“ Бъркли“, храбро седнал на пианото и съгласявайки се да й акомпанимира.

Ясно е, че трябва да има хепи енд.

Страданията и усилията трябва да дадат резултат и Руби да бъде приета да учи, след което на хоризонта ще се появи и  завидната кариера.

Но, чудна работа, ако и да е клиширан, финалът все пак е силно въздействащ, с последната семейна прегръдка, в която заедно с Руби като че ли най-щастлив е бащата – Франк Роси – Трой Коцур, който за вдъхновената си изява заслужено грабна статуетката за най-добра поддържаща мъжка роля.

В добавка само посочвам , че Емилия Джоунс отделя девет месеца за обучение на американски местомимичен език, за уроци по пеене и за управление на риболовен траулер, за да стане ясно какъв труд е хвърлен, за да се постигне този резултат , който ни се поднася сега.

Още нещо прави силно впечатление – ако и да не е новак в бранша за Сиан Хедер „КОДА“, което всъщност означава „дете на глухонеми родители“ , е все пак дебют на режисьорката с пълнометражен игрален филм и то за стрийминг платформа„Apple tv +“,подпомогнат от „Пате филмс“, тъй като досега е снимала само епизоди от сериали и късометражки.

Дебют, ама златен!

Спомням си само за още един прецедент при дебютантите – при Жан-Жак Ано, който през далечната 1976 година се пребори за  мечтаната статуетка, но за най-добър чуждоезиков филм.

А Хедер  предвидливо снима на английски и с дебюта си в голямото кино направо взема най-важния „Оскар“.

И това ако не е късмет! При това заслужен…

В заключение отново ще посоча предвидливостта и адаптивността на академиците, които много прецизно раздадоха отличията си  и ще пожелая на Хедер  нови творчески дръзновения и успехи.

Те ще са й много необходими, след  толкова високо вдигнатата летва.