ОТЗИВИ

„Ключова творба, чието разтърсващо въздействие е сравнимо с това на „По пътя” на Джак Керуак - „библията” на самия Дилън... Смразяващи кръвта метафори изникват една след друга: полунощ, убийства, огън. Четенето на тази книга е равносилно на това да влезеш под кожата на поета, на поета на нашето време.“ - Кайл Смит, „Пийпъл“

„Хроники... истинска наслада. Не става дума за типичната автобиография, проследяваща един живот от начало до край, а за едно ярко, очарователно и невероятно откровено четиво. Дилън изземва собствената си история от ръцете на биографите си... Хиляда професори, събрани накуп, не носят в себе си толкова истинска литература, колкото самият той.“ - Дейвид Секстън, „Ивнинг Стандарт“ (Лондон)

„Дилън се докосва до невероятно тематично многообразие - лично, музикално, историческо... С това богато, накъсано до границите на абсурда, често нежно повествование Боб Дилън надминава и най-смелите ни очаквания.“ - Майк Марксе, „Гардиън“ (Лондон)

ОТКЪС

Голямата лъскава кола спря на отсрещния бряг и ме остави. Хлопнах вратата, махнах за сбогом и нагазих в коравия сняг. Озъбеният вятър се стовари в лицето ми с пълна мощ. Ето го и Ню Йорк. Не град като град, а сложна плетеница, криеща в себе си цели светове. Аз обаче нямах и намерение да я разплитам.

Исках да издиря едни певци, които бях слушал само на плочи – Дейв Ван Ронк, Пеги Сийгър, Ед Маккърди, Брауни Макгий и Сони Тери, Джош Уайт, Ню Лост Сити Рамблърс, преподобният Гари Дейвис и още някои, но най-много ми се щеше да открия Уди Гътри. Затова бях дошъл в Ню Йорк. Градът, който щеше да преобрази съдбата ми. Съвременият Гомор. Стоях пред прага на светилището, но изобщо не се чувствах като новооглашен.

Пристигах посред зима. Цареше мъртвешки студ и всички градски артерии бяха потънали в преспи, но това не ме стресна, все пак идвах от суров северен край, където вкоченените дървеса и заледените пътища си бяха част от пейзажа. Ограниченията също не ме притесняваха – можех да ги преодолявам. А и не бях тръгнал да търся пари или обич. Бях убеден, че съм прозрял много неща, следвах си мои правила. Непрактичен и фантазьор до мозъка на костите си. Но пък умът ми сечеше като бръснач и за него не ми трябваше гаранция за годност. Не познавах жива душа в този смразяващо мрачен метрополис, но поне това щеше да се промени – и то скоро.

 „Кафе Уо?“ се наричаше един клуб на Макдугъл Стрийт, в сърцето на Гринич Вилидж. Не сутерен, а истинско подземие, с мъждиви светлини и възнисък таван. Не сервираха алкохол. Беше като огромна столова. Отваряха на обяд и удряха кепенците в четири сутринта. Някой ми бе казал да потърся там Фреди – певецът, който отговарял за дневното им шоу.

Намерих аз мястото, но ми казаха, че Фреди е „долу в мазето“, където им беше и гардеробът, та там се запознахме. Освен като певец, Фред Нийл се изявяваше и като конферансие, а и прослушваше кандидатите. Не бях срещал толкова мил и любезен човек. Попита ме какво умея и аз му казах, че пея, ама и свиря на китара и устна хармоника. О, така ли, вика, я ми покажете.... След минута-две отсече, че мога да му акомпанирам (на хармоника) на неговите сетове. Аз изпаднах в екстаз. Поне нямаше да съм на студа. А това вече беше нещо добро.

Изпълненията му траеха по двайсетина минути, след което Фред представяше всички останали изпълнители, а по някое време цъфваше пак на сцената, особено ако бе в настроение и заведението – пълно. Повечето артисти си бяха за окайване, а и не се връзваха един с друг. Атмосферата напомняше „Часът на аматьора“, едно популярно телевизионно шоу на Тед Мак. Публиката се състоеше от чиновници от околните офиси, типове от крайните квартали, секретарки, излезли в обедна почивка, моряци и туристи. Всеки изпълнител разполагаше с десет минути. Само Фреди можеше да пее колкото му душа иска. Но пък стоеше добре на сцената, имаше изискани маниери и носеше строги костюми. Един такъв тъжен и умислен, с енигматична усмивка, с кожа като праскова и момчешки къдрици. Притежаваше гневен баритон, обагрен с меланхолни нотки, който можеше да звучи приглушено, а в следния миг да се извиси до тавана, със или без микрофон. Той бе безспорният властелин на това местенце, имаше си дори харем и куп верни поклонници.

Всички го гледаха със страхопочитание. И всичко се въртеше около него. След години щеше да напише и хита „Everybody’s Talking“.

А аз така и не се уредих със свой сет в „Кафето“.

Боб Дилън, „Хроники“, изд. „Изток – Запад“, 2010

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

"Компютрите сами по себе си са добри, но не и когато поглъщат човека."

Ингви Малмстийн, шведски музикант и композитор, роден на 30 юни преди 59 години  

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот

Детската игра – първите житейски роли

 

Така както детето, детството, е най-близо да несъзнаваното, така и психоаналитичният прочит на литературата за деца отговаря на иманентно присъщото несъзнавано в природата на тази литература.