МАРИН ГЕОРГИЕВ,  Из ,,ДНЕВНИЦИ“

10.06.2005

Преди няколко дни започнах спомените си за Ивайло Петров, но вероятно Радичков ще го изпревари (както бе и в литературата). Причината: кн. 1 на сп. „Балкани“ от  т. г. Текстовете на Георги Гроздев и доц. д-р Милена Цветкова ми припомниха изгубената мяра в последните няколко години при представяне на Радичков: Балканският Кафка, Мъдрецът от Калиманица  (сякаш мъдростта е патент само на софиянеца), Геният от Калиманица  (определение на Боян Биолчев, коскоджамити професор и ректор на СУ), а скулпторът Георги Чапкънов пък го нарече Българският Волтер.

Радичков, поне за мен, е всичко друго, но най-малкото е мислител. И в това, както и във всички останали сравнения, има изсилване, зад което се крият лични липси и исконни български комплекси. В текста си Гроздев цитира и едно „колегиално“ определение за Радичков от младите му години – „Баба Яга“; цитира го, за да подчертае, чрез контраста, пак колко е Радичков велик и как несправедливо са го подценявали, обиждайки го, на младини.

Причината за обидното бабаягско сравнение според мен е оригиналното лице на Радичков: хем на дете, хем на възрастен. Подобно възрастно дете видях през 70-те години на миналия век в някакъв грузински филм. Такава природна аномалия е рожба преди всички на примитивни, първични народи, когато Бог стоварва на крехки рамене претежък товар, връз тънко стъбълце – едър цвят; цветето е клюмнало, едва-едва се полюшква, настръхнало, в постоянен  страх и ахааа – стръкът да се пречупи! Като че ли цялото наследствено познание, с неясна древност, изведнъж се е събрало на едно място, изсипало се е върху неукрепналото детско телце, все още простодушно, без опит,  – от него иде възрастния израз на лицето, нагънатото от  ранни бръчки чело: умът не може да обработи генетичната информация, която повече го обременява, отколкото прояснява. Няма и културна среда, за да я разтълкува, обясни и оползотвори.  Главата като че ли е подута от съдържанието си като на енцефалит, непропорционална за все още детското телце. И поради това първо виждаме нея, полюшкваща се насам-натам от собственото си тегло, а не забелязваме нежния й, крехък носител.

Тази физическа несъразмерност, това несъответствие от унаследен опит и липса на достатъчна култивираност, на системна образованост, тази нарушена пропорционалност между даденост и средства да я овладееш и оползотвориш, е в същността и на творчеството на Радичков. Самобитността превъзхожда способността му да я контролира. Немирник, ъгловат, изненадващ, той обръща света нагоре с краката; опиянен от играта, от причудливите си хрумвания, не знае къде и кога да спре, а когато се изтощи – спира там, където повече се ощетява, отколкото да дообогати хрумването и находките си. Затова той ще си остане в причудливото, в приказното, фолклорно-фантазното, което бяга от нормата, от правилата, защото не може да ги изпълни така, че хем да ги спази, хем да внесе новост. В същността си той е поет, поет чрез прозата, другият подобен нему е Каралийчев. Усещането, че той е поет изпитах, когато прочетох ,,Лазарица“, 1979, пиеса в четири сезона (вижте само какво оригинално хрумване). Четях поезия в проза, текст с античен размах; текст за четене, а не за поставяне на сцена.

Ето един от характерните му похвати: поставя един проблем, при това алегорично и тъкмо да го разреши, да завърши мотива – поставя друг, нов, различен. Неговата алегория е вечно отлагане на отговора от предишната, в името на следващата, която поставя нов въпрос. Това нашата критика нарича подтекст. Поредицата от алегории – определя като философска мисъл. Всичко неясно е оправдано с абстракцията притча; абстракция, защото й придава и смисли, които не притежава. Не съм сред ценителите на Хайтов, но колчем ставаше дума в разговорите ни с Петър Алипиев за тази Радичкова особеност, той ми цитираше тъкмо Хайтов: Радичков върти около пръста си една сиджимка ту на тая страна, ту на обратно и на едната казва имам да давам, а на другата – нямам да давам.

За да бъде Радичков в това положение на „ни напред-ни назад“ причината е в липсата на лична смелост, на така наречената гражданска доблест. Той не успя да стане голям писател, да изпълни завета на таланта си и си остана преди всичко само уникат.

Има много примери за тази липса на характер, някои от които направо унизителни, за таланта му и качествата му на творец, които критиката му приписваше, че почти е излишно да разказвам и три мои случки в общуването ми с него, които ми разкриха същностни черти от личността му. И все пак… Може би в тях се съдържа поне връхчето от ключа за отваряне на тази врата.

Влязъл неочаквано и за себе си в ролята на мениджър, според модерното днешно определение, бързо схванах че авторитетът на писателите е още жив, че мога да го превърна в разменна монета с политиците. Политиците на 90-те години, поне някои от тях, произлизаха от средите на образованите хора, за разлика от днешните; бяха интелектуалци и уважаваха интелектуалците. Т.е. писателите още можеха да бъдат харчени. Политиците пък държаха контрола върху парите. Изтъргуваният авторитет на творците вдигаше авторитет и на политиците и те се досещаха какво трябва да направят, а ако не се досещаха – подсещах ги. Този флирт, наследен от социализма, беше все още плодотворен за мен през 90-те години, за да издавам вестника и книги на писателите от нашия кръг (за Иван Гранитски е плодотворен и днес, защото смисъла на целия преход бе  борците срещу капитализма – партийни функционери и сътрудници на ДС, а той е и двете – да станат това, срещу което се бореха).

В началото на 90-те, пък и докъм 2000 – 2001 година ние все още бяхме временните победители и въобще не допускахме, че ще стане каквото стана. Въпреки това, бяхме великодушни. На 03.06.1992, когато чествахме 100-тния брой на ,,Литературен форум“ – вече новото име на някогашния ,,Литературен фронт“, поканихме и Радичков, бивш депутат от БСП във Великото Народно събрание и автор на логото на рубриката на ,,Дума“ „Ние пак сме тук“. Честването бе в ресторанта на някогашния ЦУМ на последния етаж. Масрафът, както и идеята за мястото, бяха на директора на ,,Балкантурист“ Александър Спасов – той и заместниците му станаха покровители и учители по бизнес на вестника. Бях поканени над 100 души – писатели, политици, журналисти, бизнесмени, присъстваха президентът Желю Желев и премиерът Филип Димитров.

След богатата другарска вечеря, тогавашният председател на СБП Кольо Георгиев, който също бе зачетен, от своя страна покани една отбрана група писатели в така наречения син салон. Сред тях бях и аз, новооглашеният първи, а и последен управител на фирмата, самотитлувал се като директор на вестника (видях го от ,,Зора“ на Данаил Крапчев, предпочетох директор, защото ненавиждах идеолигизираното главен редактор, главното редакторство оставих на Свиленов, той беше петимен за него); обяснението ми за поканата е, че  по стечение на обстоятелствата се бях изявил подобаващо като водеща фигура във вечерта-вечеря. И тук, синия, а всъщност черевения салон, в навалицата и гълчавата на всеопрощението, зад което стоеше много алкохол, към мен се приближи Радичков и взе да ми благодари, че съм го поканил, заяви ми колко е трогнат, сподели че не е очаквал да бъде поканен и за да ме увери в това – опря се на рамото ми и се разплака* (значи осъзнава, че стореното от него до този момент в политическите му прояви е нередно). Стана ми неудобно, защото никога не съм бил близък с него, като изключим публичната му похвала преди няколко години за спомена ми за Васил Попов, което бе и първото ми и единствено дотогава „общуване“ с него, макар за няколко минути, а сега, явно смятайки ме за един от новите властници, умилква се, за да спечели благоволение. Нито бях от новите властници, нито исках да стана, нито пък ако станех щях да имам такива възможности за властване, както бе по времето, когато Радичков бе неизменен член на УС на СПБ и заместник председател. Не, не можех да допусна, че големият писател може да се държи по този начин.

Вместо да ме трогне, той ме разочарова. Дори отблъсна, за да не кажа отврати.

Отвратът щеше да дойде по-късно. Или – почти отвратът.

Да наблюдавам и изследвам човешкото поведение ми е упоение, което ме поглъща и не зависи от това какъв ми е бил наблюдаваният – дали ме е потупал по рамото, или обидил и наранил. Ето и сега, намеренията ми са само да изобразявам, въпреки изненадващата и благоприятна за мен случка в писателското кафене. 1987 написах и публикувах в сп. ,,Септември“ спомена си за Васил Попов. Надникнах в отсека му, така наречения "тихият кът“, търсейки с поглед някого от приятелите си. Радичков, когото знаех кой е, но не познавах лично, седеше в компания от "знаменитости“ след поредното заседания на сп. ,,Съвременник“ – Гуляшки, Д. Цончев и не знам още кой си (възможно е да е бил и П. Вежинов) и внезапно ме запита "Ти ли си Марин Георгиев?“. Потвърдих. И тогава, на всеослушание, той изрече: – Поздравявам те за спомена ти за Васил Попов! И се обърна към присъстващите: – Четохте ли го? Като издялан е. Дума те можеш да махнеш… 

Тази оценка би трябвало да ме накара да не видя, каквото съм видял, да притворя очи, както е обичайно за моите колеги. Но бива ли да се изпуска онова малко, но красноречиво нещо в човешките прояви, което неочаквано разключва и най-затворения Сезам?!

През октомври помолих приятелите от ,,Болкан Холидейз“ да ми отпуснат един микробус и с редакцията да посетим Рупите, отразено е в бр. 40 от 23 – 29. 11. 1994. Подир баталиите около редуциране ролята на Свиленов в списването на вестника и напускането му, исках да покажа различен стил на работа и отношения в редакцията и фирмата.

Всички, освен мен, искаха да видят Ванга. Църквата, изградена приживе й, с архитект бащата на вечния СЕМ-аджия Георги Лозанов и изографисана от вечния еталон и селекционер на българската живопис Светлин Русев, за която уж идвахме, за да я видим що за сътворение е, беше само повод.  Колегите искаха да отпият направо от извора: – Ванга, та Ванга. (С нас бе и председателят на новоучреденото Сдружение на писателите Любен Дилов, с когото се разбирах прекрасно – един от малкото, а май и единствен, начетен български писател, който бе и възпитан).

Рупите не е случайно място на земята. Дори пътят, който води до тази местност, е с нетипичен пейзаж. Той започва още от хълмовете на Мелник, вие се нагоре и те съпътстват още много подобни височинки с пясъчни варовици, ако мога така да се изразя, които ти внушават усещания за пустинни гнезда, а навлезеш ли в долината на Рупите – от мрачните извори се надигат изпарения, като от врящи казани. Водата не ври, но изпаренията се кълбят и разнасят на вълма – остатък от някаква предишна, Валпургиева нощ; нощ, която е траяла векове или се е състояла преди векове. Първо преминаваш през този тайнствен и мистичен кът, като през пропуск, може би за ада, а после идва успокоението на котловинката в равна и плодородна земя, която и през октомври зеленееше. Нейде на дъното й – къщицата на Ванга, телената ограда, вратницата, а вляво – църквицата – ниска, бяла, ту с нещо си от традиционната църква, ту изчистена от излишествата й с претенции за модерна архитектура.

И както подобава за мистичния вход, като повторно негово изражение, изведнъж се мярна бухалоподобният, със святкащите лупи на очилата си Светлин Русев. В лицето му има нещо статично, сковано, сякаш за да не издаде намеренията си; говори тихо, глухо, мрънкащо-мънкащо, хем да се силиш да разбереш какво иска да ти каже, това му придава важност, хем да не доразбереш нещо от казаното. До него, с разкошна бяла коса, партриаршески бяла, с още по-разкошна руменина на бялото, все още сочно лице –  архитект Лозан Лозанов – тогава сват на Светлин, а подире им, като плоска сянка – гърчавият Радичков. Светлин не можеше и не може без кохорта от смятаните за първи във всички области на културата. Това е вид признание, звезден шлейф, придаване на тежест и на неговото първенство в живописта. Той, понеже не е, сякаш се и страхуваше да бъде, единствен, бе предпочел да е първи сред първите!

Той не можеше да е Единак!

За единачеството трябват смелост, сили, мъжество.

Обикновено така става: едно търсиш – друго намираш.

Групичката ни се разстъпва, Владо страшно иска да види Ванга, знам, има проблеми със сина, с малкия, с Добринчо (той така вярва в добротата, че на нея е кръстил и сина си). Владо цени и обича Радичков и се запътва към него. Радичков вече е на вратницата, все едно на пропуска, и се държи като пропусквателя-вратар. Та нали заради същия този Радичков стана свадата със Свиленов: Владо му предлага разказ, а Свиленов: стига си ми предлагал само комунисти! Владо е мек, външно бързо кандисва, но вътрешно е упорит. Сега обаче е в нокдаун – реакцията на Свиленов го е тръшнала в безсилието, още не може да се съвземе. Присъствах случайно и се намесих: Наско, така е, комунист е, но е голям писател, или го имат за такъв; има читатели и почитатели; ние какво губим ако го пуснем? Като го пуснем, неговите читатели стават и наши; защо да изпускаме шанса да увеличим тиража си, а печелим и морално – не сме сектанти.

Наско омеква. Радичков е публикуван. (Странно е защо Наско прави така, след като преди години се хавалеше с интервюто си с Радичков, отпечатано в ,,Съвременник“; хвалеше се че го е предразположил към откровения, които Радичков не е правил пред никого; тъкмо в това интервю Радичков твърдеше, че българските писатели не могат да създадат  роман и го погнаха отвсякъде).

Радичков разбира се не знае как Владо се е борил за него, но човек като Владо, който в душата си тайно се надява, че стореното добро ще се възвърне, споделя му колко иска да види Ванга.

А Радичков:

– Тя каза да влязат само главния редактор и председателят на сдружението. 

– А не, аз се отказвам. Не искам. Нека Владо влезе вместо мен.

– Не! – отсича Радичков – главният редактор на вестника и председателят. Така каза.

Много ти знае Ванга йерархията на една случайно пристигнала тук групичка от седем-осем човека. А и бях чувал, че след прекарания инсулт вече е загубила и провидческите си способности – контрирах наум спекулациите на големия писател.

Уви, не успях да го убедя, ни с казаното преди това, ни телепатично, с помисленото сега. Трябваше да влезем с Любен.

Не изпитвах никакъв трепет, дори суеверен, все още възмутен от постъпката на Радичков. Може би и затова видях Ванга без никакъв ореол, чух баналните й, произнесени на местен диалект изречения с още по-баналните й мисли. Не исках, не вярвах и не видях-чух чудо. Гледах по-скоро да приключи ситуацията, в която ме вкара Радичков, която трябваше да взема за благоволение, да изпитам преклонение и да изляза обогатен.

Излязох омерзен.

Още по-омерзен се почувствах след посещението на църквата: схлупена, сякаш копирала част от силуета на Невски, в сърцевината на олтара – пресилено трагичното, почти каменно, о не – направо гипсово, лице на страдалката пророчица, портретувано от Светлин Русев.На атеистична, комунистическа България езичницата Ванга й е Господ, помислих си, канонизирана приживе като светица от придворните архитект и художник, солидарно с най-първия писател и Майка Терезата на гимнастичките.(Този път само тя липсваше от компанията). Запалихме свещи, снишената църква бързо се задими, местният клисар отвори вратите, за да става течение. В църкавата на атеистите, като в цигански катун, пушекът излиза през вратата…

(Все пак, между излизането и връщането ни обратно за София изходатайствах на Владо да стъпи в лелеяното свято место и да се види с Ванга).

Третата случка с Радичков – тя е между първата и втората по време, но някак си я смествам тук, стана в редакцията същата година.

Дълго време търсих начин да надиграя президента Желев, който ме имаше за враг, защото две седмици след 10 ноември бях написал в ,,Литературен фронт“, че книгата му ,,Фашизмът“ е издадена с протекция на Людмила Живкова. В отговор той не само отричаше, но и протоколът му никога не ме включваше в редовните коктейли, които се провеждаха в резиденция Бояна на 24 май и срещу Нова година. Не, не напирах да ходя там от суета; едно предишно ходене, с поканата на Свиленов (възползвах се от неписаната квота на съпругата), ме бе убедило, че те са място да срещнеш ония, от които можеш да пoискаш пари за издаване на вестника.

Започнах издалече. Реших да издам в новата библиотечна поредица „Българска сбирка“, след Ивайло Петров, Любен Дилов и Георги Данаилов и червения все още Радичков, който вече се ослушваше за по-изгодна оферта и синята Вера Мутафчиева. За мен това бе удобен капан да вкарам в него и говорещият под път и над път за национално съгласие президент. (Което и сторих малко по-късно).

Поканих Радичков на специална среща и му направих предложение да издам нова негова книга. Нямам, каза той. Ами тогава можем някоя от издаваните. И той се съгласи да преиздадем романа му „Прашка“, като напише и добави нов текст.

След този разговор вече започна да идва и сам в редакцията, разбра че не сме негови врагове, а доброжелатели, макар и застанали зад противоположната кауза. По това време успях да убедя модерния ляв политик Александър Томов, създател на ГОР, да финансира от неговата фондация ,,ХХ век“ една поредица във вестника за написване и публикуване на 10 разказа от десет изтъкнати наши писатели. Томов прие и дори накрая изтръгнах от него и една вечеря в Руския клуб, бях инициатор и за снимката, която той после използва в предизборната си кампания без да вземе съгласието на участниците. Но такива са нашите политици, важното е че хонорарът бе доста тлъст за ония гладни години (сякаш че сега не са) и че включих в 10-те и Радичков.

По това време бях вече създал и регистрирал в съда Сдружение на български писатели. Любен Дилов написа възвание, което пуснах сред писателите за подпис (публикувано е в бр. 20 на „Литературен форум“, 25 – 31 май 1994, стр. 1).

---

Съвпадението бе случайно, но то бе възможност да тествам Радичков: той носеше новият текст за книгата си, онасловен „Послеслов от камъни и думи“, а на бюрото ми имаше копие от възванието, готово за публикуване. След общите приказки и доуточнявания по изданието, аз взех текста и му казах че съм готов първо да го публикуваме във вестника, стига да е съгласен. Той прие, омекна и се възползвах от разтопените ледове: предложих му възванието (накрая бяха имената на всички подписали, сред които Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Георги Мишев, Блага Димитрова и т.н., ще му се поревне и той да е сред тях, помислих). Изчете го бавно, подробно, каза че каузата е справедлива, дори предложи една дума да бъде сменена. Предложението бе уместно и сменихме думата. На въпроса ми, би ли го подписал, като допълних че ако би, това не означава че автоматично става член на сдружението (във възванието се изразяваха принципни несъгласия със стила на досегашното ръководене на писателския съюз и предложения за деполитизирането му). 

Радичков отказа.

Стриктното изчитане и редакторското му предложение, показваха че е съпричастен, неподписването – че не е. Хем с единия крак е вътре, хем с другия – не е.

Скоро след това той стана член на УС на „Отворено общество“, в който бе и Блага. А след време така се пристрасти към идеите му, че сравни отчета на Фондацията с тефтерчето на Левски.

Като свидетел за верността на разказаното в този тест и съвпадението, остана  публикацията: на 1 стр., е възванието на Сдружението и „Послепис от камъни и думи“ . 

По повод творчеството на Радичков: някои цял живот пишат и искат „Амаркорд“-и. А аз в тях си почивам от традицията.   

 ---

* ПРИПИСКА, 7 септември 2012 г.

Плачът на Радичков от 1992 г., се оказа крушка, с опашка: ,,Тодор Живков си имаше любимци сред интелигенцията, не се знаеше той ли ги обичаше, или те него повече от себе си, някои се мазнеха за облаги и протекции, а други от безхарактерност. Като иначе големият писател Йордан Радичков, виждал съм го в заведението ,,Кошарите“ във Варна, пиян като заклан, да коленичи пред Тодор Живов и да му дърпа ръката да я целува, а оня, сонфузен, и той се дърпаше.  (...) Вярно, Данчо пиян до козирката, пиян, пиян, ама защо не взе моята ръка да целува или на Георги Джагаров, ние седяхме до него, ами – на Тодор Живков? Знае той откъде изгрява слънцето“. 

Павел Писарев, ,,Подир изгубеното време“, спомени, 2011, стр. 381 

И още един откъс от същата книга, свързан с Радичков, стр. 261 – 2612: ,,Дора Валие беше авторитетна критичка в областта на изобразителните изкуства, тя написа великолепна книга за Брак – ,,Брак, изобразителното изкуство и ние“, за Леже – ,,Животът ражда изкуството“, още ,,Проницателността на Вийон“ и други. (...) Идваше в посолството и молеше да й дадем някоя нова книга на съвременен писател да я преведе и издаде. Тодор Додев ѝ даде разкази на Радичков, но след няколко месеца тя дойде и каза, че се отказва, не можела да ги преведе на френски, няма сюжет, образи, характери на героите, а само остроумни словосъчетания“.

 ---

Из дневникът ми от 07.12.1981, запознах се с Петер Юхас:

„Голяма част от унгарската интелигенция е снобска; за да се приеме у нас едно произведение от Изтока, то трябва да дойде от Запад; толкова ми хареса разказът на Радичков „Войничето” (и тогава, и сега Юхас говори с акцент, който прави речта му по-цветиста и сладкодумна, още чувам как изговаря името на разказа, като ударението му падаше на третата сричка, върху – е-то: Войничето), че веднага след публикуването му го преведох и го предложих за печат в Будапеща. Казах им – много е интересен, вижте го. Отговориха ми – добре. Ще видим. Ще видим – но не излиза. След седмица-две ми се обаждат: – Много интересен разказ! Публикуваме го. Знам, казах им. И аз прочетох вчерашния брой на “Льо Монд”

В него бе отделена цяла страница за Радичков: бележка за автора и разказа му “Войничето”.

За мен – неочаквано продължи Юхас – Радичков вече не се развива. Той се уплаши. Повече не търси и затова не се развива. Той е най-оригиналният ви писател. Но само до тук. 

Сега е като малко дете (ударението бе на първото е – дете), което е разбрало че прави впечатление на гостите и се криви още повече. Но само това; в началото, защото го виждат за пръв път, на гостите им е интересно, но детето продължава да се чекне и им омръзва, става досадно. 

 

ВЕЧЕРЯ

А защо не и „тайната вечеря“, не поради броя на участниците, не поради целта й – Христос да бъде припознат, а защото тя стана в резиденцията на ОК на БКП – Михайловград.

Как попаднах в нея? Една година по-рано Иван Давидков бе решил да отпразнува юбилея си – в 1985 вместо 1986 г., – не се чувствал добре със здравето. Като редактор в отдел „Вътрешна информация“ трябваше да съобщя в двайсетина реда за събитието и така се включих в групата от десетина писатели, в която освен посочените дотук бяха и Младен Исаев, Иван Спасов, Георги Марковски. Заминах с желание, веднъж поради уважението ми към поета Давидков, втори път за открилата ми се най-после дълго търсена възможност да купя от керамичния завод в града не по-малко дълготърсените плочки за кухнята на бъдещия си апартамент. Хем бях почитател, хем изпълнявах служебните си задължения, хем щях и да си свърша работа.

Чухме доклада, Давидков отговори на въпросите на „любознателните“ читатели, въпроси вечно едни и същи – над какво работите, как станахте писател (сякаш като разберат как и ще станат), какво е родното място за творчеството ви и пр. Давидков разказваше сладкодумно, намери верни и искрени думи за баналните въпроси. После разгледахме изложбата с негови картини, по-хубави и от на редица професионални художници. А вечерята – вечерята, както се полага на високите гости, ще бъде в резиденцията: така в ония години най-високите местни партийни лидери подчертаваха уважението си към творците.

Откара ни автобусът там, откъдето почнах, влязохме в една от пищно обзаведените зали с мрамор, дърворезба, скъпи дивани и фотьойли, запушихме и се разприказвахме. Анастас и Радичков минаха на ловни истории, други – на смешни случки из живота на наши писатели, а които нямаха какво да разказват – слушаха. Но и най-дългият репертоар се изчерпва, а ние все стоим и стоим, все чакаме. Мръкна отдавна. Все по-засилващата се светлина само подчертаваше все по-сгъстяващия се мрак отвън. Огладняхме и търпеливостта ни се топеше. Домакините се усмихваха учтиво и колкото ние губехме търпение, толкова те по-учтиво се усмихваха, сякаш собственици на околния лукс. Те нито даваха някакви обяснения, нито намекваха за вечерята, а ние как да питаме – нали сме гости.

Бил съм и друг път в такива резиденции. И друг път съм усещал подтискащата им тайнственост, виждал съм през плътни стъкла мяркащите се силуети, стрелкащите се сенки на невидими служители, докато накрая се превърнат в живи хора и ни кажат: – Хайде, влизайте!

Така – най-после, стана и сега. Влязохме в трапезарията – дълга и още по-луксозна зала, можеща да побере още два пъти по толкова хора, колкото бяхме; отрупаната трапеза символизираше единството на писателите и властта.

По свой избор, на такива места сядам винаги накрая и докато търсех края, сядайки, видях в центъра на масата младеж с черна, оредяла коса. Вгледах се по-внимателно, а вече някой край и в мен шепнеше – Владимир Живков.

Йордан Радичков някак си негласно се самоназначи за тамада; то ако трябваше да излъчим някого от нас, пак щеше да е той. Повечето добре знаехме своето място не само в литературата, но и в обществото. И когато той взе да дава думата на героя на Народна република, два пъти героя на социалистическия труд, на народния деятел, лауреата на... на най-тежкия из между нас – Младен Исаев, прекъсна го самият Младен Исаев.

– Йордане, остави. Аз знам твоите възможности и опитност, ти нали наскоро води вечерята с другаря Тодор Живков. Остави на мира стария човек...

 Марин Георгиев, „Отворена книга“, Хермес 2011, разделът ,,Записки на слугата“, стр. 226 – 228

 

ПИСМО ДО СВЕТЛОЗАР ИГОВ

29.11.2013

Писателю приятелю,

не беше лесно да те изчета - бая голям обем. Взех го на три транша.

С червено отбелязах повтарящите се в близост думи - все едно съществителни, определения и пр.,; в червено, по-назад, са някои думи, които съм сменил, защото се повтарят, надявам се да ги забележиш.

Разхвърлян спомен за Радичков; разхвърлян в най-добрия смисъл. Просто ми харесва тази дума за този ти текст.

Смисълът, а и изказът, на първите две страници почти се повтаря в един от цитатите ти, писан навремето за Радичков. Би било добре да се избегне - все пак.

Имаш страхотни прозрения за Радичков, за обществото ни - стр. 13-14; когато прочетох "Сорочински панаир" си помислих същото - от и тази и подобни работи на Гогол се е подсетил нашия човек да наруши пространството и времето; казвам подсетил, защото той няма мрачната мощ на "хохолския гений" все пак, но понякога ми се е струвало, че има наченки на гений - когато четох като студент негов текст в "Коженият пъпеш", а може би и едноименния разказ. Ненаситен изобретател на причудливости във все нови, сякаш до налудничавост, варианти.

На младини сме по-чувствителни към "революционното" във всичко, то е причина за модерното.

Ти си най-силен като тълкувател, като обяснител на което сме видели-изживели, а и на необяснимото. И тук ТО - за мен поне - е по-силно от "спомена", т.е. от белетристиката.

Понякога съм си мислил, че създаденото от  "деконструктивиста" Радичков ще послужи като материал за някой следващ "конструктивист".

Все пак, според мен, като човек Радичков бе конформист, той не беше силен, защото бе страхлив; страхливостта му идваше вероятно и от произхода, и от слаботелесността му.

Аз съм бил свидетел на подобни, или тъкмо на такива прояви.

Нашите писатели нямат характер!

За мен и той нямаше.

Но всеки пише каквото е видял.

Пропуснах да ти напиша, че аз също харесвам пиесите на Радичков.

Не съм чел всичките (повечето съм гледал на сцена), но когато прочетох ,,Лазарица“, звучеше ми и като антична трагедия; написана е безпогрешно, като на един дъх.

Много са ти уместни бележките-забележки за опростачването, вулгаризирането на тези пиеси от някои актьори.

Радичков искаше и вълкът да е сит и агнето цяло. Това бе формулата на неговата „поетика“, от нея извираше социалния му и дори „философски“ подтекст. Забраната, цензурата придаваха на текста му и значения, които той нямаше предвид. Падането на социализма, а заедно с тях и забраните му, обедниха текста му откъм подтекст. Сега, зачетем ли го, ще видим че  „смелите“ му, социални творби, страдат от един недостатък: поставя проблема, вълнуващ всички, опъва чадъра почти до пръсване, и а-а-а да каже отговора и поставя друг проблем, без да реши предишния. Безкрайното отлагане, безкрайното изместване на въпроса с поставяне на нов е неговият „отговор“. Ако въобще това може да бъде смятано за отговор.

 

Той, за мен, си остава преди всичко поет в проза, един неосъществен, но възможен поет, който със златните си ръце позлатява всеки сюжет: „Спомени за коне“, „Лазарица“ , “Млади години“.

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДНЕВНИЦИ

    Радичков - от другата страна на луната

     Из "Дневници"-те на Марин Георгиев

     
  • В ЦЕЛТА

    “Величие и низост" показва какви политици липсват днес

     

     Твърде много са чембърлейните и твърде малко чърчилите в днешната политика. Твърде малко и твърде малки

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ЮБИЛЕЙ

    Том Круз на 60

    Днес едва ли някой предполага, че в живота му е имало и трудни мигове, а и отчаяние. 

„Жените се отнасят с пренебрежение към онези, които ги обичат и обичат тези, които ги пренебрегват.”
Мигел де Сервантес, испански писател, роден на 29 септември преди 475 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Проглеждането за истинските български ценности е пътят към истинския патриотизъм

 

Евгени Кънев за филма "Тютюн"

"Изобретяване на самотата" - книга за паметта и самотата

 

Една неопределима жанрово книга с много вълнуващи прозрения от майстора на словото Пол Остър

Прочетете „Хората на Путин"! Няма да съжалявате

Николай Слатински: Ех, ако можех, щях да заръчам по един екземпляр от книгата за всички наши политически путинофили