МАРИН ГЕОРГИЕВ
Запомнил съм как в началото на 90-те ИвйлоЗнеполски я определи така: Демокрацията е процедура.
Предполагам и на мнозина, ако си го признаят, това бе неясно, както тогава и на мен. Неясно, защото не бяхме го виждали на практика.
Сега е от видимо по-видимо: трябва голямо търпение, за да изчакаш процедурата с безкрайните ѝ протакания, отлагания, извъртания, доуточнявания и множественост от гледни точки и факти. Направо да вдигнеш ръце от нея и да я помислиш за горски дебри или древния лабиринт. Подобни са и дните на демокрацията: протяжни, обикновени, делнични, лишени от резкия движения и победи, препълнени със скучни задължения, упоритост, изтощителен труд, докато постигнеш успех. Къде-къде по-лесно е да си в авторитарен или тоталитарен режим. Лишен си от индивидуални права, иззети от държавата и служителите ѝ на тайни и явни нива, но пък си преосигурен, дори не съзнаваш, че всъщност си окован с невидими вериги; дажбата ти е безспорна и нараства с подчинението ти, което те издига в ѝерархията; покорството и сервилността добре се заплащат.
Плебсът е още по-доволен: има за насъщното, ако не стига – ще открадне от държавното, а и може да се еманципира спрямо властта: в тесен кръг, с пръст на уста шушука срещу нея, разказва и хихика вицове. Под сурдинка, изживява се като смел, компенсира робската си участ с тази мъничка страхлива свобода, а който си изпусне нервите, или надиграе цензурата, се изживява и като герой. Особено пък тия, които се имат за не-плебс. Сред тях отвреме навреме избухват тихи бури, които властимащите бързо потушават. До новото им припламване. На това заключение ме навежда споделеното от Яна Левиева, че когато поканили с Георги Ангелов Милчо Левиев на обяд, десетилетия живял в свободния сеят, той, припомняйки си социализма, казал: Тогава беше по-хубаво. Дори можешеи да си в опозиция…
Щом дори той мисли така, то значи че преди да стане обществен строй, социализмът, авторитаризмът, тоталитаризмът дремят в човека. А като се сетя за онова време, казвам си Боже, каква опозиция: Радой Ралин се беше превърнал в шут, за да каже някои неправици; а нима не бяха такива и хората около барабанчето на Джони Пенков, възприемани несериозно, като смешници; а не се знае дали и не бяха съгласувания, договорен и позволен бунт за отпушване на парата.
Но когато властниците се усетиха, че така само повдигат реномето им: извадиха от нафталина изолираните повече от десетилетие Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов, припознаха ги, а късният бунтар Борис Христов бе възнаграден с извънмерна и непосилна слава и изгодна синекура. И всички изброени приеха тихомълком предложеното им статукво. Зъбите на протеста и опозицията бяха в началото избивани, а с укрепването на властта все по-сръчно и безболезнено вадени от все по-квалифициращите се зъболекари. А когато се преоблякоха като демократи, дори възкресиха, за да го употребят за новия си имидж, и убитият от тях Георги Марков.
А сега всеки е в опозиция на всеки и кого първо да забележиш…
Демокрацията не е героична и няма герои. Тя е всекидневна еднообразност, която стъпка по стъпка придвижва цивилизацията напред.
И в това е нейното непосилно за всеки геройство.
27.01.2022
