МАРИН ГЕОРГИЕВ

Запомнил съм как в началото на 90-те ИвйлоЗнеполски я определи така: Демокрацията е процедура.

Предполагам и на мнозина, ако си го признаят, това бе неясно, както тогава и на мен. Неясно, защото не бяхме го виждали на практика.

Сега е от видимо по-видимо: трябва голямо търпение, за да изчакаш процедурата с безкрайните ѝ протакания, отлагания, извъртания, доуточнявания и множественост от гледни точки и факти. Направо да вдигнеш ръце от нея и да я помислиш за горски дебри или древния лабиринт. Подобни са и дните на демокрацията: протяжни, обикновени, делнични, лишени от резкия движения и победи, препълнени със скучни задължения, упоритост, изтощителен труд, докато постигнеш успех. Къде-къде по-лесно е да си в авторитарен или тоталитарен режим. Лишен си от индивидуални права, иззети от държавата и служителите ѝ на тайни и явни нива, но пък си преосигурен, дори не съзнаваш, че всъщност си окован с невидими вериги; дажбата ти е  безспорна и нараства с подчинението ти, което те издига в ѝерархията; покорството и сервилността добре се заплащат.

Плебсът е още по-доволен: има за насъщното, ако не стига – ще открадне от държавното, а и може да се еманципира спрямо властта: в тесен кръг, с пръст на уста шушука срещу нея, разказва и хихика  вицове. Под сурдинка, изживява се като смел, компенсира робската си участ с тази мъничка страхлива свобода, а който си изпусне нервите, или надиграе цензурата, се изживява и като герой. Особено пък тия, които се имат за не-плебс. Сред тях отвреме навреме избухват тихи бури, които властимащите бързо потушават. До новото им припламване. На това заключение ме навежда споделеното от Яна Левиева, че когато поканили с Георги Ангелов Милчо Левиев на обяд, десетилетия живял в свободния сеят, той, припомняйки си социализма, казал: Тогава беше по-хубаво. Дори можешеи да си в опозиция…

Щом дори той мисли така, то значи че преди да стане обществен строй, социализмът, авторитаризмът, тоталитаризмът дремят в човека. А като се сетя за онова време, казвам си Боже, каква опозиция: Радой Ралин се беше превърнал в шут, за да каже някои неправици; а нима не бяха такива и хората около барабанчето на Джони Пенков, възприемани несериозно, като смешници; а не се знае дали и не бяха съгласувания, договорен и позволен бунт за отпушване на парата.

Но когато властниците се усетиха, че така само повдигат реномето им: извадиха от нафталина изолираните повече от десетилетие Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов, припознаха ги, а късният бунтар Борис Христов бе възнаграден с извънмерна и непосилна слава и изгодна синекура. И всички изброени приеха тихомълком предложеното им статукво. Зъбите на протеста и опозицията бяха в началото избивани, а с укрепването на властта все по-сръчно и безболезнено вадени от все по-квалифициращите се зъболекари. А когато се преоблякоха като демократи, дори възкресиха, за да го употребят за новия си имидж, и убитият от тях Георги Марков.

А сега всеки е в опозиция на всеки и кого първо да забележиш…

Демокрацията не е героична и няма герои. Тя е всекидневна еднообразност, която стъпка по стъпка придвижва цивилизацията напред.

И в това е нейното непосилно за всеки геройство.

27.01.2022

  • ПОЗИЦИЯ

    Най-великият текст

    И Америка е велика отново. И Путин е велик. И българските партии са велики, а велики хора сами си вдигат велики паметници. От толкова много величие понякога ми прилошава, признава Иван Ланджев.

„Злодеите могат да бъдат унищожени, но нищо не може да се направи с добрите хора, които са упорити в заблудите си.“

Артър Кларк, английски фантаст, роден на 16 декември преди 108 години

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Агнешка Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

Последните дни на Хемингуей

 

Съвременният френски писател ни предлага „документален“ роман за последната година от живота на великия бикоборец. Хронологическият отрязък от 12. 07.1960 г. до 2.07.1961 г., около който се разгръща сюжетът

 

След „Последният ловец на делфини“

 

Страниците, посветени на дългогодишното комунистическо управление, са изпълнени със спотаен драматизъм и критичен патос. 

Историята на Хъки

" Струва ми се, че сцената, в която Мами Блу „разосиновява“ кученцето Хъки и го подарява на умиращото дете, е една от най-добрите в нашата литература. Плахо я сравнявам с „По жицата“." - Николай Петков