МАРИН ГЕОРГИЕВ

На 4 януари представих като издател книгата на Николай Павлов "На бавен огън“, по програма ,,Христо Ботев“. Близо седмица препрочитах прозата му – първият път го сторих преди да я издам, отбрах и редактирах изсипаните ми от него на купчина текстове и каквото съм мислил съм му го казал или написал: от няколко години водим онлайн кореспонденция. Но всичко вече е изчезнало от паметта ми, изместено от други подобни, или различни занимания и задължения.

Нощес се субидах в 01.37 и до 5 часа не можах да заспя. Запрехвърлях камъни: на страницата вляво от съдържанието вписах основните си опорни точки. Но едно е да говориш, друго да пишеш. 

Като мина "разпита" на Димитрина Кюркчиева, обадих се на автора, "докладвах“ му, а той намекна и да го напиша, защото казаното в интревюто бе и вид рецензия. Обясних му, че трудно пиша, че това ще ми отнеме два-три месеца, но като го усещам колко му се ще – сядам да съхраня най-важното, докато ми е пресно.

Николай познавам още от студентските му години. Завършил е 1974 г., а аз 1971 г.. Не се прежалва лесно младост и мястото на най-щастливите й дни и години – Велико Търново и университета. Правех-струвах – все гледах да прескоча до рая на младостта. Така се запознах с него. Че то и с кого да се запознаеш, освен със събратята – по това време той пишеше стихове, носеше брада, както и сега, и бе бохем – пиеше и пушеше яко, макар да ми споделяше, че има проблем със сърцето, а пък и студентките не го оставяха на мира – (или той – тях). Но кой е разумен на тия години и кой не се самоизразходва?!

После дойде в София – бе се оженил за своя състудентка – Филипа – жилава, мургава, гъсточернокоса софиянка, нисичка и слаба, деликатна и с щедра душа. Не знам точно годината на неговата поява в столицата, но бяхме запазили приятелството си, което остана по предишному човешко, а литературно – още по-тясно. Моят писателски кръг стана и негов, увлеченията ни – общи, а инак си знаехме и кътните зъби. Имахме едни и същи идеали, кумири и приятели в поезията, главно Иван Цанев, който ни бе еталон, а от съпоколенците ми Николай си падаше по Янаки Петров, дори се влияеше от него. Което и призна скоро в наш разговор. Тогава бяхме чисти, мечтателни и нравствено взискателни идеалисти. А какви сме сега – един Бог знае.

Николай дълги години работеше във вестник "Йени яшък“, двуезичен, предназначен за българските турци – нали самият той бе от Кърджали, град и район етнически и религиозно смесен, после – най-неочаквано за мен, стана редактор в отдела за хумор и сатира на Радио София и пак така неочаквано за мен – оказа се, че е прописал и проза. Но преди това, в 2000 и 2001 година, пубуликува в ,,Литературен форум“ няколко интересни литературно-критически статии. По принцип не четях какво излиза, защото се занимавах с просене на пари за да съществува вестника, но този път, предизвикан от новото му превъплащение, любопитството ми надделя и ги прочетох. И бях още по-изненадан: от ерудицията му. Виждам я и в прозата му: учил се е от наши и световни майстори.

Допада ми ясният му и точен изказ, наблюдателността му върху човешката пихология и поведение, това, че героите му се разкриват чрез действията си. Сюжетите и темите му са разнообразни, персонажът – също, те са от различни времена и дори епохи, но онова, което ги свързва е неказаната пряко, но прозираща отвсякъде идея, че както не можеш да излезеш от живота жив, така не можеш да се измъкнеш от прегрешението невинен и неовъзмезден; при него са в сила всемирните везни на греха и изкуплението, капанът накрая винаги щраква, а пушката изгърмява – един от учтелите му е и авторът на тази метафора Чехов. Идеята му, нравствена по смисъл,  е пак онази, същата – от младостта и го прави верен на себе си и на поезията, която изостави по знайни само нему причини. 

Николай Павлов е от малкото ни писатели, които така добре познават жената и като плът, и като душевност и чрез тях разчепква сложните й взаимовръзки с мъжа. Любовта при него обикновено е кратковременна, изчерпва се бързо и по принцип е нещастна – все едно дали от ерозия на характера или от амортизацията на брака. А и човекът не е величина равнозначна на постоянния ток, а на променливия – ,,Грил“, ,,Виното на красавиците“ напр. Опрян на опита, умело демитологизира архетипове като Ахил, Хектор и Елена (,,За млякото и сълзите“). Познава отблизо и артистичните среди, измаманата им фасада, преиграването, престорената сложност, зад която най-често се крие нищожна личност (,,Потъване“, ,,Скъпият покойник“).

Но това е само една от проявите на човешкото лицемерие, добродетелите са напуснали силните на деня, носителите на славата и са се оттеглили при т. нар. обикновени хора, бедни, блъскащи от тъмно до тъмно за хляба – разказът ,,Поменът“, изграден изцяло в традицията на реалистичната поетика. Пластично и оригинално е предадено изпитваното от човека на граничната черта между живота и смъртта в ,,Синеокото куче“,  и в душевните, и във физическите му измерения.

Израснал и формирал се на младини в провинцията, той съумява да предаде вярно тамошния живот в десетилетието на 80-те години – последното от агонията на един противоестествен обществен строй – новелата ,,Потъване“. В нея има сцена, която разчитам като обновен и като че ли нарочно актуализиран заядливият спор между вечно враждуващите приятели дядо Либен и Хаджи Генчо, сега преименувани в дядо Дим и дядо Став. Спорът е представен през погледа на внука, колкото дете, толкова съзряващо момче, прозряло човешките слабости и заигравки.

В един разговор Николай подхвърли че при него всичко е вярно, но не е  истина. Не виждам по-точна формула за направеното в тази книга, което аз перифразирам така: фикшън, изграден от достоверности. Те изкупват увлеченията му да ги поднесе ту чрез похватите на фантастичния, приказния или гротесковия сюжет и създаващи впечатление за стилова еклектичност. Експериментирането нарушава хомогенността на книгата, подсеща за различните му, често противоречащи си един на друг учители. Спасителното средство срещу тях е правдоподобността, която той владее и тя е една от сигурните възможности за постигане на добра литература. А може би и най-ефикасната – например надхвърлилият и най-смелата фантазия разказ ,,Великден“. Автоформулата му показва, че той има самосъзнание за направеното от него в контекста на направеното от други.

Къде е мястото му на литературния терен, така пъстър и така объркан, дърпан насам-натам от писатели, и талантливи, и симуланти, минаващи за писатели, от активно пишещи и залягащи над текста и активисти в литературния живот?

Ще се изразя така: не само най-хваленото на пазара е най-доброто. На пазара има и по-потулени сергии, на непредвидени кьошета, но и в тях ще намериш стоки, които си заслужава да притежаваш. Тях, получилият европейско признание писател Георги Господинов, вижда като пролуки в канона, а в интервю пред БиТиВи ги определи не само като най-интересни, но дори и най-важни.

Не съм мъдър колкото него, но пътем се сещам за Хенри Милър, който твори в едно и също време със Стайнбек, Хемингуей, Фокнър, но прѝживе не получава тяхното признание, минава за маргинален, дори за вреден, а сега всяко десетилетие работи за него – писателят извън някогашния канон влиза в графата за голяма литература. Или пък Константин Костантинов – вечно загърбван, смятан за частно явление. Че то дори и с Атанас Далчев беше така, а за някои и досега. Сещам се и за Йордан Ковачев, адвокат, защитник на Никола Петков в инсценирания процес срещу него; Ковачев е сред най-добрите, а може би и най-добрият преводач на Лермонтов, но той е и автор на разказ, според мен шедьовър като тема, изпълнение и психологическа убедителност, със сюжет за който никой не се е сетил в литературата ни – ,,Кражба“: не грабителят крадец, който има повече, дори в излишък, се чувства неудобно, а ограбеният, който има по-малко. Неудобно му е, защото не може да си представи, че това, което той не би си позволил, за друг е нещо естествено.

В наши дни такъв за мен например е Маргарит Жеков – поет извън всяко поколение,  създател на висока, метафизична поезия. С подобна съдба е и поетът Стефан Стоянов, с малко на брой, но значими стихотворения. Като сравнявам случаите ситуационно, а не естетически равностойно, дописвам: писатели от този род самотно проправят своята пътека, в която се съдържат предишни литературни тенденции, които те доразвиват и които същевременно са градивни съставки в създаденото от ония, които засега са носители на лавровия венец.

 

 

04.01.2022 – 02.04.2022

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Опитвам се да не гледам напред или назад, опитвам се да продължа нагоре”.

Шарлот Бронте, английска писателка, родена на 21 април преди 208 години 

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си