ГЕОРГИ ЯНЕВ

„Заговорът на мъртвите“ на Марин Георгиев е явление в модерната днешна литературна мемоаристика. Искрен до жестокост, влюбен безкомпромисно в естетическото, той е единак в прозренията си за етическото като част от естетическото, което прави прозата му, още от ранната му книга „Праг“, спорна и разглеждана едва ли не с лупа и неприкрита съпротива… Защо? Самото развитие на поетическия, литературнокритическия, публицистичен и преводаческия талант на автора дава отговор на този нелицеприятен въпрос… 

* * *

Така се случи, че учих във ВТУ „Кирил и Методий“ след Марин. Младите преподаватели тогава – бъдещият професор Любен Бумбалов и бъдещият академик Иван Радев, пък и преподавателят по фолклор проф. Анчо Калоянов все намираха време в лекциите си да ни говорят за „търновската вълна“ в съвременната литература, а и непрекъснато публикуваха статии по темата и в националния литературен печат. Срещаха яростна съпротива, но и мълчаливо съгласие. Лично аз малко се съмнявах в общото между Марин Георгиев, Борис Христов, Таньо Клисуров и Паруш Парушев с изключение на общото им преклонение пред Атанас Далчев, за което разказва Марин в мемоарите си. След години щях да разбера моите преподаватели – те биеха индиректно тревога, че се обмисля идеята за втора порция „априлци“ в лицето на синковците на бащиците им, които искаха да властват досущ като татковците си. Само им търсеха подходящо име… И го намериха, макар и късно: опитаха се да въведат понятието „юлско поколение“, завъртяха го даже, но то беше мъртво родено… Пък и как да сравняваш Венко Евтимов с Борис Христов или Владимир Левчев с Марин Георгиев – беше вече неприлично?!… Та прави са били в далновидността си нашите преподаватели.

Отделно даваха курсови работи, че и дипломни, върху творчеството на четиримата. Бе, луда работа! Аз писах за Марин, Любен Бумбалов ме похвали пред целия поток. Беше велико преживяване, тогава почнах да правя опити в литературната критика. 

* * *

По това време се запознах случайно с един нелюдим поет – Христо Кацаров. Кацара живееше отделно от хората, сред природата и животните. Бързо се сближихме около риболова, сядаше до мен, хвърляше „шишетата“ си и чакаше големия шаран. Говореше ми за Караман, овчарското им куче, но и за жената с „галошки“ като кошута. Беше много серт човек, но и много нежен. Оказа се, че чете всичко и познава съвременната поезия. Открои за него си Марин Георгиев. „Аз, вика ми, съм малко или много носталгично настроен към селото, към бита, а Марин като по-млад човек се интересува от драмата ни, общата ни национална, тогава селска драма… Има бъдеще в това момче!“

* * *

Четях всичко от Марин Георгиев. От „Село“ и Памет“ до “Показалец“, май имаше още една стихосбирка, когато излезе рецензията на Светлозар Игов за последната книга на Марин. Не помня къде, нито заглавието й. Беше не рецензия-отзив, а почти монография, която утвърждаваше младия все още тогава поет като значимо име в българската поезия.

Почти тогава излезе и „Праг“ – есеистично-публицистична книга за историята на българското село. Чудех се къде са били редакторите тогава, как е възможно да пуснат такава книга? Оказа се, че е възможно, значи имало е редактори и… редактори!… Марин е бил щастливото овчарче!

Сетне ни връхлетя демокрацията и стана тя, каквато стана!… 

* * *

Някога изследвах първият професионален поет на Стара Загора Даскал Петър Иванов. За първата му стихосбирка „Стихотворения“ от 1875 година, издадена в Цариград, с добри думи се произнася самият Ботьов. Арестуван и съден заради участието си в Заарската завера, той лежи в Диарбекир. Завръщайки се в родната Заара, се включва дейно в свободния живот. В свое стихотворение пише: „Не ми се пей, искам да говоря!“ И ги почва едни нелицеприятни приказки за следосвобожденската ни действителност и подмяната на възрожденските ни ценности с европейски таквиз!…

Знам, че Марин Георгиев не е чел Петър Иванов, но неведоми са пътищата господни!… Пък и промените в националния ни живот са сходни, макар и не съвсем еднакви…

* * *

Марин Георгиев също пренастрои гуслата си и се разприказва, поезията я остави за по-добри времена. Изпатиха си дотогавашните корифеи и законодатели на литературния живот, за които той разказа като в качеството си на „слуга“. Той не се обиди да се нарече слуга, необяснимо е, че те се засегнаха, че са били господари, каквито впрочем бяха… Още по-страшно стана след разследващия му роман „Третият разстрел“ за Вапцаров. Тук предпочитам да мина на цъйпъчках, както казват руснаците, а ние си го превеждаме „по терлички“, щото и аз писах срещу Марин тогава. И досега имам своите аргументи – предпочитам антифашизма пред фашизма. Както е в цяла Европа.

* * *

Марин Георгиев отдавна разлайва литературните псета. Причината е в неговия метод, който той никъде не е формулирал, но го приема като нещо дадено и прието, присъщо на душата и морала му. В „Заговорът на мъртвите“ той го обговаря многократно, но никъде не го формулира. 

Е, да се опитаме да разкрием този естествен метод на Марин Георгиев! Казвам „естествен“, защото Марин е естествен поет, естествен публицист, естествен критик, естествен мемоарист. А и естествен човек!

В предговора на тази тежка във всяко отношение книга, той признава, че писането за него е само – цитирам - „порив за вътрешна свобода: да изразя чувствата и мислите си за видяно и запомнено, а не да угодя на читателя; аз не пиша – аз се изповядвам.“ 

Е, да, но това не е метод, това е нагласа…

Налага се малко литературна история. Първият наш литературен критик Нешо Бончев поставя началото на метода за популяризиране на зараждащата се българска книжнина, която трябва да се поощрява и разпространява. Нуждите на времето са изисквали този подход, затова Вазов и особено Захарий Стоянов продължават традицията на Нешо Бончев. Странното е, че до днес този метод си съществува безпроблемно, както по времето, когато се говореше и пишеше, че основният и единствено правилен метод е да се изобразява действителността в нейното революционно развитие. Иди спори с подобен възглед!

По същите години на 19-ти век в Париж Шарл-Огюстен дьо Сент Бьов пише за биографичен литературен метод, според него качествата на произведенията на великите френски писатели са в пряка зависимост от характера, който те са придобили от биографиите си. Твърди, че има връзка между таланта и неговото възпитание. По същество той първи заговаря за единството между естетическото и етическото.

Независимо от него в Русия по същото време „бесният Висарион“ – Висарион Белински, заговаря за същото – той пише утвърдително за Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, но следи стриктно да няма пропуквания между естетика и етика в творчеството им. И, когато гениалният Гогол се отказва от метода си и тръгва по пътя на мистиката, Белински пише своето прочуто „Открито писмо до Гогол“, което разтърсва не само литературния живот на писателите, а разтърсва социалния и политическия живот на цяла Русия. Белински е забранен, забранено е неговото творчество десетилетия след смъртта му, другарите след революцията го възстановиха, но с надеждата да ползват идеите му за своите си цели. А Белински беше революционер в естетиката, не в политиката… Уф, да спра дотук.

…

Да се върнем на родна почва. Впрочем Марин Георгиев разказва за едно свое злополучно интервю, публикувано осакатено навремето, но тук в книгата го четем в целия му вид. Става дума за интервюто му с проф. д-р Санте Грачоти, автор на предговора на поезията на Далчев на италиански език. Ето какво казва проф. Грачоти за поезията на Далчев: „ Да поетизира, за него както и за всеки истински писател, беше начин да живее, беше усилието да чувства и после да предаде в етични и естетически изрази с универсална валидност своя личен опит на човек.“ Невероятно прозрение. И още: „ За мен като познавач на цялостното му творчество е сигурно, че пътят на Атанас Далчев бе едновременно етичен и естетичен…“

Впрочем и в българската литература правят опити да избуяят подобни смисли. Гео Милев например в идеите си да наложи експресионизма се обръща към Писателя с кратките думи: “Бъди цял!“ И предупреждава, че пропукванията между естетическото и човешкото води до провали на писателя.

Най-лаконично обаче все пак на родна почва го е казал учителят на Марин Георгиев – Атанас Далчев, който е писал, че имаме много талантливи писатели, но писатели с характери нямаме… 

* * *

Впрочем през 1987 година изгоненият от братския съветски съюз Йосиф Бродски построява словото си при получаване на Нобеловата награда за литература точно за този принцип, на който остана верен до кончината си. Обобщи разсъжденията си в краткото изречение „Естетиката е майка на етиката!“ За тези си разбирания за поетическото Бродски беше затварян в страховитите съветски психиатрии, интернираха го в най-затънтените почти безлюдни сибирски селца, толкова опасни се струваха възгледите му на другарите. 

И Сент Бьов, и Белински, и Атанас Далчев, и Бродски са жестоко санкционирани за тези си разбирания за единството на естетическото и етическото от своите съвременници! Някои от тях много жестоко. Защо трябва да мислим, че на Марин Георгиев ще му се размине, при положение, че досега нито веднъж не му се размина… 

Е, и аз – барабар Петко с мъжете! - ще хвърля камък в градината на Марингеоргиевия метод, но нека преди това видим как действа той!...

* * *

Книгата се начева някак естествено с първия сериозен досег на момчето от село Биволаре до професионалната литература. Благодарение на културтрегера и писателя от Плевен Петър Ковачев. Ковачев днес е известен само на малцина професионалисти, една от причините може да е малкото му като обем литературно наследство и забравата от времето на името му. Само в този спомен можем да отбележим леки сантименти – нещо нехарактерно за жестокия реализъм на Георгиев – при това на второ или трето равнище… Навярно се дължи на ранните емоционални възприятия на селското момче, което ще чува за първи път от своя ментор за близостта му с Левчев и Светлин Русев, или за писмата, които получава от своите софийски станали вече поети Николай Кънчев и Иван Цанев… Това са невероятни преживявания и превъплъщения за селското неуко още момче, които се превръщат във въжделения и стремежи за реализация по линия на поезията. Още повече, че Ковачев е и първият му критик, който публикува неговите опити за поезия, а след години ще напише, че стиховете на Марин Георгиев от първата му книга са писани в Биволаре, Плевен, Търново и допълва: „По това време беше невероятно талантлив и… неграмотен. Но невероятно талантлив!!!“

Ковачев е описан от Марин като хармоничен – физически и духовно – човек. Цял в своето единство. И никак не е случайно, че след ранната смърт на Петър Ковачев точно Марин Георгиев произнася слово за първата книга на своя учител като акцентът му е върху единството на естетиката и етиката му. Да не говоря за влиянието на Ковачев върху младия поет – той с едва доловима самоирония разказва как се опитвал да се облича даже като своя учител. Леко смешни и мили страници.

Вторият ми пример е за Радичков. 

Тук Георгиев тръгва по обратния път – прави почти дисекция на разказваческото умение на калиманеца от своя си край, възхищава се на езиковото му майсторство, което в своя шемет достига до фойерверките на опиянението от играта на писане, според изследователя Радичков не знае „къде и кога да спре, а когато се изтощи – спира там, където повече ощетява, отколкото дообогатява хрумването и находките си.“ Затова Радичков според Георгиев „ще си остане в причудливото, в приказното, във фолклорно-фантазното, което бяга от нормата, от правилата, затова не може да ги изпълни така, че хем да ги спази, хем да внесе новост…“ Изследователят е усетил някакво проскръцване в поетиката на Радичков и я дири в биографията му, в етиката му… Намира причината в конформизма на Радичков, намира го за страхлив, „страхливостта му идваше навярно от произхода, и от слаботелесността му“. За нашите писатели Георгиев споделя мнението на своя учител Атанас Далчев. Според Марин „Нашите писатели нямат характер!“ – почти дословно цитира големия поет той. И допълва „За мен и той – Радичков – б. м. Г.Я. – нямаше!“ Играта му е езическа, факирска, но дотам…

Според Георгиев Радичков не смее да прекрачи границата от естетическото и да го слее с етическото, спира пред откритието си и така опропастява разказа. Подхваща нов разказ и резултатът е същият! Точно това обяснява липсата на достатъчно интерес от западния читател към творчеството на Радичков, западният читател, възпитаван вече векове в единство на естетика и етика в едно. 

* * *

Навсякъде в „Заговорът на мъртвите“ Марин Георгиев се опира на този си метод – за единството на естетическото и етическото. Има обаче и едно изключение, където Георгиев не е особено убедителен. Това са многото му страници за писателя Николай Хайтов.

Никъде в тези многобройни страници изследователят не разглежда творчеството на Хайтов. За него авторът на „Диви разкази“ и „Шумки от габър“ е – цитирам – „назначен класик“, на друго място – пак цитирам – „той бе малограмотен човек“, на трето място – пак цитирам – „той бе битов писател!“. Очевидно днес, навярно и утре трудно ще се приеме безпристрастно такава „естетическа оценка“ за Николай Хайтов, освен като преднамерена и злостно-субективна преценка . Писателят Хайтов е наречен „Полковник от ДС с право на шофьор“, това на автора Георгиев му бил казал един от шофьорите навремето на Антон Югов, човек на УБО, значи е вярно, защото шофьорите на УБО знаят всички тайни в България, пък същото бил писал и политика Румен Данов… 

И друго: „Съден за злоупотреби, но сетне „присъдата е отменена“, „…не искам да кажа, че той е бездарен писател, а само, че е писател, обслужил социалистическия национализъм, а даже и посткомунистическия.“ Това си е чисто политическо мислене и изказ: да, Хайтов е съден и осъден на първа инстанция, наклеветен като горски служител, но на втора и трета е оправдан като невинен! Какъв е проблема, защо се акцентува само на първата инстанция? Коректно ли е това? 

Това е „две жени ми казаха!“ Над 30 години работих като литературен историк и изследовател и зная, че всеки исторически факт се доказва с документи или неоспорими доказателства – при това независими едни от други!

За съжаление „Комисията по досиетата“ не се е произнасяла за евентуално участие на Николай Хайтов като агент на ДС, а той като председател на СБП непременно е бил проучван. А „Полковник от ДС с право на шофьор“ означава, че Хайтов е част от управлението на ДС, че е техен щатен служител… Недомислени измислици! За доказани доносници на ДС като Георги Данаилов и Вера Мутафчиева – политически съмишленици на Марин Георгиев преди години, авторът е много благосклонен, независимо от доказателствата за тяхната дългогодишна агентурна дейност на ченгета на ДС, но за Хайтов изследователят е хард!

За мое съжаления авторът на „Заговорът на мъртвите“ полза прийоми и от най-мракобесните години на развитото социалистическо общество и неговия орган „Работническо дело“: те публикуваха работнически протестни писма, същото прави и Марин Георгиев – освен да публикува политиците Желю Желев, Румен Данов и Велислава Дърева с техните напоителни опуси с омраза към Хайтов, той публикува напоително и наплювателните материали и на провинциални даскали-учители по история, които негодуват от поведението на Хайтов.

Да оставим настрана кого и колко много народ бил ограбил Хайтов с цел да им присвои творчеството – още една мантра, която дотолкова е попила в днешните съзнания на някои, че в Уикипедия може да прочетете, че Николай Хайтов е автор на „Диви разкази“, които обаче не било сигурно дали са написани от него!…

Спирам дотук! Бях от екипа на Хайтов по време на битките му, когато се спореше за гроба на Васил Левски и знам подходите и методите му за събиране на информация. Те наподобяваха детективския модел и бяха на ръба на позволеното. Ако има интерес сред днешните почитатели на литературата тази вечер, бих разказал за това, защото в тези ми спомени попада и популярният родопски будител отец Константин Канев от Момчиловци, с когото имах щастливата случайност да общувам цели три години, докато даскалувах в село Петково, а той беше сред най-приближените до Хайтов. 

* * * 

Накрая ми се ще да добавя един – не зная как да се изразя, ще го кажа така – неуспех на Марин Георгиев, който по-скоро е неуспех на българската литература след Подмяната!

Георгиев сам се хвали, даже натъртва, че той бил създал Сдружението на българските писатели, бил разцепил СБП, приватизирал органа му „Литературен фронт“, който превърнал в личен вестник, но даже съмишлениците му не знаели това, пък се съдели с Хайтов за килими, картини и нам кво си. Прилича на кокошкарска работа, но не е така…

Спорът между Марин Георгиев и Николай Хайтов не е личен, той е битка за наследство и имоти на Съюза на писателите, в който е членувал Иван Вазов. Никой не спечели от тази битка, загуби литературата ни: двете формации се капсулираха; едните – СБП, се разшириха до последния графоман в родината ни като членове; другите си направиха сдружение от елитни графомани, които вече десетилетия се ръководят от двама-трима, които колят и бесят: раздават награди и прочие благинки за чужда сметка, но си пазят имиджа, а незаконно и постовете си до живот, без да се отчитат някому.

Пръв се усети самият Марин Георгиев и направи един неуспешен опит, който беше единствено правилният: опита се да направи вестника си „Литературен форум“ място за всичко стойностно в българската литература. Защото беше прозрял, че идеите му проработиха в новото време – в страната ни никога не е имало по-голям, в някои отношения и значим литературен процес, но нямаше, и няма, литературен живот. А литературен живот без трибуна – обективна, толерантна и демократична – беше и е невъзможен! Той искаше да превърне „Литературен форум“ в такъв орган, какъвто е бил „Златорог“ на Владимир Василев – даде много примери за това: публикуваше свои опоненти в личния си вестник, включително и злостни реплики по негов адрес… 

И досега не зная своите или чуждите го сломиха или омаломощиха?… Това само Марин Георгиев си знае! Пък може и да го сподели с нас?!

* * *

Съвсем накрая: един анекдот… Когато излезе предишната книга на Марин Георгиев „Камъчета под езика“, подобна книга на „Заговорът на мъртвите“, но повече „видрица“ – манджа с грозде, дето жанровете се преплитаха, без да се бият – някои наши общи приятели с Марин ме питаха, щото знаеха, че съм от първите му читатели дали пише в тази книга за тях? Кажех ли им, че пише, те не питаха какво пише, а бяха категорични, че няма да го четат, щото си го познаваха, а онези, на които казвах, че не ги споменава, се радваха и викаха, че ще го четат. И те го познаваха добре!

Днес, да ме прости Всевишният, имам усещането, че и мъртвите писатели ще са раздвоени по същия начин. Това на шега, разбира се. Защото мълчанието на мъртвите е едно, а тяхното отмъщение е друго: и то е точно в мълчанието им!

12 – 19 август 2024 г.

Дъбрава - Гората