МАРГАРИТ ЖЕКОВ
Често описват поета Марин Георгиев едва ли не като “лошо момче” на българската литература. Съчувствениците на комунизма не могат да му простят, че той, чрез документалния си роман “Третият разстрел”, разкри една грижливо пазена и неудобна за соц-управниците тайна – потуленият факт, че поетът Никола Вапцаров, сътрудник на намиращия се под опеката на руското разузнаване Военен отдел на БКП, не е прикривал в българската полиция своята конспиративна дейност, а, осъзнавайки, че негови също арестувани съратници са издали всички подробности относно съзаклятието, прави пълни самопризнания. Впоследствие неговите съпартийци, за жалост, успяват да го убедят да се откаже от показанията си, което му гарантира “геройска” съгласно комунистическото разбиране смърт чрез разстрел.
В действителност обаче Марин Георгиев, без да вдига шум, превърна доведената до соц/ТКЗС българска литературна нива във форум, основавайки Сдружението на български писатели, приютило свободомислещите, незакрепостени от хамелеонстващата и след “промените” от 10 ноември 1989 година соц-система български автори. Освен това Марин Георгиев, чрез предприемаческа смелост и далновидност, успя да отвоюва седмичника на СБП “Литературен фронт” от тунеядската система на партийното “реформаторско” стопанисване и, преименувайки го на “Литературен форум”, го превърна в единственото свободно от цензура литературно издание в България. Същото важи и за основаното от него издателство “Литературен форум”, което, слава Богу, и до днес отпечатва свободомислещи и високостойностни български книги, принадлежащи към най-доброто от българската книжовност.
С други думи, докато соц-носталгиците го хулеха чрез своите клевети, Марин Георгиев показа с живота и творчеството си, че удостоеният с изключителна дарба от Бога голям писател, поет и преводач не е непременно завеян и безпомощен пред неправдите на българското обществено битие послушник, а може да бъде и сърцат, борбен и съкровено вглъбен в християнското си упование труженик, който, възпитанн да живее в единение с природната красота, осъзнава насъщния смисъл на старозаветната максима, съветваща да се използва всяка възможност за деятелно добротворство: “Всичко, което намери ръката ти да прави според силата ти, направи го; защото няма нито работа, нито замисъл, нито знание, нито мъдрост в гроба, където отиваш.”
За разлика от другите писатели и общественици, които пишат и говорят за Марин Георгиев на принципа “Чула баба, разбрала”, при мен събитията се стекоха така, че имах щастието да познавам Марин Георгиев отблизо, да бъда удостоен от Бога с възможността да бъда негов приятел и да имам щастието и той да е един от най-близките ми приятели.
Някои богослови отбелязват, че боголюбивият човек прилича на палмата, която, що се отнася до ствола й, е твърда отвън и мека отвътре. Същото може да се каже и за характера на поета Марин Георгиев. Външно писателят, със своята възрожденска Вазовска осанка, изглежда страховито, неговата доблест да изрича истината в очите, неговата преданост спрямо точността и приятелската всеотдайност също биха стъписали нехайния и повърхностен светски човек, но за духовния човек, който би оценил истинското приятелство и писателското призвание, Марин Георгиев е прекрасен съмишленик и събрат, един кротък и вглъбен в благородното безценен съмишленик и съидейник.
Забележително е, че този първокласен поет, белетрист, преводач и издател, който, за разлика от други големи български интелектуалци, не афишира шумно своето общуване с Бога, всъщност се оказва в хармония с Него, що се отнася до “вътрешния човек”, защото и за поетовияхарактер и поведенчески подход важи библейското правило: “Към милостивия... милостив ще се явиш, към непорочния непорочен ще се явиш, към чистия чист ще се явиш, а към развратния противен ще се явиш.”
Поетът и издателят Марин Георгиев ми е направил много добрини в живота – не е възможно да бъдат изброени – само Бог ги е записал всичките в Своята небесна възпоменателна книга. Но има една от тях, която никога няма да забравя и която говори най-красноречиво за характера на писателя и човека Марин Георгиев.
Беше, мисля, през 2003 година. Или през есента на 2002 година. Списание “Съвременник” празнуваше, ако не се лъжа, своя 30-годишен юбилей в ресторант “Яйцето” на Софийския университет, когато в писателските среди се чу тъжната новина, че седмичникът “Литературен форум” спира излизането си поради парична недостатъчност. Спомоществователите на вестника, посъветвани вероятно от политически големци, които са се раздразнили от свободомислието на това издание, бяха оттеглили паричната си подкрепа.
Писателят Владимир Зарев, главният редактор на “Съвременник”, беше избрал мъдър и хитроумен подход, чрез който хем да поздрави всеки един от сътрудниците на “Съвременник”, хем да се предпази от неловкостта в ресторанта да нахлуят хора, които нямат нищо общо с достолепното списание и са дошли на празненството, както казват богословите, само "за хляб и риба”.
Решението бе гениално просто – Зарев бе застанал на стълбището на ресторант “Яйцето”, което водеше към празнично подредения салон, и приветстваше с “Добре дошъл!” всеки един от пристигащите. Този любезен жест ми напомни за притчовата библейска сцена от Матея, глава 25, при влизането на спасените човеци в Божието царство, при което накрая всеки боголюбив земен жител споделя със Спасителя как подарените от Него дарования, които са били подобаващо употребявани, са спечелили и други, допълнителни дарби, а някогашният кротък и смирен дърводелец от Назарет лично го поканва: “Влез в радостта на господаря си!” Разбира се, опитността на хитреците, несъпричастни към списанието и непоканени на тържеството, но опитващи да се промъкнат за угощението, би напомнила за друг библейски мотив – въпросът от притчата за сватбарската дреха, с който Бог намеква, че в момента нашите характери биват преглеждани според записаното в небесните книги и съществено е само дали сме приели сватбарската дреха на Христовата правда: “Приятелю, ти как си влязъл тука като немаш сватбарска дреха?”
Разказвам тази любопитна случка, защото на това хубаво литературно празненство за първи път чух печалната за мен новина, че ръководеният от поета Марин Георгиев вестник “Литературен форум”, най-задълбоченият и достолепен български литературен седмичник, бе престанал да излиза. Вестникът бе прекъснал своето съществуване като седмично издание, но на юбилейното тържество на сп. “Съвременник”, срещайки поетесата Богдана Зидарова и поета Вътьо Раковски, мой любим автор още от ученическите години, забелязах, че продължавахме да говорим за в. “Литературен форум”. Вътьо Раковски, с присъщата си и неизменно излъчвана от цялото му същество кротост и благост, с ведрата си и човечна усмивка, каза добри думи за критическата рубрика на “Литературен форум”, за която, поканвайки ме като нещатен редактор, Марин Георгиев ме бе помолил да отговарям. Добри думи сподели и Богдана Зидарова – една вглъбена ппоетеса, в чиято усмивска просветваше същата кротка и тиха светлина, която озаряваше и лицето на Вътьо Раковски и която побратимява всички благородни хора на този свят.
Новината за предизвикания по политически причини фалит на в. “Литературен форум” ме накара още в следващите дни да отида до редакцията на “Литфорум” и да попитам за неизплатените хонорари, полагащи се за труда ми като водещ на броя в определени седмици от работния график. За голямо мое изумление заварих в редакцията поета Радой Ралин, който също чакаше и се надяваше да получи своите неизплатени хонорари. Тази гледка на безпомощно чакащия прочут поет ме слиса. Писателят, който в средата на 80-те влизаше като на парад посред вече започналите “летучки” на редакторите на “Литературен фронт”, сатирикът, който съвсем насериозно притежаваше телефонен номер за пряка връзка с държавния глава Живков, хумористът, който чрез своите майсторски епиграми и апострофи дърпаше лъва за опашката, но за това като наказание получаваше само заточение до Хисаря (“да се понапари”, както гласеше един сътворен от самия него автопортретен шарж), поетът, който имаше смелостта и доблестта да издаде избраната в негово съставителство лирика на Кирил Христов – "един от петимата най-големи български поети’, както го определя Далчев; антифашистът, който от телевизионния екран единствен сред левичарите се извини на целокупния български народ за годините от управлението на Българската комунистическа партия, сега кротко и смирено чакаше милостта на счетоводителката Милка – добра жена с искрено приветлива усмивка, която в случая не можеше да помогне с нищо, защото парите липсваха, а липсващото, както се казва в Еклисиаст, не може да се брои.
След като се уверих, че пари в редакцията на “Литературен форум” няма, реших да позвъня на Марин Георгиев, защото жена ми като финансов експерт разчиташе на моя предизвестен хонорар – с други думи, семейният бюджет бе достатъчно затруднен, за да не може да си позволи лукса да се лиши от въпросния хонорар.
Хонорарът бе дребен, направо нищожен – за него не си струваше човек да безпокои собственика на вестника, но нали трябваше да насърча своето домочадие, че и от литературен труд може да се припечели нещо – срам, не срам, обадих се на поета, защото финансовото положение вкъщи бе наистина бедствено.
И наистина, без да съм стреснат, бях “трогнат, очарован”, ако трябва да се изразя с думите на класика, от факта, че Марин Георгиев, въпреки собственото си затруднено положение, откликна на молбата ми – мисля, че бяхме се уговорили да се срещнем пред Софийската градска библиотека, и там, след като почакахме с голямата ми дъщеря Таня, която, използвайки случая, бях взел със себе си, за да се поразходи, можах да получа лично от поета този иначе невъзможен за получаване хонорар.
Марин Георгиев, напълно в своя стил на доблестна откритост, ми сподели, че всъщност пари за хонорари няма и че в случая той ползва пари на семейството си, за да ми даде тази сума като жест на съпричастие към затрудненото положение на моето семейство. Това откровение ми разкри съкровената същност на характера на поета и издателя Марин Георгиев. Лесно е да помогнеш на ближния, когато нещата около теб самия вървят добре, но не е толкова просто да подпомогнеш парично някого, когато ти самият си закъсал. Мнозина от литературните среди, меко казано, не се отнасят радушно към Марин Георгиев, сърдят му се непримириримо, раздразнени вероятно заради нелицеприятните документални споменни словесни портрети, които авторът на “Отворена книга” им е направил, но, преценявайки всъщност човешкия характер под напора на собствените си неприязнени чувства, те не успяват да видят действителния духовен облик на личността на писателя. Може би затова и апостол Павел споменава в едно от своите послания многозначителното боговдъхновено увещание: “Не съдете нищо преждевременно”. А и сам Христос отдавна е изрекъл Своята знаменита максима: “По делата им ще ги познаете”. Тоест, духовният облик на един човек ще бъде разпознат не по собствените думи, нито по думите на другите хора за него, а по собствените постъпки.
Във всеки случай мога да кажа, че познавам от собствен опит добротата и милостта в характера на писателя и приятеля Марин Георгиев, и никога няма да забравя неговия благороден жест на подкрепа и съпричастие. Разбира се, един голям поет като него е достатъчно мъдър, за да знае, че важна в човешкото битие е не похвалата от страна на човеците, а похвалата от Бога, наред със същественото обстоятелство човек да остане докрай верен на Бога и да има у себе си любовта на Бога като най-насъщно достояние, защото, както пише апостол Павел в глава 13 от Първото послание към коринтяните, липсата на това Божие качество у човешката личност обезценява докрай заслугите и на най-великия от християнските апостоли: “Любов нямам ли, нищо не съм”...
09.05.2019
